Определение № 117 от 09.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1387/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Р. Н. Д. от [населено място] срещу определение № 3001 от 11.02.2020 г. по ч. гр. д. № 738/2020 г. на Софийския градски съд, с което е оставена без уважение частната жалба на касатора срещу определение от 27.11.2019 г., постановено по гр. д. № 26181/2018г. на Софийския районен съд. Касаторката счита обжалваното определение за неправилно и незаконосъобразно, поради което иска неговата отмяна. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е подаден отговор от насрещната страна И. А. В., в който е изразено становище за неоснователност на частната жалба. Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на ІІ г.о., след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 276, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. С обжалваното определение по същество е потвърдено определение от 27.11.2019 г., постановено по гр. д. № 26181/2018г. на Софийския районен съд, с което е върната исковата молба на касатора и е прекратено производството по делото поради недопустимост на предявения иск. За да постанови определението си, въззивният съд е приел, че производството по гр.д. № 26181/2018г. по описа на СРС е образувано по искова молба на Р. Н. Д. срещу И. А. В., с която е предявен иск с правна квалификация чл.108 ЗС относно недвижим имот – апартамент № *, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес]. В молбата са изложени твърдения, че ищцата е придобила имота по силата на договор от 21.07.1997г. с Пивоварна “Ариана.”, а ответницата е сключила договор за покупко-продажба на същия имот от 13.12.2017г. с продавача А. И. А.. Преди това – на 13.10.2017г. ищцата е предявила иск срещу последния, по който е образувано гр.д.№ 73320/2017г. по описа на СРС, 25 с-в, с идентичен предмет, като исковата молба е вписана на 20.12.2017г. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че за ищцата липсва правен интерес от предявяването на ревандикационен иск срещу последващия приобретател на имота по време на висящия процес, тъй като независимо от обстоятелството, че не е станал страна по първото дело и че прехвърлянето на спорното право е извършено след вписването на исковата молба, той ще бъде обвързан от силата на пресъдено нещо на решението по спора. Посочено е, че предвиденото в чл.226, ал.3 ГПК изключение на действията по вписването за недвижим имот (чл.114 ЗС) се отнася до вписвания, които имат защитно действие, а действието на вписването на исковата молба по чл.108 ЗС е само оповестително – да се даде гласност на съдебния спор относно имота, доколкото правото на собственост не би могло да се придобие чрез сделка, сключена с неправоимащ. С оглед на това е направен извод, че обвързаността на лицето, получило владението върху имота от ответника по иска по чл.108 ЗС от силата на пресъдено нещо на решението не е обусловена от знание за висящия процес, респ. от спазването или от нарушаването на изискването за вписване на исковата молба, съответно на решението, с което искът е уважен. Изложени са и допълнителни съображения в подкрепа на този извод с оглед разпоредбата на чл.523, ал.1 ГПК. Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 280 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1. Има ли правен интерес ищецът да предяви иск срещу приобретателя на недвижим имот, придобил го след предявяване на иска срещу прехвърлителя; 2. Допустим ли е исков процес срещу приобретателя на недвижим имот по време на висящността на исков процес срещу праводателя му; 3. Има ли интерес ищцата да си осигури максимална защита срещу всички лица, които смущават с фактически и правни действия правото ѝ на собственост и 4. Длъжен ли е въззвният съд да обсъди при постановяване на определението си всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното определение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност въззивното определение /чл.280, ал.2 ГПК/. Поставеният от касатора правен въпрос определя обективните рамки на извършваната от ВКС селекция на касационната жалба и следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС/.Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Поставените от касаторката свързани въпроси относно наличието на правен интерес от предявяването на иска по чл.108 ЗС срещу приобретателя на спорното право в хода на висящ процес са решени в съответствие с константната практика на ВКС – Р № 88 по гр.д.№ 5719/2015г., І г.о.; Р № 177 по гр.д.№ 419/2017г., І г.о. и др., която се споделя от настоящия състав и според която в настоящата хипотеза такъв интерес липсва, тъй като постановеното решение по предходното дело срещу праводателя ще обвърже приобретателя, независимо от факта, че исковата молба е вписана след прехвърляне на спорното право, тъй като вписването ѝ има само оповестително действие. Позоваването на противоречие с ТР № 4/2014г., т.3б, на ОСГК на ВКС и ТР № 8/2012г., т.2 на ОСГТК на ВКС е неоснователно, тъй като дадените с тези тълкувателни решения разяснения не се отнасят за настоящата хипотеза. Относими към приетото от въззивния съд за действието на вписването на исковата молба по ревандикационния иск са мотивите към т.3 на ТР № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които при искове за собственост, непротивопоставимостта на извършеното прехвърляне на чужда вещ следва от чл.21, ал.1 ЗЗД, който изразява общия принцип, че никой не може да прехвърли права, каквито не притежава. Прехвърлянето на чужда вещ, както и последващите разпоредителни действия с нея са непротивопоставими на действителния собственик, независимо от вписването на съответните сделки и без оглед на това кога е вписана исковата молба, с която действителния собственик претендира правото си на собственост. Приетото в решение № 332 по гр.д.№ 1175/2011г. на ВКС, ІІ г.о. относно делбеното производство не кореспондира на дадените в т.3 на ТР № 3/2013г. на ОСГК на ВКС задължителни разяснения, според които приобретателят на спорното право в хода на делбения процес ще бъде обвързан от постановените решения в първата и втората фаза на делбения процес независимо от това дали е встъпил в производството, заместил е прехвърлителя или е участвал в производството чрез своя процесуален субституент /прехвърлителя/, което не зависи от вписването на исковата молба, а приетото в решение № 119 по гр.д.№ 5062/2016г. на ВКС, ІІ г.о., че приобетателят на спорното право в хода на висящ процес по спор за собственост няма да бъде обвързан от решението само когато е придобил имота преди вписване на исковата молба, ако тя е подлежала на вписване съгласно чл.114 ЗС, също не съответства на дадените с посочената задължителна практика на ВКС разрешения, поради което не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване. Поставеният процесуалноправен въпрос също не е решен в противоречие с посочената в изложението многобройна практика на ВКС, според която съдът трябва да извърши преценка на допустимите и релевантни доказателства, да обсъди релевантните доводи и възражения на страните и да изложи ясни мотиви, тъй като в случая въззивният съд се е произнесъл именно по този начин. Касаторката и не сочи конкретно кои доказателства не са били обсъдени и какви релевантни за спора факти са установени с тях, още повече, че по установената от съда фактическа обстановка по делото не е имало спор. Д., че съгласно ТР № 4/2014г. на ОСГК на ВКС при предявен ревандикационен иск съдът следва да се произнесе и с установителен диспозитив няма никакво отношение към крайните изводи на съда за липсата на правен интерес от предявяването на настоящия иск срещу приобретателя на спорното право, тъй като същият ще бъде обвързан от решението от по-рано предявения иск срещу прехвърлителя. Във връзка с релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК никакви доводи не са изложени и визираните предпоставки в т.4 на ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС по отношение на поставените въпроси не са налице. Не са налице и основанията по чл.280, ал.2 ГПК, нито касаторката се позовава на тях. По изложените съображения касационно обжалване на обжалваното определение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.,