Определение № 3325 от 25.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1098/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Т. И. П. срещу решение № 611 от 07.11.2024 г. по гр. дело № 8565/2023 г. на Софийски градски съд, постановено по иск с правно основание чл.127, ал.2 от ЗЗД. С него е потвърдено решение № 20089654 от 04.05.2023 г. по гр.д. №14421/2018 г. на Софийски районен съд, с което А. П. П. е осъден да заплати на Т. И. П. сумата от 1 969,48 лв., ведно със законната лихва от 02.03.2018г. до окончателното плащане, представляваща платени от ищцата погасителни вноски по договор за потребителски кредит от 05.03.2013г. между кредитодателя „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, ищцата като кредитополучател и ответникът като съдлъжник, представляваща 1/2 идеална част от солидарното задължение по договора, платено в периода от 09.06.2017г. до 02.03.2018г., цялото на стойност 3 989,96 лв., като е отхвърлен искът за сумата 6 685,50 лв. (над уважената част от 1 969,48 лв. до пълния предявен размер от 8 654,98 лв.), както и изцяло иска с правно основание чл.127, ал. 2 ЗЗД за сумата от 1 128,13 лева със законната лихва от 02.03.2018г. до окончателното плащане – платени от ищцата погасителни вноски по договор за потребителски кредит от 20.12.2013г. между кредитодателя „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, ищцата като кредитополучател и ответника като съдлъжник, представляваща 1/2 част от солидарното задължение по договора. Касаторът обжалва потвърждаването на първоинстанционното решение в отхвърлителната част

В мотивите си инстанцията по същество приема, че първоинстанционният съд е изложил конкретни и подробни съображения, с които е обосновал защо спецификата на семейните отношения, регулирани от СК, изключва приложението на чл.127, ал. 1 ЗЗД, докато съпрузите са в брак, поради което препраща изцяло при условията на чл. 272 от ГПК към доводите на СРС. В мотивите си въззивният състав сочи, че в случая договорите за кредит са сключени по време на брака на страните и средствата по тях са разходвани за нуждите на семейството, поради което според чл. 32, ал. 2 СК съпрузите отговарят солидарно за такива задължения, като освен това солидарната отговорност е уговорена и в сключените договори. Погасяването на заема през време на брака независимо от това кой от съпрузите го е предприел, е извършено с общи средства и в изпълнение на задължението за общо участие, поради което и платилият съпруг не може да иска половината от платеното от другия съпруг. С оглед на така посоченото претенцията на ищцата за възстановяване на половината от платените от нея по време на брака вноски по кредита, съдът е преценил като неоснователна. От събраните по делото доказателства съдът е приел, че средствата по кредитите са били използвани за нужди на семейството - за погасяване на предходно задължение на страните по договор за кредит, както и за изграждане и функциониране на семейна оранжерия за зеленчуци. В мотивите си инстанцията по същество посочва, че по приложението на разпоредбата на чл.127, ал.2 от ЗЗД е формирана константна практика на ВКС и когато един от солидарните длъжници (бивш съпруг) удовлетвори кредитора след прекратяване на брака или след настъпване на фактическа раздяла, той придобива регресно право срещу другия съпруг, за да възстанови нарушеното имуществено равновесие на основание чл. 127, ал. 2 ЗЗД, във вр. чл. 32, ал. 2 СК. Не се установява от събраните по делото доказателства да е била налице фактическа раздяла между съпрузите преди прекратяване на брака, поради което изложените доводи във въззивната жалба,че трябва да се приложи правно разрешение съобразено с този факт, са приети за неоснователни.. Когато след прекратяване на брака с развод един от бившите съпрузи изпълни в повече от припадащата му се част от общото солидарно задължение, той може да претендира от другия платеното в повече, тъй като вече е прекратена имуществената общност между тях. От събраните по делото доказателства е прието за изяснено, че задълженията по договора за кредит от 20.12.2013г. са погасени изцяло към 05.12.2014г., т.е. преди прекратяване на брака между страните, а за погасяване на задълженията по договора за кредит от 05.03.2013г. ищцата е заплатила за периода след прекратяване на брака между страните – 09.06.2017г., до датата на подаване на исковата молба – 02.03.2018г., суми в размер на 3 938,96 лева, от които ответникът дължи възстановяване на половината, или сумата от 1 969,48 лева.

В касационната жалба се поддържа,че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.В изложението към жалбата касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 са повдигнати следните въпроси:

1. „Длъжен ли е съда да обсъди действителния смисъл на всички доказателства по делото и доводите на страните по чл. 188, ал. 1 ГПК/отм./, което въззивният съд не е изпълнил?“;

2. „Въззивният съд дължи ли формиране на свои фактически и правни изводи във въззивното решение въз основа на съвкупна преценка на всички относими доказателства и след обсъждане на всички относими доказателства и след обсъждане на всички относими доводи и възражения на страните в процеса?

По така поставените въпроси се твърди противоречие с решение №827/15.12.2010г. по гр.д. № 1328/2010г. на ВКС, IV г.о., решение №293/19.11.2013г. по гр.д. № 3267/2013г. на ВКС, III г.о., решение №342/04.01.2013г. по гр.д. № 1358/2011г. на ВКС, IV г.о., решение №211/23.07.2012г. по гр.д. № 177/2011г. на ВКС, IV г.о., решение №232/12.08.2014г. по гр.д. № 7488/2013г. на ВКС, IV г.о.

По делото е постъпил писмен отговор от А. П. П., чрез процесуалния му представител адв. К. В., в който се поддържа становище, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, защото независимо кой е формално платеца ,средствата чрез които е плащано са общи,семейната общност е съществувала реално. ретендират се разноски за адвокатска защита пред настоящата инстанция.

След преценка Върховен касационен съд, ІІІ г. о., счита, че е сезиран с процесуално допустима и редовна касационна жалба. Същата не обосновава допускане на въззивното решение до касационен контрол поради следните съображения:

Поставените от касатора два процесуални въпроса са свързани със задължението на съда да обсъди всички доказателства, доводите и възраженията на страните, да изложи собствени съображения по предмета на спора. Изтъкнатите от защитата съдебни решения обаче дават отговор на материланоправни въпроси, като в реш. по гр.д № 1328/2010г и реш. по гр.д №177/2011г на Четвърто г.о е даден отговор и на конкретни процесуалноправни въпроси, но същите са различни по съдържание и насоченост от въпросите поставени в настоящето изложение. Разяснено е, че презумпцията установена в чл.127, ал.1 ЗЗД за равна задлъжнялост е оборима, като аспекти на оспорването и доказването на релевантни твърдения са очертани в отговор на правен въпрос с решение №827/ 2010г по гр.д №1328/2010 на Четвърго г.о на ВКС.

Основният мотив на съда за частичното отхвърляне на иска е обстоятелството, че процесната сума, за която съпрузите са солидарно задължени, е плащана от единия съпруг, но преди прекратяването на брака. По приложението на разпоредбата на чл.127, ал.2 от ЗЗД въззивният състав е следвал константна практика на ВКС в решение № 799 от 20.11.1992 г. по гр.д.№ 533 от 1992 г. на ВС, I г.о.,решение № 711 от 08.11.2004 г. по гр.д.№ 380 от 2004 г. на ВКС, ГК, I г.о.,решение № 904 от 02.10.2008 г. по гр.д.№ 3167 от 2007 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 676 от 13.01.2010 г. по гр.д.№ 2179 от 2008 г. на ВКС, ГК, II г.о. решение №139/2018г по гр.д №4625/2017г, I ГО, и др., според която когато един от солидарните длъжници (бивш съпруг) удовлетвори кредитора след прекратяване на брака или след настъпване на фактическа раздяла, той придобива регресно право срещу другия съпруг, за да възстанови нарушеното имуществено равновесие на основание чл. 127, ал. 2 ЗЗД, във вр. чл. 32, ал. 2 СК. Спецификата на семейните отношения, регулирани от СК, изключва приложението на чл.127, ал.1 ЗЗД докато съпрузите са в брак, както е разяснено в решение № 676 от 13.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 2179/2008 г., II г. о. За сумата платена от ищцата след прекратяването на брака, ответникът е осъден да заплати припадащата му се част, но не и за плащането по време на брака, тъй като съвместният принос има всички възможни проявни форми,посочени в чл. 21, ал. 2 СК и зачитащи всяка грижа за благополучието на семейството в съответствие с правилото на чл. 17 СК.В случая е установено и посочено какви са били те в семейните дела, затова платилият съпруг не може да иска половината от платеното от другия съпруг.

Същите съдебни решения, които при касационното обжалване се сочат с довод за противоречие по процесуалноправните въпроси, са били изтъкнати от настоящата жалбоподателка Т. И. П. при въззивното обжалване в подкрепа на довод, че всеки от съпрузите,макар да дължи цялата сума на кредитора ,във вътрешните отношения има право да претендира от другия разликата и това право възниквало с факта на плащане над половината и може да се упражни след прекратяване на брака

Този довод на защитата не е останал необсъден, той е аргументирано отхвърлен, освевн това от цитираните в изложението съдебни решения на ВКС не следва извод в подкрепа на отхвърлената теза на касатора. За случаи, при които солидарен съдлъжник претендира от другия съдлъжник сума по чл. 127, ал.2 ЗЗД, без преди това да е платил солидарното задължение на кредитора,е формирана изтъкваната от касатора практика на ВКС.Тя е в насока ,че в този случай искът по чл.127, ал.2 ЗЗД не може да бъде проведен, но установената в чл.127,ал.1 ЗЗД презумпция за равна задълженост във вътрешните отношения между солидарните длъжници е оборима./решение №827/15.12. 2010г по гр.д №1328/2010г IV г.о/. Значението на изявленията на съпрузите при това оборване е коментирана и в решение № 211 от 23.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 177/2011 г., IV г.о. Ако оспорващият съпруг не докаже неизвършването на заявените разходи или обстоятелството,че удовлетворената нужда не е семейна, следва да се приеме, че сумата по един заем е разходвана и то за семейни нужди.Тези разрешения в цитираната от касатора практика на ВКС не обуславят изводи, различни от направените в оспорваното въззивно решение.

В заключение, поставените процесуалноправни въпроси за задълженията на съда да обсъди доказателствата при съвкупна преценка и да формира изводи след обсъждане на всички относими доводи и възражения на страните, имат установен положителен отговор в трайно формирана практика на ВКС, но допускане на касационно обжалване по тези въпроси съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е обусловено от необсъждане на довод или възражение от решаващо значение, не и когато тезите на защитата не са възприети от въззивния съд с мотивирано изтъкване на обстоятелствата, изключващи претендирани от страната доказателствени изводи, или правни последици. Съответно, оценяването на едно позоваване на разрешен в противоречие с установена практика на ВКС правен въпрос, и допускането на касационно обжалване по него следва да се основава на относимост към релевантните за спора факти, към обстоятелствата които подлежат на изясняване, определяни от закона и от съда съобразно спорния предмет. Въззивният състав не се е отклонил от застъпеното в практиката на ВКС разрешение на поставените процесуалноправни въпроси и не е налице твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Посоченото е основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК,но без да е изложена каквато и да е обосновка по този критетии.Необосновано е и наведеното твърдение за наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. За да е налице това основание, следва да е обоснована необходимостта от произнасянето на касационния съд по такъв правен въпрос, разглеждането на който ще допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, респ.при непълни, неясни или противоречиви закони, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, както е посочено в т. 4 от ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС. Такива съображения в случая не са налице,тъй като по поставените процесуалноправни въпроси е формирана трайно установена практика на ВКС.

Не се констатира въззивното решение да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като самостоятелно основание за допускане до касационен контрол тази квалифицираща степен на порочност е изводима от съдържанието на въззивни решения, при които законът е приложен в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, нарушени са основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, или видимо от мотивите на съдебното решение се касае за явно и грубо нарушаване на основните логически, опитни правила при формиране на решаващи изводи на съда, а това не се констатира от Върховен касационен съд в настоящия случай. Приложимото право се съдържа в нормите, изтъкнати в решението и основополагащите за процеса правила са спазени. При приетите за установени фактически констатации относно правнорелевантните факти решаващите изводи на съда по предмета на спора са логични и съобразени с установената съдебна практика по приложението на разпоредбата на чл.127 ЗЗД.От мотивите към обжалваното решение е видно, че съдебният състав е извършил самостоятелна преценка на доказателствата и е формирал изводи по спорния предмет след обсъждане доводите на страните.

При този изход на делото следва да бъдат присъдени поисканите от ответника разноски за адвокатска защита, които съгласно представен с отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие № 760077 от 28.02.2025г. възлизат на 500 лв.

Предвид гореизложеното, ВКС, състав на III г. о.