Определение № 60365 от 19.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1981/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. Л. А. и М. П. А. чрез адвокат А. В. против решение № 260003 от 7.01.2021 г., постановено по гр.д. № 234 по описа за 2020 г. на Окръжен съд-Кюстендил, с което е потвърдено решение № 124 от 20.02.2020 г. по гр.д.№ 2141/2019 г. на Районен съд-Дупница за уважаване на предявения от Й. А. С. и С. А. Г. против А. Л. А. и М. П. А. установителен иск за собственост по отношение на площ от 52 кв.м., представляваща част от УПИ в кв.13 по плана на [населено място], утвърден 1989 г. и изменен 2003 г., с урегулирана площ на целия имот от 642 кв.м., което пространство се намира между регулационната линия по плана от 1989 г. на [населено място] и имотната граница на УПИ и УПИ ** от кв.13 по плана на [населено място].

Й. А. С. и С. А. Г. са подали писмен отговор по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК чрез пълномощника си адвокат Е. Д., с който оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендират възстановяване на направените разноски.

За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съд съобрази следното:

Окръжният съд е приел за установено, че ищците Й. А. С. и С. А. Г. се легитимират като собственици на УПИ с констативен нотариален акт от 2011 г., в който е посочено, че регулацията не е приложена за придаваемите места, с изключение на площ от 52 кв.м. от имот пл. № *. Ответниците А. Л. А. и М. П. А. се легитимират като собственици на УПИ с констативен нотариален акт от 2013 г. С влязло в сила решение п гр.д. № 2076/2013 г. на Районен съд-Дупница е отхвърлен предявения от А. Л. А. и М. П. А. против Й. А. С. и С. А. Г. ревандикационен иск по отношение на спорната и по настоящото дело площ от 52 кв.м. Експертното заключение установява, че по плана от 1989 г. от имот пл. № * са придадени към парцел ** 52 кв.м., които са били оценени с протокол от 5.11.1990 г. на 104 лв. и сумата е внесена в Д.-С. баня от А. Г. на 4.12.1990 г.

При така възприетите факти въззивният съд е направил извод, че ищците се легитимират като собственици на спорната площ. Изложил е съображения за правното действие на дворищната регулация по З. и предпоставките за запазване на отчуждителното й действие спрямо придаваемите места след влизане в сила на ЗУТ. Посочил е, че ищците са доказали, че регулацията от 1989 г. относно процесната площ е приложена чрез заплащане на определеното обезщетение, съответно изменението на ПУП от 2003 г. не може да доведе до промяна на имотните граници между двата съседни имота, поради което искът е основателен.

Във връзка с доводите във въззивната жалба относно извода на районния съд, че спорната площ е придобита от ищците по давност и е без значение дали регулацията е приложена, въззивният съд е посочил, че ищците се позовават както на приложена регулация, така и евентуално на придобивна давност, като съгласно чл.59, ал.2 З.-отм. е възможно да се придобие по давност реална част от съседен парцел, която се присъединява към съседен имот при условията на чл.28, а останалата част отговаря на изискванията за минимални размери за площ и лице или също се присъединява към съседен имот, като идентично е и разрешението по чл.200 на действащия ЗУТ.

Касаторите А. Л. А. и М. П. А. претендират допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, предл.трето ГПК, евентуално чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Изложените от въззивния съд фактически и правни изводи не дават основание за допускане на касационно обжалване с цел преценка дали някой от тях не е очевидно неправилен. Служебно приложимото от съда основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.трето ГПК се свързва с въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл ("contra legem"), приложена е несъществуваща или отменена правна норма ("extra legem"), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на формалната логика. Наведените от касаторите доводи не могат да бъдат отнесени към приложното поле на чл.280, ал.2, предл.трето ГПК.

Не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, по което се поддържа противоречие с Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2011 г. по т.д. № 3/2010 г. на ОСГК, както и с три решения на ВКС по чл.290 ГПК, но без да са формулирани правни въпроси, а такива не могат да бъдат изведени и от доводите на касаторите А. Л. А. и М. П. А..

Тезата, че регулацията не е приложена, се основава на доводи за необоснованост на изводите на съда /тъй като в нотариалния акт, с който техния наследодател е закупил УПИ ** през 1998 г. е посочено, че регулацията не е приложена и тъй като по делото не е представена вноска бележка за заплащане на сумата 104 лв., което ги е лишило от възможността да я оспорят/. Посочените доводи не могат да бъдат разгледани в производството по чл.288 ГПК, а при извод на въззивния съд, че още през 1990 г. е заплатено обезщетение за придадените по регулацията от 1989 г. 52 кв.м., решението му не противоречи на Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2011 г. по т.д. № 3/2010 г. на ОСГК.

Формулираният въпрос: „допустима ли е промяна по реда на ГПК на границите на УПИ, когато е в сила заповед за установена имотна граница по реда на § 8 ПР ЗУТ“ е юридически неточен. Същият отразява тезата на касаторите, че са собственици на спорната площ, но собствеността им е отречена с влязлото в сила решение, с което е отхвърлен предявения от тях ревандикационен иск.

Останалите доводи касаят само допълнително изложените от въззивния съд съображения в отговор на оплакванията във въззивната жалба относно изводите на първоинстанционния съд, че ищците се легитимират като собственици въз основа на изтекла придобивна давност. Следва да се отбележи, че това придобивно основание е заявено като евентуално, поради което неоснователна е тезата, че искът, основан на това придобивно основание е недопустим, тъй като ако планът е приложен, то собствеността не може да се придобие и на друго основание. Възможността ищецът по реда на изменение на иска да се позове при условията на евентуалност и на друго придобивно основание е приета за допустима с т.2В на Тълкувателно решение № 4/14.03.2016 г. по т.д. № 4/2914 г. на ОСГК, а съответно допустимо е ищецът да се позове на различни придобивни основания при условията на евентуалност и в исковата молба.

Въззивното решение не противоречи и на практиката на ВКС, даваща тълкуване относно задължението на въззивния съд да се произнесе по всички направени във въззивната жалба възражения и да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност събраните по делото доказателства. Тезата на касаторите е, че съдът не е посочил кое основание за правото на собственост е приел за установено и е направил извод, че процесните 52 кв.м. са придобити по давност. Тази теза не може да бъде съотнесена към данните по делото, доколкото в мотивите на въззивното решение ясно е посочено, че съдът приема за установено правото на собственост на ищците въз основа на приложената регулация, а съображения по приложението на чл.59 З.-отм. са изложени само в отговор на оплакванията във въззивната жалба.

Именно с оглед решаващите мотиви на въззивното решение за доказано от страна на ищците прилагане на регулацията от 1989 г. относно спорната площ, неотносим се явява формулираният от касаторите въпрос: „допустим ли е иск по чл.124, ал.1 ГПК за установяване право на собственост въз основа на давностно владение за придаваеми части от съседен имот, когато ЗУТ предвижда специален ред съгласно нормата на чл.200, ал.1“

С оглед изхода на настоящото производство А. Л. А. и М. П. А. следва да възстановят на Й. А. С. и С. А. Г. направените по повод касационната жалба разноски в размер на по 600 лв. за всяка, представляващи заплатено възнаграждение на адвокат Е. Д..

С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение