Определение № 60549 от 05.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3637/2020 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Б. М. Я., чрез адв. Ц. П., срещу въззивно решение № 7291/29.10.2019 г., постановено от Софийски градски съд по въззивно гр.д. № 13202/2017 г.

Касаторът Б. М. Я. навежда доводи за неправилност на въззивното решение.

Насрещните страни М. К. Т., Р. К. Т., Л. Л. Б., Р. Р. Л., Л. Р. Л., В. А. Р., А. С. М., Н. С. М., С. С. К., Г. С. К., Б. П. Т., В. С. Т. – П., А. Т. К., чрез адв. О. Д., отговарят в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че касационната жалба е недопустима, като подадена срещу решение, което е окончателно, а още, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Молят за присъждане на съдебноделоводни разноски.

След подаването на отговора на касационната жалба, ответникът по нея - Б. П. Т., е починал, като е оставил за свой единствен наследник сина П. Б. Т.. Последният изрично е поискал да стъпи в делото с молба вх. № 9961/16.12.2020 г. На осн. чл. 227 ГПК П. Б. Т. е конституиран от състава на ВКС като ответник по касационната жалба, в качеството си на правоприемник на Б. П. Т..

С определение № 77/17.03.2021 г. съставът по настоящото дело е върнал касационната жалба и образуваното по нея производство е прекратено, в частта срещу въззивно решение № 7291/29.10.2019 г., постановено от Софийски градски съд по въззивно гр.д. № 13202/2017 г., по исковете на М. К. Т., Р. К. Т., Б. А. Л. (заменена по чл. 227 ГПК от Л. Л. Б., Р. Р. Л., Л. Р. Л.), В. А. Р., А. С. М., Н. С. М., Б. П. Т. (заменен по чл. 227 ГПК от П. Б. Т.), В. С. Т. – П.. Това определение е влязло в сила.

Производството по делото е останало висящо по касационната жалба на Б. М. Я. срещу въззивно решение № 7291/29.10.2019 г., постановено от Софийски градски съд по въззивно гр.д. № 13202/2017 г., с което той е осъден да заплати на Е. К. К. (заменена по чл. 227 ГПК от С. С. К., Г. С. К.) и на А. Т. К., по 5100 лв., на осн. чл. 59 ЗЗД.

За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд взе предвид следното:

Предявени са множество субективно съединени искове по чл. 59, ал. 1 ЗЗД от М. К. Т., Р. К. Т., Б. А. Л., В. А. Р., А. С. М., Н. С. М., Б. П. Т. и В. С. Т. – П. против М. П. Я., за заплащане на обезщетение за ползване без основание на собствения им недвижим имот за периода 01.11.2010 г. до 19.06.2015 г., в общ размер от 20040 лв., всеки до размера на участието си в съсобствеността. Ответникът М. Я. починал в хода на първоинстанционното производство. Негови наследници по закон са сина Б. М. Я. и дъщеря А. М. Я.. Последната се отказала от наследството на баща си, който отказ е вписан в особената книга в СРС. Единствен правоприемник по чл. 227 ГПК на ответника е останал сина Б. Я., чийто дял от наследството се е уголемил с дела на отказалия се наследник.

Първоинстанционият съд след смъртта на ответника оставил без движение исковата молба с указание до ищците да уточнят дали претендират вземането си солидарно или разделно от Б. Я. и А. Я., като във втория случай да посочат конкретната му стойност, и ги предупредил, че при неизпълнение, исковата молба ще бъде върната. Ищците изпълнили, като поискали от всеки от наследниците на първоначалния ответник по половината от търсената сума. Тогава, съдът конституирал Б. и А. Я. като страни. В първото по делото открито съдебно заседание с тяхно участие, първоинстанционният съд отменил определението си, с което конституирал А. Я. като ответник, съобразявайки направеният от нея отказ от наследство. След изявлението на процесуалния представител на ищците, че с отказа се уголемява дела на другия наследник, т.е. той е отговорен за цялото задължение на наследодателя си, първоинстанционният съд намерил, че това е изменение в размера на иска и допуснал такова с нарочно определение по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК. След това, в същото съдебно заседание, Б. Я., чрез процесуалния си представител направил възражение, че вземането за размера на „увеличената част от иска“ е погасено по давност и първостепенният съд го приел за надлежно заявено.

Въззивният съд в обжалваното решение, изяснил, че след смъртта на първоначалния ответник, делото продължава с участието на правоприемника, като всички извършени до момента действия се запазват. Когато правоприемниците са повече от един, отговарят до размера на наследствения си дял и това е законова последица, с която съдът трябва да се съобрази при постановяване на решението. Не е налице нередовност на исковата молба, която да следва да се отстранява по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК, като предприетите от първостепенния съд действия в тази насока, са неправилни. П. от чл. 53 ЗН при направен отказ от наследство, също няма как да се определи като изменение на иска чрез неговото увеличаване. И без нарочно изявление на ищците, по силата на закона, наследодателят – ответник, който не е направил в срок отказ от наследство, поема правата и задълженията на наследодателя в обема на наследствения дял на отказалия се от наследство наследник. Относно направеното възражение за погасяване на вземането е изяснил, че е недопустимо, като заявено след преклузивния срок по чл. 131 ГПК. Неправилно е ценено от първостепенния съд като валидно направено относно размера на „увеличения размер“ на иска, защото изменение на иска няма, налице е материалноправна последица по чл. 53 ЗН.

По съществото на материалноправния спор въззивният съд установил, че с влязло в сила съдебно решение между страните е признато, че ищците са собственици на процесния недвижим имот. Приел, че същият е ползван от първоначалния ответник М. П. Я. през целия исков период, като няма основание за това, противопоставимо на собствениците – ищци по делото. Средномесечният пазарен наем за имота през спорния период е определен на 19 462 лв. Съдът се обосновал, че с тази сума наследодателят на ответника се е обогатил неоснователно за сметка на ищците и е уважил исковете им по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, присъждайки следващите се на всеки от тях размер, съразмерно участието им в съсобствеността. Осъдил ответника Б. Я. да заплати на насрещните страни сторените съдебноделоводни разноски по делото. Първостепенното решение е потвърдено като краен резултат.

Касаторът обосновава допускането на касационно обжалване на въззивното решение с хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. правилно ли първоинстанционният съд е указал на ищците да уточнят исковата си молба, като посочат от кого от наследниците на първоначалния ответник каква сума претендират, като твърди противоречие на въззивното решение с решение № 283/15.02.2019 г. на ВКС по гр.д. № 3814/2017 г.; решение № 128/29.04.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1356/2009 г.; решение № 315/23.06.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1591/2010 г.;

2. направено ли е от ищците изменение на иска по реда на чл. 214, ал. 1, изр. 3, предл. 1 ГПК – в частност увеличение на иска, като поддържа противоречие с т. 4 на ТР № 1/2001 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2001 г., ОСГК и решение № 1/27.03.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1106/2010 г.;

3. следвало ли е въззивният съд да разгледа направеното в с.з. от 08.02.2017 г. възражение за изтекла погасителна давност – обосновава се с противоречие с решение № 3/06.02.2012 г. на ВКС по гр.д. № 189/2011 г.; решение № 40/13.05.2011 г. на ВКС по т.д. № 384/2010 г.; решение № 488/26.03.2010 г. на ВКС по т.д. № 307/2009 г.

4. основателно ли е възражението за изтекла погасителна давност – поддържа противоречие с ТР № 3/22.04.2019 г. по тълк. дело № 3/2016 г. на ВКС, ОСГТК; решение № 488/26.03.2010 г. на ВКС по т.д. № 307/2009 г.; решение № 610/09.12.2008 г. на ВКС по т.д. № 391/2008 г.; решение № 189/26.03.2010 на ВКС по т.д. № 307/2009 г.; решение № 210/03.06.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1010/2010 г.

Поддържаното основание за допускане на касационно обжалване не се установява.

Въпросите, така както са поставени, предполагат еднозначен отговор, което е възможно само при постановяване на съдебен акт по съществото на спора, т.е. с решението, ако при проверката по реда на чл. 288 ГПК касационно обжалване е допуснато. Тук правните проблеми са не правилно ли е оставена исковата молба без движение от РС, а дали настъпилото в хода на висящия исков процес правоприемство по чл. 227 ГПК има за последица нередовност на исковата молба и налага ли се ищецът да уточнява от всеки от наследниците на първоначалния ответник каква част търси от общия размер на вземането по исковата молба; не дали е направено изменение на иска, а дали във висящ процес хипотезата на чл. 53 ЗН – частта на отреклия се уголемява дяловете на останалите наследници, води до изменение на иска; не дали съдът е трябвало да разгледа възражение за изтекла погасителна давност, а допустимо ли е такова възражение след сроковете по чл. 131 ГПК. Въпросът основателно ли е възражението за погасяване на вземането по давност, освен, че не е въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но е и неотносим, защото въззивният съд изобщо не се е произнесъл по възражението – как, тогава, в процедура по чл. 288 ГПК, касационният съд да прецени дали то е основателно.

Независимо от всичко изложено, цитираните от касатора съдебни актове нямат и никакво отношение към съображенията на въззивния съд, нито се съдържа тълкуване, различно от даденото по приложимите в случая разпоредби – чл. 227 ГПК, чл. 53 ЗН, чл. 131 ГПК. Въззивният съд, като е преценил, че действията на първата инстанция не намират никаква опора в процесуалните и материалноправни норми, се е произнесъл в пълен синхрон, както със съдебната практика, така и с правната теория.

Касаторът поддържа довод за очевидна неправилност на въззивното решение и се обосновава с цитиране на съдебни актове на ВКС – определение № 97/30.01.2018 г. на ВКС по ч.т.д. № 221/2018 г.; определение № 140/20.03.2018 г. на ВКС по ч.т.д. № 726/2018 г.; определение № 127/16.03.2018 г. на ВКС по ч.гр.д. № 866/2018 г.; определение № 16/14.01.2019 г. на ВКС по ч.т.д. № 2732/2018 г.

Изброените съдебни актове са напълно неотносими към същността на правния спор и изложените от въззивния съд съображения. Друг е въпросът, че ако той действително се беше произнесъл в противоречие с разрешения на ВКС, дадени в посочените съдебни актове, това би било евентуално хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, ако в следствие именно на това, е достигнал до крайния резултат по спора.

Съставът на Върховния касационен съд служебно не намира основания за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 2 ГПК поради вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност.

В заключение, касационното обжалване не се допуска.

Ответниците по касационната жалба имат право да получат възстановяване на сторените в инстанцията съдебни разноски, вкл. и тези от тях, по отношение, на които касационната жалба е върната с определение от състава на ВКС и касационното производство е прекратено. По делото са представени доказателства за платено от В. С. Т. – П., действаща на лично основание, адвокатско възнаграждение в размер на 2000. Искането по чл. 78 ГПК е основателно само по отношение на тази страна, защото само тя е представила доказателства за извършен разход, като няма нито твърдения, нито доказателства, да е действала по поръчение и за останалите ответници по касационната жалба.

Мотивиран от горното, съдът