Определение № 60614 от 15.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1387/2021 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Т. К. В., чрез адв. Х. против решение № 10090 от 21.01.2021 г. по гр. дело № 1840/2019 г. на Апелативен съд – София, осми граждански състав.

Ответникът „Пилион Лайн“ ЕООД с ЕИК[ЕИК], чрез адв. Г. е подало отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

По допустимостта на производството настоящият състав на ВКС, трето гражданско отделение, намира следното.

Касационната жалба срещу горното въззивно решение в частта, с която е потвърдено решение № 819/19.02.2019 г. по гр. д. № 165/2018 г. на Окръжен съд – Благоевград в частта за отхвърляне на предявения от „Пилион Лайн“ ЕООД против Т. К. В. иск с правно основание чл. 284, ал. 2 ЗЗД за разликата над 10 992. 76 лв. до предявения размер от 26 191. 89 лв. и ищцовото дружество е осъдено да заплати на ответницата разноски за въззивното производство в размер на 1 740. 90 лв., е процесуално недопустима. За касатора липса правен интерес от жалба с оглед на така постановения от въззивния съд благоприятен за страната правен резултат – предявеният срещу ответницата иск е отхвърлен в посочената му част. Надлежното упражняване на правото на жалба се обуславя от наличие на правен интерес от обжалването - т. е. от възможността при проверка от по - горен съд да се постигне по – благоприятен правен резултат. Такъв в случая не може да бъде осъществен чрез касационно обжалване на разглежданата част от въззивното решение. Като процесуално недопустима, касационната жалба в посочената част не следва да се разглежда по същество, а производството по нея се прекрати.

Жалбата срещу въззивното решение в останалата му част е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение, приема следното:

Предмет на касационна жалба в допустимата й част е цитираното въззивно решение в частта, с която е отменено решение № 819/19.02.2019 г. по гр. д. № 165/2018 г. на Окръжен съд – Благоевград в частта, с която е отхвърлен предявеният от „Пилион Лайн” ЕООД против Т. К. В. иск за сумата от 10 992. 76 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, произтекли от противоправни тегления на парични суми в брой от банковите сметки на дружеството, извършени в периода 28.04.2011 г. - 04.12.2014 г., заедно със законната лихва върху главницата, считано от датата на завеждане на исковата молба - 31.08.2018 г. до изплащането й, както и в частта на възложените в тежест на ищцовото дружество разноски над сумата от 1 172. 20 лв. и е постановено ново, с което на основание чл. 284, ал. 2 ЗЗД е присъдена сумата от 10 992. 76 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 31.08.2018 г. до окончателното й изплащане, както и разноски в полза на ищеца - за първоинстанционното производство в размер на 943. 35 лв. и за въззивното производство в размер на 807. 40 лв.

Въззивният съд е постановил този правен резултат, като е приел (след процедиране по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК при констатация, че исковата молба е нередовна и се налага нейното поправяне с прецизиране на обстоятелствата, които са послужили за основание на предявения иск), че заявеното за защита спорно материално право е с правна квалификация чл. 284, ал. 2 ГПК и касае неизвършване на отчетна сделка по договор за поръчка от страна на довереника – ответницата, която е действала от името на доверителя - ищцовото дружество, като негов пълномощник и е изтеглила от сметките му исковата сума (чл. 292, ал. 1 ЗЗД) във връзка с това изпълнение. Установено е, че в периода от 28.04.2011 г. до 04.12.2014 г., между първото и последното от процесните тегления на суми от банковите сметки на ищеца, ответницата е била негов надлежно упълномощен представител (по силата на пълномощно от 03.12.2010 г. с нотариална заверка № 5011 на нотариус Р. Й.) с права да тегли и внася в брой, без ограничение, суми по всички открити в посочена търговска банка негови сметки, а по – късно е овластена от управителя на дружеството и с правото да представлява търговеца изцяло във връзка с дейността му и да урежда съответните правоотношения. Изтъкнато е в обжалваното решение, че ответницата е изтеглила в брой процесните суми от сметките на дружеството, при което е направено съждение за възникнала между страните правна връзка по договор за поръчка, по силата на който е възложено на първата да тегли и се разпорежда със средства на доверителя. Според решаващия състав с факта на изтеглянето на сумите от банковите сметки на търговското дружество ответницата е изразила съгласие да извърши възложените й от последното фактически и правни действия във връзка с разходване на сумите, за което е била и упълномощена. Развити са доводи, че присъдената от въззивния съд сума е сборът от извършените тегления на каса от сметки на ищеца, за които ответната страна не е ангажирала надлежни доказателства (при изрично указание от въззивния съд до ответницата за подлежащите на доказване от нея факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства във връзка с изпълнение на договора за поръчка) за разходването им в полза на дружеството, в съответствие с дадения й мандат. Прието е, че поведението на ответницата е в отклонение с нормата на чл. 281 ЗЗД, изискваща довереникът да осъществи поръчката с грижата на добър стопанин и е налице основание за реализиране на нейната отговорност по чл. 284, ал. 2 ЗЗД за връщане на доверителя на всичко онова, което е получила в изпълнение на поръчката, без да направи отчет. Предвид на този извод втората инстанция е разгледала своевременното заявено в отговора на исковата молба възражение за погасителна давност. Приела е, че вземането е основано на договорно неизпълнение и за него е приложима общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД, като вземанията са били изискуеми от момента на тегленията на каса за всяко едно поотделно. Като е съобразено, че искът е предявен на 31.08.2018 г., е направен извод, че погасени по давност са вземанията възникнали преди 31.08.2013 г., а претенцията досежно останалите суми в исковия период (с изключение на тези, за които е установено да са изразходвани в полза на дружеството – доверител за заплащане на извършени счетоводни услуги и за публикуване на неговия ГФО за 2011 г., а именно: сумата от 1 400 лв. – изтеглена на 22.11.2011 г. и сумата общо от 1 642. 80 евро – сбор от изтеглени на 19.04.2012 г., 07.06.2012 г., 17.06.2013 г. и 28.02.2014 г. суми) е счетена за основателна и те са присъдени глобално.

В изложението по чл. 284 ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят релевира основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК за допускане на касационен контрол, поради вероятната недопустимост на въззивното решение като постановено по непредявен иск, както и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидната му неправилност.

Обосновава се искане за достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3 ГПК по следните обуславящи въпроси, за които се твърди противоречие с практиката на ВКС, респ. които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Съдържанието на поставените въпроси е следното:

1. „Задължен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви в решението си и може ли на основание чл. 272 ГПК да препрати към мотивите на първоинстанционния съд, особено когато те са непълни, неясни или съдържат различни изводи от тези на въззивния съд?“;

2. „При променена правна квалификация от въззивния съд, водеща до преразпределение на доказателствената тежест, следва ли последният да чете нов доклад и да укаже новото преразпределение на доказателствената тежест в резултат на така възприетата правна квалификация?“;

3. „Какви са правомощията на въззивния съд при констатирана нередовност на исковата молба и длъжен ли е той да следи за допустимостта на извършените по негово указание конкретизации на исковата претенция?“;

4. „При преценка на доказателствата по делото - поотделно и в тяхната съвкупност, съобразявайки разпоредбата на чл. 182 ГПК и обстоятелствата по делото, вкл. и създадените пречки от ищеца при представяне на информация и документи на назначеното по делото вещо лице, може ли съдът да приеме за доказани факти, за които страната е създала пречки да бъдат установени чрез поставяне в невъзможност експертът да конкретизира констатациите поради непредоставени информация и документи, намиращи се у страната?“

Първите три въпроса се поставят в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдения за отклонение с практиката на ВКС, вкл. и задължителната такава, изразена в разясненията по т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 324/22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 785/02.03.2011 г. по гр. д. № 556/2010 г. на ВКС, III г.о. – по първото питане; с ППВС № 1/1953 г., ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, а именно: № 129/29.06.2015 г. по гр. д. № 7040/2014 г. на ВКС, III г.о. и решение № 142/12.02.2018 г. по гр. д. № 4689/2016 г. на ВКС II г.о., решение № 50/06.03.2015 г. по гр. д. № 3359/2014 г. на ВКС, IV г. о. и решение 145/15.02.2009 г. по т. д. № 250/2009 г. на ВКС, I т. о. – по второто питане и с ТР № 1/09.12.2013 г. на ВКС, ОСГТК – т. 5 и ТР № 1/17.07.2001 г. на ВКС, ОСГК – т. 4, ППВС № 1/1985 г. – т. 9, ТР № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК – т. 2, както и с решение по т. д. № 850/2012 г., решение по т. д. № 748/2015 г., и двете по описа на I т. о. на ВКС, решение по т. д. № 1512/2014г. на II т. о. на ВКС, решение по т. д. № 2830/2015 г. на I т. о. на ВКС, решение № 2806/2015 г. на II т. о. на ВКС, решение по т. д. № 1091/2012 г. на ВКС, I т. о., решение по т. д. № 2565/2013 г. на I т.о. на ВКС, решение по гр. д. № 977/20102 г. на IV г. о. на ВКС, решение № 119/02.11.2020 г. по гр. д. № 846/2020 г. на ВКС, решение № 336/21.11.2018 г. по т. д. № 2976/2017 г. и решение № 244/09.02.2018 г. по т. д. № 2/2017 г., последните две по описа на ВКС, II т. о. – по третото питане.

По четвъртия въпрос се сочи необходимостта от произнасяне на ВКС по значимия според страната въпрос за процесуалното санкциониране на страната, която е осуетила събирането на доказателство чрез изслушване на експертиза, като не е съдействала на назначеното по делото вещо лице – основание по чл.280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване при предпоставката на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК.

Въззивното решение в частта за уважаване на предявения осъдителен иск в посочения размер е допустим съдебен акт.

Правният спор е разгледан на предявеното основание, което се определя от изложените в исковата молба обстоятелства и при законосъобразно дадена от въззивния съд правна квалификация предвид установените по делото факти.

Ищцовото търговско дружество е твърдяло, че ответницата е била упълномощена и натоварена от него да извършва действия с последица за юридическото лице; че за исковия период, през който са били установени тези правни отношения, ответницата е извършила тегления на различни парични суми от банкови сметки на дружеството, възлизащи общо на претендираната сума; че сумите не са разходвани в полза на доверителя и за тях довереникът не е извършил отчетна сделка, което го задължавало да върне на първия всичко, което е получил в изпълнение на поръчката. При така заявените обстоятелства приложимата по спорното правоотношение материалноправна разпоредба, която въззивният съд е определил, е тази на чл. 284, ал. 2 ЗЗД.

С обжалваното решение втората съдебна инстанция е обосновала правомощията си да квалифицира спорното материално право, когато констатира неправилно прилагане на материалния закон от първоинстанционния съд с характера на дейността си на съд по съществото на материалноправния спор, без това да води до недопустимост на решението на първостепенния съд. Процедирайки по този начин, апелативният съд е изпълнил задължението си да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като подведе установените по делото факти към приложимата правна норма, вкл. при констатирана нередовност на исковата молба да изиска от ищеца да я поправи по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК. В този смисъл е задължителната съдебна практика, установена с ТР № 1/04.01.2001г. ОСГТК на ВКС и ТР № 1/09.12.2013 г. ОСГТК на ВКС. Доколкото решаващият състав на въззивната инстанция е обсъдил съвкупния доказателствен материал по делото и при констатация за установените по делото факти, чиито правни последици са преценени правилно и са били заявени от ищеца, и е налице произнасяне по тях, следва да се приеме, че не е бил разгледан непредявен иск с последица недопустимост на обжалваното решение (така решение № 347/02.12.2011 г. по гр. д. № 30/2011 г. на ВКС, II г. о., решение № 68/29.04.2020 г. по гр. д. № 2513/2019 г. на ВКС, IV г. о., решение № 431/20.12.2011 г. по гр. д. № 455/2011 г. на ВКС, ІІІ г. о.)

Първият от повдигнатите въпроси при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК е ирелевантен. Той не произтича от процесуална активност на въззивния съд по разглеждане на материалноправния спор, предмет на делото, която е резултат от прилагане на правилото на чл. 272 ГПК с препращане към мотивите на първоинстанционния съд. Напротив. В обжалваното решение липсва аргументация с позоваване на разглежданата разпоредба, поради което питането не осъществява общо основание за допускане на касационно обжалване, а е поставено изцяло с оглед на хипотеза, каквато не се е осъществила в случая. Непоставянето на релевантен правен въпрос с обуславящо значение за делото само по себе си е основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите към разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Ето защо, по първия въпрос не може да се осъществи достъп до касация на соченото основание.

Вторият и третият от поставените въпроси са относими към правомощията на въззивната инстанция, когато тя констатира нередовност на исковата молба и когато при установените по делото факти, заявени от ищеца, като съд по съществото на спора осъществи дейност по приложение на материалния закон и даде различна правна квалификация на спорното право от тази, възприета от първостепенния съд. В този смисъл въпросите удовлетворяват общата предпоставка за селектиране на касационната жалба, но не и допълнителната предпоставка на разглежданото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По въпроса за правомощията на въззивната инстанция е налице задължителна съдебна практика, обективирана с ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, където в т. 2 е разяснено, че когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно да даде указания относно тези релевантни с оглед на приложимия материален закон факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства. Въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. Освен това, извършването на изцяло нов доклад от въззивната инстанция с различна квалификация на предявения иск би имало за резултат предварително определяне на действията на първоинстанционния съд като неправилни, а тази преценка се дължи едва при постановяване на въззивното решение. В тази хипотеза въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства. В цитирания тълкувателен акт – т. 5, е прието, че когато исковата молба е нередовна поради противоречие между обстоятелствената част, в която се излагат твърдения, сочещи на правен интерес да се търси защита срещу определено лице, и петитума, насочен срещу друго лице, въззивното решение е недопустимо и подлежи на обезсилване, като делото следва да се върне за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. В останалите хипотези на нередовност на исковата молба постановките на постановеното ТР № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС продължават да са актуални и при действащия ГПК. Въззивният съд, макар и при условията на ограничен въззив, продължава да е инстанция по същество, чиято дейност има за предмет разрешаване на материалноправния спор и сам дължи даване на указания по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК за поправяне на нередовностите на исковата молба, за да обезпечи постановяване на допустим съдебен акт по съществото на спора. Когато указанията не бъдат изпълнени, първоинстанционното решение подлежи на обезсилване, а производството по делото – на прекратяване. В случая всичко това е сторено от въззивния съд при разглеждане на настоящия правен спор, като процесуалните му действия са изцяло в съответствие с постановките на цитираните тълкувателни актове. Наличието на съдебна практика по поставените въпроси (вкл. установена по задължителен за съдилищата начин и такава, постановена по реда на чл. 290 ГПК, както се сочи и прилага от касатора) и съобразяването й при постановяване на обжалваното решение изключват приложно поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Затова и по втория, и третия от въпросите касационен контрол на разглежданото основание не може да се допусне.

Неоснователно е искането за достъп до касация и по последния, четвърти поставен въпрос.

Той няма характеристиката на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на въззивната инстанция и е включен в предмета на делото. Съгласно постановките по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение (чл. 281, т. 3 ГПК). Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извърши едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба (чл. 290, ал. 1 ГПК). Тук повдигнатият въпрос е фактически, защото е свързан с преценка на доказателства (видно от формулировката му) и не осъществява общо основание за селекция на касационната жалба. Както вече се изтъкна по-горе, непоставянето на правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение само по себе си е основание за недопускане на касационен контрол без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В случая не са мотивирани и последните с оглед указанията по т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, разписващи тяхното съдържание в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Отсъства и поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за достъп до касация, поради очевидна неправилност на въззивното решение.

Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт. Фактическият състав на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предпоставя обосноваване от касатора на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните. Такива пороци на съдебния акт са приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нарушаване на правилата на формалната логика, нарушения на императивна материалноправна норма, на основополагащи за производството процесуални правила. В случая касаторът не обосновава, а и настоящата инстанция не констатира наличието на посочените пороци.

В заключение, не е обосновано приложно поле на основания по чл.280, ал.1, т. т. 1 и 3, и чл. 280, ал.2, предл. 2 и 3 ГПК, последицата от което е недопускане до касационен контрол на въззивното решение в уважената част на предявения иск.

При този изход на делото касационният жалбоподател дължи заплащане на ответника по жалба на разноски за настоящото производство. Те се претендират с отговора на касационната жалба, но не се ангажират доказателства за направен такъв разход от страната. Затова не следва да се присъждат.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III г. о.