Определение № 68 от 25.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 465/2021 г.

Производство по чл.278, вр. чл.274, ал.3 ГПК. Образувано по частна касационна жалба на К. Д. Д. чрез адвокат М. Д. от АК-В. срещу определение № 478 от 25.09.2020 г. по в.ч.т.д. № 427/2020 г. на Апелативен съд В., с което се потвърждава определение № 1410/04.06.2020 г. по т.д.№ 1542/2019 г. на Окръжен съд Варна, за прекратяване на производството поради липсата на правен интерес на ищеца К. Д. Д. от предявяването на иск по чл.124, ал.1 ГПК, да се установи, че несъществува ипотечно право върху неговия имот, тъй като проведената публична продан вече е приключила с влязло в сила постановление за възлагане на същия имот на купувача. В частната касационна жалба се твърди, че определението на въззивният съд е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, а в изложение към нея жалбоподателят се позовава на очевидна неправилност и поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по подробно формулирани въпроси, които уточнени при условията на т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, се свеждат до наличието на правния интерес от предявяването на иск по чл.124, ал.1 ГПК, да се установи несъществуването на ипотечно право спрямо взискателя при вече приключила публична продан и за правомощията на националния съд да приеме разглеждането на правен спор съгласно изискванията на чл.117, ал.2 и чл.5, ал.4 КРБ, чл.4, т.2, б.„и“ ДФЕС и чл.47 ХОПЕС. Според жалбоподателя, първият въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, а вторият въпрос - в противоречие с практиката на Конституционния съд и Съда на ЕС. При условията на евентуалност се иска допускане на касационно обжалване поради значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона и развитието на правото. Върховния касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена в срок от легитимирана да обжалва съдебен акт страна, поради което е редовна и допустима, но разгледана по същество е неоснователна поради следното: За да постанови обжалваното определение, въззивният съд приема, че ищецът е длъжник по приключило изпълнително производство, като кредитополучател по договор за кредит, обезпечен с ипотека върху собствените на ищеца и бившата му съпруга имоти. Съдът е приел също, че за ищеца липсва правен интерес от установяване несъществуването на ипотечното право, тъй като въпросът за действителността на ипотеката не е от значение за законосъобразността на изпълнителния процес, а решението не може да послужи като основание за отмяна на влязлото в сила постановление за възлагане на имота или за отстраняване на купувача от публичната продан. При тези фактически и правни изводи на въззивния съд, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не е налице поддържаното основание за очевидна неправилност на определението по чл.280, ал.2 ГПК, тъй като липсват нарушения на основни принципи в гражданския процес, възприети и утвърдени в съдебната практика на Върховния касационен съд, във връзка с задължението на съда да провери наличието на положителните и липсата на отрицателните процесуални предпоставки за съществуването и упражняването на правото на иск. Липсва явна необоснованост на мотивите или нарушаване на императивни правни норми, а определението е израз на правораздавателната компетентност на съда при решаване на конкретния спор и съдържат неговата преценка за установените факти и приложението на закона към тях. Съображенията на жалбоподателя, всъщност, преповтарят оплакванията в частната касационна жалба, т.е. представляват доводи за неправилност и в този смисъл, липсват предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението поради „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, засягаща вида и обема на търсената от ищеца защита и съдействие. Допустимостта на касационното обжалване според чл.274, ал.3 ГПК се предпоставя от въведените предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК, които в случая не са налице: Формулираните в изложението на жалбоподателя въпроси, независимо че обуславят изхода на делото, не са разрешени в противоречие, а в съответствие с изискванията на закона и практиката на Върховния касационен съд, във връзка с предпоставките за допустимост предявения отрицателен установителен иск. Отговор на първия процесуалноправен въпрос се дава с разясненията в т.2 на ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк.дело № 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК, в което се посочва, че преценката на съда относно допустимостта на установителния иск зависи не от вида на спорното право, а от степента на засягането, което състоянието на спора предизвиква в правната сфера на ищеца. От установителен иск за собственост или друго вещно право ще е налице правен интерес, когато конкретното засягане на правната сфера на ищеца изисква защита чрез установяване на правото със сила на пресъдено нещо. В случая, липсата на правен интерес от предявения отрицателен установителен иск се обосновава на извод, че за ищеца ще е невъзможно да придобие права, дори при позитивно за него решение, с което да се отрече ипотечното право върху недвижимите имоти. Тези изводи на въззивния съд са изцяло в съответствие с разрешението в т.1 ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк.дело № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, според което пропускането на срока за обжалване по чл.436 ГПК осуетява отменяването на публичната продан като изпълнително действие, поради насочване на изпълнението върху несеквестируемо имущество, а постановлението за възлагане може да бъде обжалвано само поради това, че наддаването при публичната продан не е извършено надлежно или имуществото не е възложено по най-високата предложена цена, т.е. длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението, като се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, каквито твърдения липсват. Цитираните от жалбоподателя ТР № 4/11.03.2019 г. по тълк.дело № 4/2017 г. на ОСГТК, ТР № 5/18.05.2017 г. по тълк. дело № 5/2015 г. на ОСГК и решение № 123/31.03.2015 г. по гр.д.№ 4298/2014 г. на ВКС, IV г.о., нямат отношение към поставените за разглеждане въпроси, тъй като разрешенията в тях се отнасят за третите лица в изпълнителното производство, а не за длъжника по изпълнението, както е в случая, с оглед на което липсва противоречие с практиката на ВКС по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване и по втория въпрос. Правният интерес е положителна процесуална предпоставка за съществуване правото на иск, който произтича от конкретните обстоятелства на възникналия правен спор, а за наличието му съдът следи служебно. В този смисъл, изискването за служебна проверка на процесуалната допустимост на предявения иск не е в противоречие с решение № 3/04.05.2011 г. на Конституционния съд на Република България относно прякото действие на конституционните норми и нормите на външното право, когато са ратифицирани, обнародвани и влезли в сила, нито с практиката на Съда на ЕС. Разпоредбите на чл.117, ал.2 и чл.5, ал.4 КРБ, чл.4, т.2, б.„и“ ДФЕС и чл.47 ХОПЕС не могат да бъдат тълкувани в смисъла вложен от жалбоподателя, че позоваването на тези норми е достатъчно, за да дерогира предпоставките за съществуване и надлежното упражняване на правото на иск. Съдът на ЕС е посочил, че за да се гарантира стабилността на правото и правоотношенията, както и доброто правораздаване, е необходимо съдебните решения, които са станали окончателни, след изчерпване на наличните способи за защита или след изтичане на предвидените за тази защита срокове, да не могат повече да бъдат оспорвани (решение по дело K iobler, C-224/01, Recueil, стр.I-10239, точка 38; решение по дело Kapferer, C-234/04, Recueil, стр. I-2585, точка 20 и решение по дело Fallimento Olimpiclub, C-2/08, Сборник, стр. I-7501, точка 22). В тази връзка е необосновано и направеното искане за отправяне на преюдициално запитване, доколкото правните норми по отношение на процесуалната допустимостта на исковете до българския съд не предполагат подобно изследване и необходимост от запитване. След като въззивният съд е съобразил установената съдебна практика на Върховния касационен съд и липсват аргументи да бъде изменена или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретни разпоредби на закона, не може да се приеме, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК (ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, т.4). Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение