Определение № 78 от 22.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 1408/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Е. Г. Б. от [населено място], гражданин на Руската Федерация и А. В. Б. от [населено място], гражданин на Руската Федерация против въззивното решение на Бургаския апелативен съд № 137 от 13.12.2019 г., по въз. т.д.№ 250/2019 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение на Бургаския окръжен съд № 207 от 06. 06.2019 г., по т.д.№ 220/2018 г. за отхвърляне на предявените от касаторите, като ищци, активно субективно съединени искове по чл.124, ал.1 ГПК срещу „ ИНВЕСТБАНК“АД, [населено място] за признаване на установено, че ответното търговско дружество няма ипотечни права в обезпечение на вземанията му по договор за банков кредит от 23.03.2007 г., сключен с „ РОБИНЗОН БИЙЧ ИНВЕСТ“ЕООД – в несъстоятелност, със седалище в [населено място] върху следните имоти:1.)Самостоятелен обект в сграда – апартамент с кадастрален идентификатор 11538.13.49.2.73, с административен адрес – [населено място], м.“К.“, ет.5, ап. D5.13 с площ по документ - 53.75 кв.м., ведно с идеалните части от общите части на сградата, равняващи се на 6.26 кв.м. и 2.) Самостоятелен обект в сграда – апартамент с кадастрален идентификатор 11538.13.49.2.77, с административен адрес [населено място],м.“ К.“, ет. 5, ап.Е5.18, с площ по документ -53.71 кв. м., ведно с идеалните части от общите части на сградата, равняващи се на 6.45 кв.м. и възлагане в тяхна тежест на деловодните разноски за двете инстанции, възлизащи на по 237.50 лв. за всеки. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното въззивно решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основание по чл.281, т.3 ГПК. Основно касаторите възразяват срещу обосноваността и процесуалната законосъобразност на извода на въззивния съд, че между процесните апартаменти и учредената ипотека върху правото на строеж е налице идентитет, т.е., че така учредената ипотека на правото на строеж се е разпростряла върху всичко построено от ипотекарния длъжник в неговата цялост, независимо, че в хода на процеса не е изследвано в пълнота физическото съответствие между притежаваните от ищците конкретни имоти и архитектурния проект на сградата, въз основа на който е била учредена същата. Счита за несъобразено с материалния закон и доказателствения материал по делото и приетото от Бургаския апелативен съд, че Банка- кредитор и праводателя на ищците не са договорили делимост на ипотечното право и доколкото освобождаване на процесните имоти от ипотека при частично погашение на обезпечения дълг е възможно само при изрично съгласие на ипотекарния кредитор, отсъствието му в съдържанието на приложеното по делото споразумение от 26.06.2015 г., изключва основателността на застъпената от касаторите теза, че оспореното от тях ипотечното право на кредитодателя не съществува. В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационно обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Позовавайки се отново на въведените с касационната жалба оплаквания за допуснато от въззивния съд нарушение на съществените съдопроизводствени правила - недопускане на повторна съдебно-графологическа експертиза, предвид направеното от ищците оспорване на първоначално изслушаната от БОС, аргументирано с взет и използван сравнителен материал в отсъствие на вещото лице, възлагане доказателствената тежест на страната, оспорила автентичността на документа, нарушаване на чл.192 ГПК, поради неуважаване на искането им за повторно представяне на документи от трето, неучастващо по дето лице в четливи копия, незачитане възражението на третото - лице помагач на ищците в процеса за липса на идентичност между процесните апартаменти, придобити от ищците и учредената ипотека върху правото на строеж, поради съществуващо различие в площите на подробно описаните за изграждане бъдещи самостоятелни жилищни обекти, посочени в договора за учредяване на ипотека и отразената квадратура на отделните придобити имоти в нотариалните актове на ищците, неуважаване искането на страната за отлагане на делото, поради внезапно заболяване на процесуалния й представител, жалбоподателите поддържат, че възприетото от въззивния съд разрешение по определените за значими за изхода на делото въпроси на процесуалното право: 1.) „ Длъжен ли е въззивният съд да допусне извършването на повторна графологическа експертиза, когато назначената такава от първоинстанционния съд е била своевременно оспорена, като необоснована?“ и 2.)“ Длъжен ли е съдът да отложи делото тогава, когато пълномощникът на страната не може да се яви породи обективна причина( заболяване, удостоверено с надлежен медицински документ) и страната не може да ангажира друг повереник, нито да се яви лично в съдебното заседание ?“, противоречи на дадения в практиката на ВКС отговор на същия. За илюстрация на визираното противоречие по първия е цитирана казуална практика на касационната инстанция, обективирана в решения по чл.290 и сл.ГПК: № 252 от 04.09.2012 г., по гр.д.№ 629/11 г. и решение № 66 от 14.06.2019 г., по гр.д.№ 2834/2018 г. на ІІ г.о., № 220 от 07.10.2013 г., по гр.д.№ 1428/2013 г. на ВКС, а по втория :№ 208 от 05.10.2017 г., по гр.д.№ 4507/2016 г. на ІV г.о. Като обуславящи изхода на делото са определени и материалноправните въпроси: 2.)“ Валидно ли е разваляне на двустранен възмезден договор без да се дава срок за изпълнени и без да са налице предпоставките на чл.87, ал.2 ЗЗД? “; 3.) „ Допуска ли се безусловното разваляне на двустранен договор /без да се дава срок за изпълнение), когато това е договорено в договора, но същевременно е налице хипотезата на чл.87, ал.4 ЗЗД?“ и 4.) „ Валидна ли е по см. на чл.26 ЗЗД клаузата за безусловно разваляне на двустранен договор, дори при незначителна, с оглед интереса на кредитора, стойност на неизпълнението?“ Поддържаното по отношение на същите допълнително селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК е аргументирано с различно възприетото разрешение в решения на ВКС: № 318 от 27.06.2012 г., по гр.д.№ 273/2012 г. на ІV г.о.; № 102 от 03.08.2010 г., по т.д.№ 897/2009 г. на ІІ т.о.; № 78 от 17.06.2015 г., по гр.д.№ 379/2015 г. на ІІ г.о. и № 240 от 09.02.2018 г., по т.д.№ 838/2017 г. на ІІ т.о. Насрещната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява по основателността на искането за достъп до касация, излагайки подробни правни доводи за отсъствие на общото главно основание по чл.280, ал.1 ГПК. При условията на евентуалност оспорва и въведените касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол въззивен съдебен акт и е процесуално допустима. За да потвърди първоинстанционното решение на БОС по предявения отрицателен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК решаващият състав на Бургаския апелативен съд,след самостоятелен анализ на ангажираните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, е приел за установено от фактическа страна, че ищцата Б., по силата на договор за продажба, обективиран в нотариален акт № 136 от 30.04.3010 г. е закупила от третото лице помагач „ РОБИНЗОН БИЙЧ ИНВЕСТ“ ЕООД(н) описания в исковата молба самостоятелен обект – апартамент, находящ се в сграда с административен адрес в [населено място], м.“К.“,ет.5, ап.Е5.18, а ищцата Б. в резултат на извършена покупко-продажба, обективирана в нотариален акт № 148 от 10.05.2012 г., е придобила в собственост от продавача „ РОБИНЗОН БИЙЧ ИНВЕСТ“ЕООД(н) самостоятелен жилищен имот,представляващ апартамент D5.13, находящ се на горепосочения административен адрес в [населено място]. Констатирано е, че всеки един от тези два самостоятелни недвижими имоти, преди прехвърлянето им на купувачите – ищци по делото, ведно с поредица други е бил ипотекиран от продавача РОБИНЗОН БИЙЧ ИНВЕСТ“ ЕООД (н) в полза на „ ИНВЕСТБАНК“АД - кредитодател по договор за кредит № 029-В / 23.03.2007 г. в размер на 950 000 евро, с договор за учредяване на договорна ипотека по нотариален акт № 44 ,т.ІV, рег.№ 2177, дело № 622 от 26.03.2007 г. на нотариус с рег.№ 110 на КЧН. Като безспорен е приет и факта, че поради нередовно обслужване на отпуснатия кредит от страна на длъжника – търговец, Банката – кредитор го е направила изцяло предсрочно изискуем, като по реда на чл.217 ГПК се е снабдила със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист от 27.05.2014 г., по ч.гр.д.№ 3871/14 г. на БРС. Предприетото оспорване на задължението от длъжника е довело до образуване на т.д.№ 484/2014 г. на БОС, което поради постигната между страните съдебна спогодба, предхождана от извънсъдебно споразумение помежду им от 26. 06.15 г., е прекратено. В § 2 от последното е отразено, че дългът е обезпечен с две договорни ипотеки, като имотите върху които същите са наложени, между които и притежаваните от ищците, са подробно изброени, а в чл. 6, ал.3 от същото е изрично обобщено, че всяко неизпълнение от страна на длъжника на предвидените в споразумението задължения, дават право на кредитодателя да развали споразумението и да пристъпи към незабавно принудително изпълнение на цялото си вземане. В чл.8 от споразумението е конкретизирано още, че подписването му не следва да се счита за отказ на кредитора от каквито и да било негови права, респ. от правото му да иска принудително изпълнение, както и да осъществи правото си да развали споразумението незабавно и без да дава срок за изпълнение, както и да пристъпи към принудително изпълнение, в случаите на неизпълнение на което и да е от посочените задължения на длъжника. В резултат на последвалото неизпълнение на поетите задължения от „ РОБИНЗОН БИЙЧ ИНВЕСТ“ ЕООД(н), с уведомление, надлежно връчено на управителя на ЮЛ- търговец, Банката- кредитор е развалила процесното споразумение от 26.06.15 г. без даване на допълнителен срок на длъжника, като ипотеката върху недвижимите имоти е била подновена. В съответствие с приетата за установена фактическа обстановка по делото решаващият състав на Бургаския апелативен съд е споделил за основан на закона и доказателствата по делото крайния правен извод на първоинстанционния съд за отсъствие на основание за заличаване на процесните ипотеки, поради частично погасяване на дълга. В допълнение въззивната инстанция се е позовала и на липсата на график за поетапно вдигане на ипотеките, който да е договорен със споразумението от 26. 06.2015 г.,както са поддържали ищците. Позовавайки се и на безспорния между страните факт, че сумата от 110 000 евро, уговорена в процесното споразумение да бъде престирана в 20 дневен срок на Банката - кредитор, не е заплатена от „ РОБИНЗОН БИЙЧ ИНВЕСТ“ ЕООД(н), както и на установеното неизпълнение на част от останалите посочени в споразумението, задължения на длъжника Бургаският апелативен съд е преценил като неоснователно възражението на ищците, че за кредитора „ ИНВЕСТБАНК“ АД, имащ вземане „ РОБИНЗОН БИЙЧ ИНВЕСТ“ ЕООД (н) в размер на 1 909 155 евро, не е възникнало потестативното правото да развали споразумението от 26. 06.2015 г., независимо, че описаните в чл. 1, т.1.1.-1.7 имоти, на стойност около 1 600 евро са прехвърлени от длъжника доброволно или чрез възлагане в резултат на осъществени принудителни продажби. По съображения, че към момента на сключване на оспорваната договорна ипотека изграждането на отделните самостоятелни обекти в ипотекирания незастроен имот е било изрично предвидено и подробно описано в ипотечния акт, въззивната инстанция е отхвърлила, като неоснователно и въведеното с исковата молба възражение, че притежаваните от ищците апартаменти не са идентични с тези, чието право на строеж през 2007 година е било предмет на учредената договорна ипотека между страните по кредитната сделка, поради което не следва да се считат за ипотекирани и ответникът да притежава ипотечно право върху тях. Изтъкнато е, че щом ищците са закупили притежаваните от тях жилищни имоти, обременени с валидна ипотека, подновена преди изтичане на десетгодишния законов срок за погасяването й - надлежно вписана за обезпечаване паричния дълг на праводателя им към ответната Банка, като кредитор по предоставен му валутен кредит, оспореното с исковата молба ипотечно право е съществуващо. Споделил е и извода на БОС, че в сочената хипотеза на частично изпълнение на дълга вдигането на учредената вещна тежест от процесните самостоятелни обекти, би било възможно само при изрично съгласие на ипотекарния кредитор, каквото не следва от съдържанието на процесното споразумение или при изпълнение на обезпеченото вземане от длъжника, респ. от ищците, придобили впоследствие същите, до размера на дължимата по закупуването, им цена - недоказано в процеса. Изтъкнато е още, че в самото извънсъдебно споразумение, в което е конкретизиран размера на дълга на кредитополучателя, уговорката за освобождаване от вещна тежест на няколко имота, в които придобитите от ищците не се включват, е обусловена от изпълнение на всички поети от длъжника задължения по чл. 1, 2 и 3, което не е сторено. Или, успешно предприето от кредитора разваляне на споразумението, поради неизпълнението на длъжника, според въззивния съд, има за последица отпадане на съгласието за делимост на ипотечното право и по отношение на онези имоти, за които делимостта, е била изрично уговорена. Съобразени решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение дават основание да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно и следва да се остави без уважение. Съгласно задължителните за съдилищата постановки в т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС достъпът до касационен контрол е предпоставен от разрешен от въззивния съд материалноправен и/ или процесуалноправен въпрос, който включен в предмета на конкретния правен спор е обусловил крайния изход на делото. Материалноправният и/ или процесуалноправен въпрос, с който се аргументира общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, трябва да е от значение за формиране решаващата правна воля на въззивния съд, но не и за правилността на обжалваното решение,за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В контекста на разяснените в задължителната съдебна практика критерии процесуалноправният въпрос е значим за изхода на делото, когато конкретното му разрешение от въззивния съд има самостоятелно значение за правилността на постановеното въззивно решение и се отнася до служебните задължения на съда, до правото на защита и на участие на страните при извършване на процесуалните действия и до произнасяне по законосъобразността на действията на първостепенния съд. В сочената хипотеза не е необходимо въззивният съд дори изрично да се произнесъл с въззивния съдебен акт по конкретен процесуалноправен въпрос, а е достатъчно да е процедирал неправилно. В случая поставените от касаторите процесуалноправни въпроси, макар и важни, нямат претендираното значение, поради което не обосновават общото главно основание за допускане на касационно обжалване.Липсата на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК изключва да е налице задължение за състава на касационната инстанция да обсъжда въведените допълнителни процесуални предпоставки Но дори и да се възприеме тезата на касаторите, че всеки един от така формулираните въпроси на процесуалното право отговаря на посоченото в задължителната съдебна практика изискване и попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК, то е неоснователно общо поддържаното по отношение на същите допълнително селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Видно от съдържанието на цитираната казуална практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 ГПК, с нея е даден отговор на процесуалноправни въпроси, различни от поставения от касаторите въпрос № 1 и които в своята общност са свързани с лишаване на страната от възможността да ангажира доказателства, поради допуснато от първостепенния съд съществено нарушение на процесуалния закон и несъобразяване от страна на въззивната инстанция на процесуалното правило на чл.266, ал.2 ГПК. Решение № 252 от 04.09.12 г., по гр.д.№ 629/2011 г. на ІV г.о. дава отговор на въпроса за допустимостта на искането за събиране на нови доказателства с въззивната жалба, когато първоинстанционният съд не е изпълнил задължението си във вр. с доклада по делото и даването на указания на страните. Подобно оплакване нито се съдържа във въззивната жалба на настоящите касатори, нито е поддържано в хода на въззивното производство, поради което и соченият съдебен акт, като неотносим, не изразява твърдяното противоречие. С решение № 66 от 14.06.2019 г., по гр.д.№ 2834/18 г. на ІІ г.о. на ВКС отново е разрешен процесуалноправен въпрос, който е различен от поставеният от касаторите и несъответстващ на осъществените от Бургаския апелативен съд съдопроизводствени действия - следва ли да се изключат от доказателствения материал по делото представени в срок доказателства, по допустимостта на които съдът е заявил, че ще се произнесе в закрито заседание, но не го е направил и как следва да процедира въззивният съд – длъжен ли е да ги допусне и да обоснове решението си на тях. Цитираното решение № 220/07.10.2013 г., по гр.д.№ 1428 / 2013 г. на ІІІ го. съдържа правното разрешение на въпрос, който не е бил предмет на обсъждане от Бургаския апелативен съд, нито формално, нито фактически - дали е недопустимо искане за допускане на допълнителна експертиза, направено в последното по делото съдебно заседание пред районния съд, когато същото е провокирано и произтича от приетото в заседанието заключение на основната експертиза, дали в този случай е налице хипотезата на чл.266, ал.3 ГПК и какви са задълженията на въззивния съд. Освен изложеното следва да се отбележи, че нито задължителните за съдилищата постановки в т.3 на ТР №1/13 г. на ОСГТК на ВКС, според които когато възникне необходимост да бъде установен даден факт, във вр. с въведеното във въззивната жалба оплакване, въззивният съд дори служебно назначава експертиза на разноски на страната, която носи доказателствената тежест и определя задачата й, нито последователната казуална практика на ВКС установяват задължение за въззивния съд дори в хипотезата на чл.266 ГПК, да събере всички поискани от страните доказателства, а само тези, които са относими към предмета на спора, допустими са и не са били допуснати от първоинстанционния съд, поради процесуално нарушение. Затова, когато съдът, който следи служебно, вкл. и въззивният, дали заключението на вещото лице е пълно, ясно и обосновано, установи, че допуснатата експертиза дава точен и мотивиран отговор на поставените задачи, а фактическите констатации на вещото лице са ясни, категорични и непротиворечиви, той няма задължение да постави допълнителна задача на вещото лице или да допусне допълнителна експертиза на основание чл.201 ГПК само поради направено от страната искане в сочения смисъл. С тази практика Бургаският апелативен съд се е съобразил изцяло, като позовавайки се на ясното и непротиворечиво заключение на изслушаната пред БОС графологическа експертиза и след обсъждане на ползвания от в.л. сравнителен материал, осигурен от оспорващите верността на експертизата въззивници,( настоящи касатори по делото), е отрекъл да е налице необходимост от изслушване на допълнително заключение. Не е налице и поддържаното отклонение на въззивния съд от трайно непротиворечивата практика на ВКС по приложението на чл.142, ал.2 ГПК, част от която цитирана и от касаторите. Според същата, уважителните причини, препятстващи явяването следва да са съществуващи както за страната, така и за процесуалния й представител. При постановяване на обжалваното въззивно решение въззивната инстанция е съобразила сочената съдебна практика, като е отказала отлагане на производството по делото, позовавайки се на представения от пълномощника на въззивниците – адв. М.Г. амболаторен лист за преглед на пациент, който в несъответствие с изискването на чл.18, ал.2 НМЕ не удостоверява причина, непозволяваща явяването му пред съдебните органи. В допълнение Бургаският апелативен съд се е позовал и на липсата на ангажирани доказателства за съществуване на непредвидимо обективно или субективно препятствие по отношение на въззивниците Е. Г. Б. и А. В. Б., каквото само по себе си не е местоживеенето на последните в чужда държава. Формулираният от жалбоподателите въпрос № 3 по номерацията в настоящето изложение, е фактологично обусловен - предпоставен от конкретните факти и доказателства по делото, поради което не притежава характеристиката на правен въпрос, съобразно изяснените в задължителната съдебна практика критерии и не обосновава общото селективно основание по чл.280, ал.1 ГПК. Отделно, че е и некоректен, доколкото е безспорно установено в процеса, че с извънсъдебното споразумение от 26.06.2015 г., сключено между „ РОБИНЗОН БИЙЧ ИНВЕСТ “ ЕООД(н) и Банката-кредитор, е постигнато изрично съгласие кредитодателят да осъществи правото си на едностранно негово разваляне незабавно - при неизпълнение на което и да е от описаните задължения на длъжника, т.е. изразената воля на съконтрахентите е за неприлагане на общото правило на чл.87, ал.1 ЗЗД в отношенията помежду им, породени от процесното споразумение. Материалноправните въпроси с № 3 и № 4 също не попадат в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК. По начина на формулирането им, същите са израз на твърдяната от касатора материална незаконосъобразност на обжалвания въззивен съдебен акт - оплакване, което независимо от начина на въвеждането му в процеса – като самостоятелно визиран порок в обстоятелствената част на касационната жалба, или като въпрос в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, е неотносимо към предпоставките за достъп до касационно обжалване, различни от основанията по чл.281, т. 3 ГПК. Отделно, че тези въпроси въобще не съответства на данните по делото за значително по стойност (л.294 по делото на БОС), с оглед интереса на кредитора, длъжниково неизпълнение – обстоятелство, изрично констатирано от решаващия състав на Бургаския апелативен съд при преценка на доказателствения материал по делото и подробно обсъдено в съобразителната част на обжалвания съдебен акт. В този см. макар и формално поставените от жалбоподателите въпроси № 3 и № 4 да са свързани с тълкуване на разпоредбите на чл.87, ал.4 във вр. с ал.1 ЗЗД и на чл.26, ал.1 ЗЗД, то в конкретния случай, с оглед данните по делото, същите се явяват изцяло хипотетични. Поради хипотетичния им характер независимо от възприетото от ВКС тяхно разрешение не би се стигнало до различен краен правен резултат. С оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.8 във вр. с ал.3 ГПК на ответника по касационната жалба следва да бъде присъдена сумата 100 лева( сто лева), претендирани в срока по чл.287, ал.1 ГПК деловодни разноски, формирани от дължимото за осъществената правна защита юрисконсултско възнаграждение. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС