Определение № 814 от 01.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 1184/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Лилови 88“ ООД срещу решение № 19 от 23.02.2023г. по в.гр.д. № 268/2022г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 182 от 30.12.2021г. по гр.д. № 187/2021г. на Окръжен съд – Ловеч. С първоинстанционното решение е обявен за недействителен по отношение на държавата, на основание чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК, договор за покупко-продажба на недвижим имот от 02.06.2016г., оформен с нотариален акт № 129, рег. № 2609, том ІІ, рег. № 2609, дело № 271 от 02.06.2016г. на нотариус Д. К., вписан в Служба по вписванията вх. рег. № 1793/2016г., акт № 131, том VІ, дело 1117. Съгласно договора „Лилови 77“ ЕООД е продало на „Лилови 88“ ООД поземлен имот с идентификатор 73198.506.620 по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-11/20.04.2007г. на изпълнителния директор на АГКК, с адрес в [населено място], заедно с построените в имота едноетажна сграда с идентификатор 73198.506.620.1 и едноетажна промишлена сграда с идентификатор 73198.506.620.2.

Оплакванията на касатора в подадената жалба са, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост - касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Въззивният съд не е съобразил, че е приложима редакцията на разпоредбата на чл. 216, ал. 1 от ДОПК към датата на сделката (2016г.). Съгласно тази редакция, за да бъде установено публичното вземане, следва да е налице влязъл в сила административен акт за установяването му или той да е заместен с влязло в сила съдебно решение. В случая „Лилови 77“ ЕООД е декларирало дължими по справки и декларации суми. Не се доказва публичното данъчно задължение да е установено с ревизионен акт, респективно за него да е изтекъл петгодишният срок за започване на ревизия по чл. 109 от ДОПК, за да бъде задължението окончателно установено. За да бъде публично задължение окончателно установено, следва да е налице влязъл в сила административен акт за установяването му или той да е заместен със съдебно решение, или да е изтекъл срокът по чл. 109 от ДОПК. Данъчното задължение не е установено по размер. Оспорват се също изводите на съда, че ответникът „Лилови 77“ ЕООД е имал намерение да увреди публичния изпълнител. В полза на НАП е бил наложен запор на движима вещ на стойност два пъти повече от дължимото към този момент. Ищецът е могъл да се удовлетвори. Ако „Лилови 77“ ЕООД е имало намерение да увреди държавата, то как би заложило вещ на стойност два пъти повече от това, което е декларирало, че дължи. По делото е било представено също удостоверение от 05.04.2016г. на НАП, ТД-Велико Търново, че „Лилови 77“ ЕООД няма публични задължения. Въпреки това въззивният съд е приел, че това не опровергава намерението да се увреди държавата. Тежестта на доказване на немерението за увреждане е на публичния взискател, което не е сторено.

Според изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Конкретно формулираните от касатора въпроси са:

1. Налице ли е очевидна неправилност при постановяване на решението при нарушение на материалния закон, ако съдът обосновава своето решение по текст на закона с последващо изменение и приложим ли е същият по отношение на сделки, сключени преди датата на влизане на изменението в сила?

2. Следва ли съдът да приеме, че са установени данъчни задължения без извършена ревизия, съгласно действащото законодателство към момента на извършване на сделката? Следва ли да бъдат доказани по основание и размер всички публични задължения?

Касаторът счита, че по тези въпроси въззивното решение е постановено в противоречие с разрешенията, дадени в решение № 166 от 30.12.2009г. по т.д. № 430/2009г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 288 от 20.12.2010г. по т.д. № 530/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 436 от 22.12.2011г. по гр.д. № 308/2011г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о. и др.

3. За приложението на чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК – установяване намерението за увреждане на публичния взискател елемент ли е на фактическия състав на посочената норма? Следва ли съдът да изложи мотиви и да обсъди всички релевантни за спора факти?

Във връзка с въпроса касаторът се позовава на решение № 69 от 22.06.2012г. по т.д. № 534/2011г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 27 от 28.02.2013г. по т.д. № 410/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др.

От насрещната страна по жалбата главен публичен изпълнител в Дирекция „Събиране“ при Национална агенция за приходите, Териториална дирекция - София, процесуален субституент на държавата, е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат подробно фактическите обстоятелства по спора. И в първоинстанционното, и във второинстанционното производство НАП е доказала елементите от фактическия състав на чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК – че сделката е сключена след датата на установяване на публични задължения, като по делото са съществували предоставени доказателства и данни, че към момента на сключване на разпоредителната сделка задълженията са били установени, при предпоставките на чл. 108, ал. 2 от ДОПК. Ищецът следва да докаже само намерението за увреждане на продавача, в случая „Лилови 77“ЕООД. Намерението за увреждане е мисъл и желание да се направи нещо във вреда на кредитора, т.е. съзнание, че със съответния правен акт се уврежда кредиторът. Намерението няма самостоятелна изява, която да е обща за всички случаи на разпореждане в контекста на увреждащите разпоредителни волеизявления. В случая е доказан поне един факт – съдружник в дружеството „Лилови 88“ ООД, купувач, е сестрата на собственика на капитала на дружеството „Лилови 77“ ЕООД, продавач, което е презумпция за намерението за увреждане на кредитора НАП.

„ Лилови 77“ ЕООД (в ликвидация) не е дало отговор на жалбата.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, съдът приема следното:

За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел от фактическа страна, че дружеството „Лилови 77“ ЕООД е имало публични задължения по ЗДДФЛ, ЗДДС и ЗКПО, за което са били подадени декларация образец 6 и справки-декларации по ЗДДС за периода от 13.06.2014г. до 25.05.2016г., както и годишна данъчна декларация по ЗКПО с вх. № 1100И0028705/23.05.2016г. Неплатените задължения по декларациите са били в размер на 97 907. 38 лева главница, с дължими още лихви за забава. Въпреки подадените декларации и неплатените публични задължения, на 02.06.2016г. дружеството е продало на „Лилови 88“ ООД свои недвижими имоти (земя и сгради) в [населено място]. Договорът е бил оформен с нотариален акт № 129, рег. № 2609, том ІІ, рег. № 2609, дело № 271 от 02.06.2016г. на нотариус Д. К., регистриран в Нотариалната камара под № 525.

При тези установени обстоятелства въззивният съд е приел приложима за случая разпоредбата на чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК, в редакцията преди изменението й (обн. ДВ, бр. 105 от 2020г., в сила от 01.01.2021г.). С разпоредбата е било регламентирано потестативно право на държавата да иска обявяване за недействителни спрямо нея на сделките, сключени след датата на установяване на публичното задължение, съответно след връчване на заповедта за възлагане на ревизия, ако в резултат на ревизията са установени публични задължения. Според въззивния съд разпоредбата е относима и към декларирани публични вземания. В случая публичните вземания са възникнали по силата на закона, за което „Лилови 77“ЕООД е било длъжно и е подало декларации. Вземането, което е предвидено в закон и за което е необходимо подаването на декларация, се установява по силата на закона. С декларацията се конкретизира вече съществуващ дълг. Задълженията по подадените декларации съобразно чл. 105 от ДОПК се внасят в сроковете, определени в съответния закон – те са изискуеми, без да е необходима санкция от държавен орган. НАП има правомощия да осъществява контрол върху декларираните задължения и чрез последващ ревизионен акт да установи различен размер на същите, но при коректно изчислени и декларирани задължения не се реализира процедурата във връзка с издаването на ревизионен акт. Въззивният съд е изложил също, че в сега действащата редакция на чл. 216, ал. 1 от ДОПК изрично е предвидено, че са недействителни по отношение на държавата сделки, сключени след датата на деклариране, при осъществяване на предпоставките, регламентирани в т. 1 - т. 6.

От въззивния съд е било приетото за установено намерение за увреждане на държавата като кредитор. То е обосновано с обстоятелствата, че е било извършено разпореждане с недвижими имоти на дружеството длъжник без получената от продажбената цена сума от 222 000 лева (уговорена да се изплаща разсрочено) да е използвана за погасяване на публичните задължения на дружеството. Напротив, вземането за цената е било прехвърлено безвъзмездно с договор за цесия от 03.07.2018г. на „Капитолия Стил“ ЕООД и на това дружество от купувача „Лилови 88“ ООД е било извършено плащане.

Без значение, според въззивния съд, е дали длъжникът е притежавал друго имущество. Свободата при избора на имущество, към което да се насочи принудителното изпълнение, дава основание на неудовлетворения кредитор да иска да се запази в патримониума на длъжника всяко едно притежавано от него имущество през времето на съществуване на вземането. С факта на намаляване на патримониума на дружеството чрез извършеното от него разпореждане се ограничава възможността за удовлетворяване на публичните държавни вземания, което обосновава извода за наличие на намерение от страна на законния представител на юридическото лице – длъжник за увреждане на държавата, спрямо която има публични задължения. Също според въззивния съд, представеното по делото удостоверение за наличието или липсата на задължения, в което е отразено, че към 05.04.2016г. „Лилови 77“ЕООД няма публични задължения, не опровергава заключението, че договорът за покупко-продажба е сключен с намерение да се увреди държавата. Със заявление вх. № 3771/28.03.2016г. управителят на „Лилови 77“ ЕООД е поискал разсрочване на публичните задължения на дружеството общо в размер на 112 700. 40 лева, като предложил за обезпечение налагането на запор върху движима вещ, но въпреки наложения запор задълженията на юридическото лице не са били изпълнени своевременно и в срок.

С оглед уважаването на иска по чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК от въззивния съд не е бил разглеждан предявеният при условията на евентуалност иск по чл. 216, ал. 1, т. 6 от ДОПК, основан на твърдението, че съдружник в „Лилови 88“ ООД е била Д. Л. И., сестра на Ц. Л. И., едноличен собственик на капитала и управител на „Лилови 77“ ЕООД към 02.06.2016г.

При тези обстоятелства първият поставен от касатора въпрос не може да бъде определен като такъв от значение за изхода на делото, съгласно разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – въпрос, част от правния спор и обусловил правните изводи на въззивния съд. Той е предпоставен от твърдението, че в решението си въззивният съд е приложил разпоредбата на чл. 216, ал. 1 от ДОПК в редакцията след изменението й (обн. ДВ, бр. 105 от 11.12.2020г., в сила от 01.01.2021г.). Това не съответства на мотивите на въззивното съдебно решение. Съдът е съобразявал редакцията на разпоредбата към датата на оспорения договор за продажба (02.06.2016г.), но я е тълкувал в смисъл, че се отнася и към декларирани публични вземания.

В тази връзка правен въпрос от значение за изхода на делото е вторият материалноправен въпрос на касатора. Уточнен и конкретизиран, той съдържа питане дали разпоредбата на чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК преди изменението й (обн. ДВ, бр. 105 от 11.12.2020г., в сила от 01.01.2021г.) включва във фактическия си състав публични задължения, установени с декларация, подадена от задължено лице. Касационно обжалване следва да бъде допуснато за проверка съответствието на решението с посочената от касатора каузална практика на ВКС, обективирана в решенията по т.д. № 430/2009г. на ВКС, ТК, І т.о., т.д. № 530/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и гр.д. № 308/2011г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о.

Същото е по отношение третия поставен материалноправен въпрос за това дали при преценката на съда, че сделка е сключена с намерение да се увреди публичният взискател в хипотезата на чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК, следва да бъдат съобразени всички релевантни по делото факти. Въпросът удовлетворява общият селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК при касационния довод на „Лилови 88“ООД, че в случая неправилно от въззивния съд са приети за неотносими предложеното от длъжника „Лилови 77“ЕООД обезпечение на публичните вземания (запор), който е бил наложен, и издаденото в тази връзка от Национална агенция за приходите удостоверение по чл. 87, ал. 6 от ДОПК, че дружеството няма публични задължения. Касационно обжалване следва да бъде допуснато за проверка на съответствието на въззивното решение с посочените от касатора решения по т.д. № 534/2011г. на ВКС, ТК, І т.о. и по т.д. № 410/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.

При допуснатото касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по въпросите на касатора, касационният съд не се произнася относно твърденията му за очевидна неправилност на обжалваното решение.

На касатора „Лилови 88“ ООД следва да бъде дадена възможност да представи документ за внесена държавна такса в размер на 1 143. 35 лева по сметката на ВКС на РБ за разглеждане на касационната жалба, съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс (ГПК), вр. чл. 69, ал. 1, т. 4 от ГПК, при данъчна оценка на имотите, предмет на оспорения договор, от 228 670. 40 лева, което е и обжалваемият интерес.

Воден от горното съдът