Определение № 50272 от 28.10.2022 г. на ВКС по т. д. № 2715/2021 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответниците „И. И.“ ЕООД, [населено място] и И. А. И., [населено място], приподписана от процесуален представител адв. И. З., срещу решение № 523 от 11.08.2021 г. по в. т. дело № 221/2021 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 15 състав, с което са потвърдени решение № 1123 от 30.07.2020 г. по т. дело № 5367/2016 г. на Софийски градски съд в обжалваната му част и определение № 260759 от 19.10.2020 г., постановено по същото дело. Първоинстанционният съд е признал за установено по искове с правно основание чл. 422 ГПК във връзка с чл. 124 ГПК, връзка с чл. 417, т. 9 ГПК, връзка с чл. 538, ал. 1, връзка с чл. 463 ТЗ и чл. 86 ЗЗД, предявени от „Юробанк България“ АД, [населено място] /с предходно наименование „Юробанк и еф джи България“ АД и „Българска пощенска банка“ АД / срещу „И. И.“ ЕООД и И. А. И., че ответниците дължат на ищеца при условията на солидарна отговорност присъдените със заповед за незабавно изпълнение от 24.06.2017 г. вземания по ч. гр. дело № 30808 от 24.06.2015 г. на СРС, 70 състав въз основа на запис на заповед, както следва: 30 000 лв. - вземане по запис на заповед с дата на издаване 24.08.2006 г. и предявен за плащане на 17.05.2015 г. /удостоверено на 22.05.2015 г. /, ведно със законната лихва от 01.06.2015 г. до изплащане на вземането, както и лихва в размер на 13 231,25 лв., дължима за периода 27.05.2012 г. до 27.05.2015 г., като ответниците са осъдени при условията на солидарност да заплатят сумата 2 278,79 лв. - разноски за заповедното съдебно производство по ч. гр. дело № 30808 от 24.06.2015 г. на СРС, 70 състав и 864,63 лв. - разноски за първоинстанционното съдебно производство. С определение № 260759 от 19.10.2020 г. е оставена без уважение молбата на ответниците, с която е поискано изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските. Касаторите правят оплакване за недопустимост на въззивното решение. Като аргумент посочват отказ на въззивния съд да спре производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК. Поддържат, че са нарушени всички правни норми, относими към разглеждането на делото, поради което не е изяснена обективната истина. Оспорват извода на въззивния съд, че решението на Софийски градски съд е допустимо. Считат същото за недопустимо поради липса на правен интерес и злоупотреба с права. Поддържат, че въззивният съд е пропуснал да обсъди определени доказателства и да констатира престъпни обстоятелства по делото. В инкорпорираното в касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите релевират доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 и чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Ответникът „Юробанк България“ АД, [населено място] /ищец в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител адв. П. П. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по съображения, изложени в писмен отговор от 03.12.2021 г. Счита, че касаторите само формално се позовават на недопустимост на въззивното решение, без да излагат конкретни аргументи или доказателства. Поддържа, че в случая производството е допустимо и че са налице и всички специални положителни процесуални предпоставки за иска по чл. 422 ГПК. Не претендира разноски. Касационната жалба в частта, подадена от „И. И.“ ЕООД, [населено място], е недопустима, тъй като въззивното решение е постановено само по отношение на въззивната жалба на И. А. И., но не и на ответника „И. И.“ ЕООД. Въззивният съд е приел, че въззивната жалба е подадена от И. А. И., поради което е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната от нея част. В действителност въззивната жалба е подадена от двамата ответници, но въззивната инстанция се е произнесла само по въззивната жалба на ответника – физическо лице. Ответникът „И. И.“ ЕООД не е подал молба за допълване на въззивното решение по чл. 250 ГПК. Предвид изложените съображения касационната жалба на „И. И.“ ЕООД следва да бъде оставена без разглеждане. Касационната жалба на И. А. И. е редовнa - подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея се излагат касационни основания по чл. 281 ГПК, а в инкорпорираното в нея изложение се съдържат твърдения за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 2 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните за допускане на касационно обжалване, приема следното: Въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо и че са изпълнени особените изисквания при предявяване на иск по чл. 422, ал. 1 ГПК – исковата претенция съответства на заявеното в заповедното производство и искът е предявен в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК. Изложил е съображения, че при проверката на правилността на първоинстанционното решение е обвързан от оплакванията на страната във въззивната жалба, като служебно може да провери само спазването на императивните материалноправни разпоредби, приложими към процесното правоотношение. Съдебният състав е приел, че предмет на въззивното производство е решението на СГС, с което е уважен установителният иск против физическото лице, поради което е счел за необходимо да обсъди само доказателства, касаещи задължението на И. А. И. като авалист по записа на заповед. За да направи извод за основателност на предявените срещу И. А. И. искове по чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 483 ТЗ и чл. 459 ТЗ, въззивната инстанция се е аргументирала с наличието на валиден менителничен ефект, авалиран от ответницата. Посочила е, че представеният запис на заповед от 24.08.2006 г. за сумата 30 000 лв., с лихва в размер 14,5 % годишно, съдържа всички реквизити, предвидени в чл. 535 ТЗ. По аргумент от чл. 459 ТЗ е приела за действителна уговорката за лихва, доколкото записът на заповед е платим на предявяване. Констатирала е, че срокът, до който заповедта е следвало да бъде предявена, е 24.09.2016 г. Въз основа на заключенията на единична и тройната съдебно-почеркови експертизи въззивният съд е установил, че ръкописният текст „И. А. И.“ в оригинала на записа на заповед от името на „И. И.“ ЕООД е изписан от И. А. И., като подписът в долния десен ъгъл на документа също е положен от нея. Посочил е, че ръкописно изписаните дати 24.08.2006 г. и 24.09.2016 г. не са изпълнени от лицето И. А. И.. Направил е извод, че записът на заповед е валиден и редовен от външна страна, поради което удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу издателя и авалиста. Въззивният съд е обсъдил нотариална покана рег. № 5744, т. 2, № 116 от 27.04.2015 г., с отбелязване на връчване на издателя и на авалиста на 17.05.2015 г., с която записът на заповед е предявен за плащане, като относно оспорването на нейното връчване е посочил, че по делото е приложена разписка, изготвена от нотариуса на 17.05.2015 г., видно от която лицето е търсено и не е намерено в продължение на един месец на адрес, различен от постоянния му адрес. Съдебният състав е приел за ненадлежно връчването, извършено от нотариуса, поради липсата на уговорен адрес за предявяване на записа на заповед, а съгласно общите правила за предявяване на ценните книги предявяването трябва да бъде извършено по местожителството на платеца. Направил е извод, че записът на заповед е предявен в предвидения в него срок, предвид връчването на поканата заедно с исковата молба и нейните приложения, и с оглед на датата на подаване на исковата молба. Въззивният съд е посочил, че по делото е допусната и изслушана съдебно - икономическа експертиза, но е счел, че заключението не следва да се обсъжда поради това, че има значение за установяване на каузалното правоотношение, а предмет на разглеждане в случая е задължението на авалиста, не това на основния длъжник по записа на заповед. Изложил е съображения, че уреденото в чл. 483 - чл. 485 ТЗ менителнично поръчителство /авал/ има самостоятелен и неакцесорен характер спрямо главното задължение, което обезпечава, поради което и авалистът не може да противопоставя на приносителя на менителничния ефект възражения, които би могъл да му противопостави самият хонорат /издател на записа на заповед/ - както абсолютни възражения за недействителност на ефекта, с изключение на възражението относно формата, така и лични възражения, произтичащи от каузално правоотношение между приносителя и хонората, като противопоставянето на лични възражения от авалиста, основани на каузално правоотношение между приносителя и хонората, е допустимо само ако авалистът също е страна по каузалното правоотношение или ако приносителят е недобросъвестен или е извършил злоупотреба с право, знаейки за наличието на лични възражения по каузалното правоотношение с хонората. В подкрепа на посочените доводи е цитирал трайноустановена и безпротиворечива практика на ВКС. Въззивната инстанция е приела, че от самия договор за банков кредит Продукт „Бизнес револвираща линия“ № BL 2730 се установява, че И. А. И. като физическо лице не е страна по него, поради което тя няма право да релевира възражения във връзка с договора за кредит. Изложила е съображения, че по делото липсват доказателства сумите по записа на заповед да са заплатени, подобни твърдения не са наведени, поради което е направила извод, че сумите, изразяващи се в главница в размер 30 000 лв. и уговорена лихва от 14,5 % годишно, са дължими. По отношение на претендираната лихва съдебният състав е приел, че е допустимо за нея да се издадат заповед за изпълнение и изпълнителен лист, тъй като лихвата е договорна, а не за забава, и представлява задължение, произтичащо от самия запис на заповед. Посочил е, че лихвата се дължи за периода от издаването на записа на заповед до неговото предявяване, но в случая претенцията касае по-малък период, за който е налице основание за нейното присъждане, като е определил нейния размер по реда на чл. 162 ГПК - 13 231,25 лв. Въззивният съд е направил извод за неоснователност на подадената от ответницата частна жалба против определение № 260759 от 19.10.2020 г. по аргументи, че изходът от спора не е в нейна полза и не е налице хипотезата, в която ответникът не е дал повод за завеждане на делото. Изложил е съображения, че освобождаването от държавна такса и разноски касае друго правоотношение - процесуалното между страната и съда, поради което съдът може да освободи дадено лице от заплащането на държавни такси и разноски в гражданския процес, но не и от отговорността му да репарира насрещната страна в процеса за сторените от нея такива. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, а на основание чл. 280, ал. 2 ГПК – при вероятна нищожност или недопустимост на решението или когато то е очевидно неправилно. Доводът на касатора И. А. И. за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради неговата недопустимост на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК е неоснователен. По въпроса за допустимостта на съдебните решения е формирана константна практика на ВКС, съгласно която едно решение е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Решението е недопустимо, когато съдът се е произнесъл по недопустим или непредявен иск или иск на различно правно основание от заявеното. Относно допустимостта на решение, постановено по иск с правно основание чл. 422 ГПК е налице константна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014г. по тълк. д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно която правото на иск на кредитора по реда на чл. 422 ГПК е обусловено от депозирано от длъжника в заповедното производство възражение, подаването на което също е ограничено със срок. Процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск по реда на чл. 422 ГПК не са налице в случаите, когато възражението по чл. 414 ГПК не е подадено в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК. Съдът, разглеждащ иска по чл. 422 ГПК, извършва служебна проверка за наличието на абсолютните процесуални предпоставки, която обхваща и самостоятелна преценка за наличието на възражение на длъжника по чл. 414, ал. 1 ГПК и спазването на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК за подаването му пред съда по заповедното производство. Констатациите и преценката на съда в заповедното производство относно възражението на длъжника, срока по чл. 414, ал. 2 ГПК и даването на заявителя на указания по чл. 415, ал. 1 ГПК не обвързва съда, разглеждащ установителния иск. В настоящия случай въззивният съд се е произнесъл по съществото на иск, предявен по реда на чл. 422 ГПК, спрямо който са били налице всички процесуални предпоставки за разглеждане. Настоящият съдебен състав не констатира и наличието на процесуални пречки за разглеждане на делото и счита, че неуважаването на искането на ответника за спиране на производство не води до неговата вероятна недопустимост, тъй като в настоящия случай хипотезата на чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК не е налице поради непредставянето на доказателства и липсата на данни за наличието на разкрити престъпни обстоятелства, от установяването на които зависи изходът на спора по настоящото дело. Неоснователен е и доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК формулираният правен въпрос следва да е от значение за изхода на делото, да е формирал решаващата воля на съда и да е обусловил правните изводи по предмета на спора. По смисъла на т. 1 от цитираното тълкувателно решение касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е разрешен с въззивното решение. Без касаторът да постави този въпрос, обжалваният съдебен акт не може да бъде допуснат до касационен контрол. Върховният касационен съд би могъл само да конкретизира, преформулира, уточни и квалифицира правния въпрос от значение за изхода на спора, но не изцяло да го изведе от посочените в касационната жалба факти и обстоятелства, или от релевираните доводи за неправилност на решението, или от посочената съдебна практика. Непосочването на релевантния правен въпрос е основание за недопускане на касационно обжалване, без ВКС да разглежда сочените допълнителни основания. В настоящия случай касаторът не е формулирал релевантни материалноправни и процесуалноправни въпроси, отговарящи на изискването на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, които са обусловили решаващата воля на съда при постановяване на въззивното решение и за които твърди, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ако касаторът счита, че релевантните правни въпроси са „Редно ли е въззивният съд да „пропусне“ двете експертизи?“, „Редно ли е „Записът на заповед“ да бъде уважен от въззивния съд, предвид Тълкувателно решение № 1 от 28.12.2005 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2004 г., ОСТК?“, „Има ли въззивният съд право произволно да изключва от разглеждане изтегления от „И. И.“ ЕООД кредит от 30 000 лв.?“ и „Има ли въззивният съд право да наруши чл. 229, ал. 1, т. 5 от ГПК, в противоречие с разпоредбите на PIF Директива, като определя, че чл. 325 от ДФЕС е задължителен за всеки орган?“, то тези въпроси и развитите във връзка с тях оплаквания представляват оплаквания за неправилност на въззивното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - пороци, относими към правилността на постановения съдебен акт, и са касационни основания по смисъла на чл. 281, ал. 3 ГПК, но не представляват основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е осъществен и допълнителният критерий на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Позоваването на посоченото основание е бланкетно, същото е заявено само с посочване на законовата разпоредба, кумулативните предпоставки „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ не са аргументирани, в какъвто смисъл са указанията по т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Предвид изложените съображения, предвид липсата на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответното дружество не се присъждат, тъй като не са поискани и не са представени доказателства, че такива са направени за касационното производство. Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение