Определение № 230 от 26.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 162/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Екомебел“ЕООД срещу решение №.482/23.07.20 по г.д.№.334/20 на ОС Плевен, ІV въззивен състав – в частта, с която е потвърдено решение №.232/14.02.20 по г.д.№.6066/19 на РС Плевен за уважаване на предявените срещу касатора искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3 КТ. Ответната страна Б. К. Б. оспорва жалбата; претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел, че заповедта за уволнение на ищеца е незаконосъобразна, тъй като не е налице посоченото основание – това на чл.326 КТ - за освобождаването му. Изяснил е от фактическа страна, че страните са били обвързани от трудово правоотношение - предвид подписан на 12.12.18г. трудов договор на основание чл.67 ал.1 вр. с чл.70 ал.1 КТ със срок за изпитване 6м. в полза на работодателя - по силата на което ищецът е работил на длъжност “шофьор, товарен автомобил“; за периода 1.2.19-15.05.19 същият е бил на стационарно лечение в Клиника по пневмология и фтизиатрия при УМБАЛ „Д-р Г.Старнски“ЕАД гр. Плевен, а впоследствие е ползвал отпуск по болест както следва: 1.02.-31.05.19 – 120 дни; 30.08.19-2.09.19 - 4 дни /с цел явяване на ТЕЛК за освидетелстване - като с ЕР ТЕЛК №.2787 му е определена 100% инвалидност без чужда помощ за срок от 1г./; на 31.07.19 работодателят е издал заповед за прекратяване на трудовото му правоотношение на основание чл.326 ал.1 КТ с мотиви “подадена молба, неспазен срок на предизвестие“. Отбелязал е, че при посещение в предприятието на неустановена дата след 31.07.19 ищецът не е бил допуснат; на входа счетоводителят на фирмата се е опитал да му връчи заповед за уволнение и да получи декларация за връщане на трудовата му книжка; той е отказал да подпише заповедта - като отказът е оформен с подписи на двама свидетели, но е подписал декларацията за връщане на трудовата му книжка при напускане с дата 31.07.19. Във връзка със спорния въпрос дали работникът е подал в края на м. юли 2019 молба до работодателя за напускане без отработено предизвестие, съдът е посочил следното: от външна страна молбата за напускане е оформена по напълно идентичен начин с документите, находящи се в трудовото досие на Б.Б., които са били подписани при постъпването му на работа; изглежда по идентичен начин и с изготвената от работодателя декларация за връчване на трудова книжка при напускане – която е подписал при напускане. Тя е изцяло бланкетна, в нея не е посочена длъжността, от която се иска освобождаване, и датата, от която се иска прекратяването на трудовото правоотношение; не е индивидуализиран и пола на подателя /записано е „да бъда освободен/а от заеманата длъжност“/; в адресната част е вписан предходен адрес на ищеца, с който работодателят е разполагал от постъпването му на работа, а не актуалния му такъв съгласно издадена му на 29.7.19 лична карта и ЕР ТЕЛК; не е поставена дата на молбата и същата не е регистрирана с входящ номер; не може да се установи кога е подадена, от кога тече срока на предизвестието и поредността на волеизявленията на работника и работодателя и съответно да се установят сроковете по чл.326 КТ. Налице е позоваване на показанията на свидетелката А. Н.-главен счетоводител, че в края на м.юли, отивайки на работа, портиерът й е дал процесната молба, като същевременно срещнала друго лице /М./, което й казало за намерението на ищеца да напусне - след което тя предала молбата на колежката, която се занимава с това. Съдът не е кредитирал тези показания /приел е, че свидетелката е служител на ответника, в служебна зависимост от него, освен това сочените от нея факти и обстоятелства изглеждат недостоверни/, а отделно от това е отразил, че дори наистина молбата да е била оставена на портала, необходимо е съответното длъжностно лице да се увери в нейната автентичност и да я регистрира с входящ номер – което не е направено. Същевременно от показанията на свидетелите се установява, че поведението на ищеца във връзка с опита да му се връчи заповедта по категоричен начин е показвало, че не желае прекратяване на трудовото правоотношение и затова отказва да подпише заповедта. Съдът е съобразил, че двете приети по делото графологични експертизи са противоречиви – съгласно първоначалната подписът върху молбата не е положен от Б.Б., а според втората – той е положен от него. Посочил е, че дори на основание втората експертиза да се поеме, че подписът е положен от ищеца, не може да се установи кога е подадена молбата /няма дата, поставен входящ номер/ - и следователно не може да се установи и дали не е оттеглил своевременно предложението си. Отразил е и, че е в противоречие с всякаква житейска логика работникът, при установена тежка диагноза „туберкулоза“, след ползван отпуск по болест за 120дни, при срочен договор за изпитване, уговорен в полза на работодателя, чийто срок предстои да изтече, дори при съобразяване на отпуска по болест съобразно чл.70 ал.4 КТ, при предстоящо инвалидизиране от ТЕЛК в началото на м.септември 2019, в края на м.07.19г. да иска прекратяване на трудовото правоотношение и то без спазване на предизвестие с желание да заплати на работодателя обезщетение за неспазено предизвестие за 2м. съгласно т.6 от трудовия договор или за 6м. съгласно чл.326 КТ /с инвалидизиране трудовото правоотношение би могло да се прекрати на много по-благоприятно основание отколкото е едностранното предизвестие, при неспазено предизвестие и дължими обезщетения/. Посочено е, че това обстоятелства, преценено с оглед на всички данни по делото, поставя под съмнение действието на работника за прекратяване на трудовото правоотношение по негова воля. Предвид изложеното е прието, че молбата за прекратяване, резолирана от работодателя на 31.07.19, не изразява волята на работника за напускане на работа изобщо и конкретно на посоченото в нея основание, респективно, че ищецът не е отправил до работодателя си едностранно волеизявление за прекратяване на трудовото правоотношение с предизвестие съгласно чл.326 ал.1 КТ, в хипотеза без отработване на предизвестието. С оглед основанието, на което е прекратен договора, работникът не се ползва от закрилата по чл.333 КТ. При тези обстоятелства е формиран краен извод за основателност на иска по чл.344 ал.1 т.1 КТ и на акцесорните такива по чл.344 ал.1 т.2 и т.3 КТ. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК и чл.280 ал.1 т.3 ГПК във връзка с въпросите: 1.“Произнасянето на две съдебни инстанции-първа и въззивна, по нередовна искова молба води ли до опорочаване на крайните съдебни актове, с които е приключило производството по делата? Задължен ли е съдът при констатиране нередовност на исковата молба по смисъла на чл.127 ал.1 т.3 и т.4 ГПК да остави същата без движение и да даде указания за отстраняване на нередовностите или може въпреки наличието на нередовности-липсата на приложени писмени доказателства относно установяване на периода по иска по чл.344 ал.1 т.3 във връзка с чл.225 ал.1 КТ /времето, през което ищецът е останал без работа/, както и доказателства относно размера на този иск, да се произнесе с краен съдебен акт?“; 2.“Съществува ли задължение за въззивната инстанция при констатиране на нередовност в администрирането на жалбата от първата инстанция да върне същата за правилно администриране или да остави жалбата без движение за отстраняване на нередовностите по нея, или въззивната инстанция може да се произнесе и по неправилно администрирана въззивна жалба, като с крайния съдебен акт отстрани допуснатите нередовности?“; 3.“Произнасянето на две съдени инстанции-първа и въззивна, по нередовна искова молба води ли до ограничаване на правото на защита на ответника по иска, тъй като същият е обвързан в защитата си от изложението на обстоятелствената част на исковата молба, а при липса на изложение на фактическите обстоятелства, ответникът може ли да изгради защитата си на база предположения, а не на изложени фактически твърдения?“. Първият и третият въпрос се задават в контекста на твърдения, че е налице произнасяне по иска по чл.344 ал.1 т.3 КТ без същият да е бил уточнен по период и размер и пред двете инстанции – т.е. навеждат се твърдения за недопустимост на въззивното решение поради неизпълнение на задължението на въззивния съд да предприеме действия във връзка с отстраняване на нередевността на исковата молба. Съгласно задължителната практика на ВКС, в това число обобщена с ТР 1/13 от 9.12.13 ОСГТК на ВКС, въззивният съд, макар и при условията на ограничен въззив, продължава да е инстанция по същество, чиято дейност има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор, и следователно дължи даване на указания за поправяне на нередовностите на исковата молба, за да обезпечи постановяване на допустим съдебен акт по съществото на спора; в случай, че указанията не бъдат изпълнени, първоинстанционното решение следва да се обезсили, като производството по делото се прекрати. Доколкото въззивният съд се е произнесъл по иска по чл.344 ал.1 т.3 КТ въпреки, че същият не е бил уточнен по период и размер и без да предприеме действия по отстраняване на нередовността, същият е процедирал в отклонение от задължителната практика на ВКС. Предвид изложеното по първия въпрос в частта му относно задължението на въззивния съд при констатиране нередовност на исковата молба по смисъла на чл.127 ал.1 т.3 и т.4 ГПК да остави същата без движение и да даде указания за отстраняване на нередовностите следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решението - в частта му иска по чл.344 ал.1 т.3 КТ, а третият въпрос ще бъде взет предвид като касационен довод при разглеждане на жалбата срещу решението по този иск по същество. Вторият въпрос е неотносим и не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора въпрос е неотносим към изхода на спора и решаващата воля на съда. Той не е бил предмет на обсъждане от въззивната инстанция и тя не е излагала мотиви в тази връзка; липсва и обосновка във връзка с поставянето му. Предвид изложеното същият не съставлява годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и не би могъл да обоснове допускане до касационно обжалване. Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280 ал.2 пр.3 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1 ГПК. Видно от посоченото по-горе, във връзка с иска по чл.344 ал.1 т.3 ГПК ще бъде допуснато касационно обжалване. Относно останалите искове атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика - и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. Предвид изложеното въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване само в частта, с която първоинстанционното такова е потвърдено в частта му по иска с правно основание чл.344 ал.1 т.3 КТ; в останалата му част касационно обжалване не трябва се допуска. На касатора следва да се даде възможност да внесе по сметка на ВКС дължимата държавна такса в размер на 61,20лв. и да представи доказателства за това в деловодството на ВКС. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,