Определение № 60615 от 03.12.2021 г. на ВКС по т. д. № 119/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. П. Г. и П. Г. Г., представлявани от адв.Н. Н., срещу решение № 151 от 07.08.2020г. по в.гр.д. № 160/2020г. на Шуменски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 100 от 04.02.2020г. по гр.д. № 1165/2019г. на Шуменски районен съд. С потвърденото първоинстанционно решение е обявен за недействителен по отношение на „УниКредит Булбанк“ АД договор за дарение на недвижим имот от 24.04.2014г., обективиран в нотариален акт за дарение на недвижим имот № 16, том III, рег. № 3418, дело № 328 от 2014г. на нотариус С. С., с рег. № 024 и район на действие – РС – Шумен, в частта, с която Г. П. Г. дарява на П. Г. Г. собствените си идеални части от общо дарените с договора: 2/6 идеални части от апартамент № 101 с идентификатор 83510.671.149.5.101, находящ се на шести етаж, вход 5, разположен в поземлен имот с идентификатор 83510.671.149, в урбанизирана територия – [населено място], [община], на [улица], със застроена площ от 94,71 кв.м., заедно с принадлежащото му избено помещение № 20 и 979/100000 идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, както и 22/36 идеални части от следните недвижими имоти, находящи се в [населено място]: поземлен имот в земеделска територия, обработваема земя – нива с площ от 4,983 дка, местност „Горен пунарджик“, трета категория, съставляваща имот № 010013; поземлен имот в земеделска територия, обработваема земя – нива с площ от 19,078 дка, местност „Пунарджик“, трета категория, съставляваща имот № 012031; поземлен имот в земеделска територия, обработваема земя – нива с площ от 3,104 дка, местност „Пунарджик“, трета категория, съставляваща имот № 12032; поземлен имот в земеделска територия, обработваема земя – нива с площ от 10,000 дка, местност „Пунар Ясак“, трета категория, съставляваща имот № 020015; поземлен имот в земеделска територия, обработваема земя – нива с площ от 2,005 дка, местност „Малък изток“, трета категория, съставляваща имот № 024061; поземлен имот в земеделска територия, обработваема земя – нива с площ от 1,001 дка, местност „Бахчите“, трета категория, съставляваща имот № 024069; поземлен имот в земеделска територия, обработваема земя – нива с площ от 0,994 дка, местност „Долните ливади“, трета категория, съставляваща имот № 025018 и поземлен имот в земеделска територия, обработваема земя – нива с площ от 4 033 дка, местност „Чакмаклък“, трета категория, съставляваща имот № 062027.

Касаторите поддържат, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като въззивният съд се е произнесъл по нередовна искова молба. В тази връзка излагат съображения, че петитумът на исковата молба е формулиран неясно и непълно, тъй като липсва посочване и конкретизация на имотите и идеалните части от тях, по отношение на които се атакува дарението. Наред с това касаторите поддържат, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Твърдят, че събраните по делото доказателства не установяват, че с дарението на идеалните части от имотите длъжникът е осуетил удовлетворяване на вземането на кредитора по договора за кредит. В тази връзка навеждат оплакване за необсъдени от въззивния съд обстоятелства относно наличието на предоставени в полза на банката обезпечения по кредита в общ размер на 105 000 евро, както и относно липсата на искане, заявено от банката като взискател по образуваното изпълнително дело, за извършване на изпълнителни действия за удовлетворяване на вземането. Изразяват несъгласие с извода на въззивния съд за наличие на знание за увреждането от страна на третото лице – приобретател. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите правят искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. Сочат следните правни въпроси:

1. Нередовна ли е искова молба по чл.135 ЗЗД, когато в петитума й не са конкретизирани недвижимите имоти и идеалните части от тях, по отношение на които се иска обявяване на относителната недействителност на сделката? И в тази връзка – съдебното решение, постановено по такава искова молба, допустимо ли е? Поддържат, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т.4 на Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001г. по тълк.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, т.7 на Тълкувателно решение № 2 от 02.07.2004г. по тълк.д. № 2/2004г. на ОСГТК на ВКС, решение № 20 от 24.06.2020г. по гр.д. № 3379/2019г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 149 от 15.10.2019г. по гр.д. № 60078/2016г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 244 от 09.02.2018г. по т.д. № 2/2017г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 139 от 14.03.2018г. по гр.д. № 456/2017г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 107 от 13.08.2018г. по гр.д. № 2446/2017г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 141 от 19.07.2018г. по т.д. № 1670/2017г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 97 от 18.05.2018г. по гр.д. № 3224/2017г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 2 от 22.04.2020г. по гр.д. № 1153/2019г. на ВКС, ГК, IV г.о.

2. Налице ли е увреждане на правата на кредитора в резултат от атакуваната разпоредителна сделка, в случай че същият кредитор е бездействал, не е поискал извършване на изпълнителни действия и не е реализирал правата си в хода на образувано от него изпълнително производство, при наличие на достатъчно имущество, обезпечаващо същото това вземане? Считат, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, тъй като по него липсва съдебна практика.

Касаторите излагат и твърдение за наличие на основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответникът по касация „УниКредит Булбанк“ АД, представляван от адв.Г. Д., оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице сочените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване, тъй като не е налице липса на съдебна практика по поставените въпроси, нито е налице необходимост/нужда от промяна на създадената такава. Твърди, че обжалваното решение е правилно, законосъобразно и мотивирано, респективно излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторите доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел за безспорно, че ищецът „УниКредит Булбанк“ АД е кредитор на ответника Г. П. Г. по силата на договор за банков ипотечен кредит № 3779 от 27.10.2010г., като отпуснатият кредит в размер на 60 000 евро е обезпечен с ипотека върху жилищна сграда, гараж и промишлена сграда, находящи се в [населено място], [улица], и със залог върху вземания, произтичащи от наличности по сметка, на стойност 15 000 евро. Приел е още за установено, че с оглед неизпълнението на договора от длъжника, считано от 25.02.2014г. кредиторът е обявил останалата част от кредита за предсрочно изискуема и се е възползвал от правото си да пристъпи към незабавно събиране на изискуемите суми, като въз основа на подадена от него молба и изпълнителен лист № 2691 от 07.10.2015г., издаден по ч.гр.д. № 2309/2015г. на РС – Шумен, на 20.11.2015г. е образувано изп.дело № 538/2015г. на ЧСИ Я. Д., с рег.№ 774 и район на действие – ОС – Шумен. Въззивният съд е констатирал, че поканата за доброволно изпълнение е връчена на длъжника на 14.12.2015г., а на 24.04.2014г. с нотариален акт за дарение № 16, том III, рег. № 3418, дело № 328 от 2014г. на нотариус С. С., с рег. № 024 и район на действие – РС – Шумен, Н. П. Х. и Г. П. Г. са дарили на баща си П. Г. Г. собствените си идеални части от апартамент № 101 с идентификатор 83510.671.149.5.101, както и от осем поземлени имота, находящи се в земеделската територия на [населено място] и представляващи обработваеми земи – ниви.

Въз основа на така установените обстоятелства решаващият съдебен състав е приел, че не се изисква знание за увреждането от третото лице – приобретател, тъй като увреждащата сделка е безвъзмездна. По отношение на първата предпоставка от фактическия състав на чл.135 ЗЗД - установяване на обстоятелството, че Банката е кредитор на Г. П. Г., решаващият съдебен състав е намерил за неоснователно релевираното възражение, че към датата на атакуваната сделка вземането на ищеца не е било изискуемо. В тази връзка е изтъкнал, че задължението на длъжника е възникнало значително по – рано и е изложил съображения, при позоваване на съдебна практика на ВКС, че за да е налице качеството кредитор на ищеца не е необходимо вземането за пълния размер на усвоения и невърнат кредит да е изискуемо и ликвидно. Изтъкнал е още, че съдът по П. иск не може да проверява дали вземането съществува, освен ако същото не е отречено с влязло в сила решение.

По отношение на втората предпоставка – установяване наличието на увреждаща сделка/действие, въззивният съд е приел, че извършеното от Г. П. Г. дарение обективно е довело до увреждане на кредитора, тъй като длъжникът е намалил имуществото си, от което ищецът е можел да се удовлетвори. Намерил е, при позоваване на съдебна практика на ВКС, че обстоятелството, че вземането е гарантирано с ипотека върху други недвижими имоти и залог върху вземания на длъжника на стойност 15 000 евро, само по себе си не води до извода, че процесната сделка не уврежда кредитора. Изложил е съображения, че длъжникът не разполага с възможност за избор срещу кое от притежаваните от него имущества да се насочи принудителното изпълнение. Посочил е, че ако длъжникът е добросъвестен, притежаваното друго имущество би му послужило за доброволно изпълнение на дълга и обявената на основание чл.135 ЗЗД относителна недействителност на разпоредителната сделка ще изгуби правно значение, а при недобросъвестност на длъжника кредиторът разполага с възможност да се удовлетвори по своя преценка и с оглед интересите си чрез насочване на принудително изпълнение върху всяко от притежаваните от длъжника имущества, за която цел му е предоставена възможността за провеждане на отменителния иск по чл.135 ЗЗД.

Въззивният съд е приел, че е налице и третата предпоставка – знание на длъжника за увреждането на кредитора, изтъквайки обстоятелството, че процесната сделка е сключена няколко години след възникване на качеството кредитор за ищеца и длъжник за ответника и само два месеца след спиране на редовните плащания по договора за кредит. Отбелязал е отново, че предвид характера на сделката, не е необходимо да се установява знание за увреждането от приобретателя, но е изтъкнал, че дори и атакуваната сделка да е възмездна, доколкото е сключена с възходящ родственик на длъжника, е приложима презумпцията на чл.135, ал.2 ЗЗД, която ответниците могат да оборят, като проведат пълно обратно доказване.

В допълнение, въззивният съд е отбелязал и липсата на сочения порок, касаещ допустимостта на първоинстанционното решение. Изтъкнал е, че петитумът на исковата претенция е достатъчно ясен и прецизен, като ответната страна в цялото първоинстанционно производство е изградила защитната си теза именно върху спорния предмет, по който се е произнесъл и съдът.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Неоснователно е направеното от касаторите оплакване за недопустимост на въззивното решение, аргументирано с довода, че първоинстанционният, а впоследствие и въззивният съд, са уважили иска по чл.135 ЗЗД по отношение на недвижими имоти, които не са индивидуализирани в петитума на исковата молба. Процесните имоти са подробно описани в обстоятелствената част на исковата молба, като е посочено, че същите са предмет на договор за дарение, обективиран в представения като доказателство нотариален акт за дарение на недвижим имот № 16, том III, рег. № 3418, дело № 328 от 2014г. на нотариус С. С., с рег. № 024 и район на действие – РС – Шумен. В договора за дарение имотите също са подробно описани, като е налице пълно съвпадане на описанията с тези в исковата молба. В петитума на исковата молба ищецът е поискал от съда да обяви за недействително обективираното в посочения нотариален акт дарение на недвижими имоти в частта между Г. П. Г. и П. Г. Г.. Първоинстанционният съд изрично е приел с доклада си, че имотите са ясно заявени, като ответниците не са повдигнали спор относно тяхната индивидуализация, нито са аргументирали доводи за липса на идентичност между имотите – предмет на договора за дарение и тези – предмет на иска по чл.135 ЗЗД. Първоинстанционният съд се е произнесъл с решение, с което е уважил иска по чл.135 ЗЗД, като в диспозитива на решението е индивидуализирал недвижимите имоти по начин, съответен на индивидуализацията им в нотариалния акт. Следователно фактически невярно е твърдението на касаторите за липса на индивидуализация на имотите, само с оглед на това, че подробното описание от обстоятелствената част на исковата молба не е възпроизведено повторно и в петитума.

Първият процесуалноправен въпрос е предпоставен от довода на касаторите за нередовност на исковата молба. Така поставен същият е относим към преценката за допустимост на обжалваното решение, съображения относно която са изложени по – горе. С оглед невярната теза, че въззивният съд се е произнесъл по нередовна искова молба, въпросът не отговоря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и не може да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Вторият материалноправен въпрос е неотносим и също не може да послужи за общо основание за допускане на касационното обжалване, тъй като въззивният съд не се е произнасял дали е налице увреждане на правата на кредитора, в случай че същият е бездействал, не е поискал извършване на изпълнителни действия и не е реализирал правата си в хода на образувано от него изпълнително производство. Независимо от това, дори поставеният въпрос да се счете за релевантен, същият отново не обосновава допускане на касационното обжалване, доколкото въззивният съд е основал изводите си на постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 407 от 29.12.2014г. по гр.д. № 2301/2014 г. на ВКС, ГК, IV г.о., съгласно което за обезпечение на вземането на кредитора служи цялото длъжниково имущество /чл.133 ЗЗД/, поради което право на кредитора е да избере начина, по който да се удовлетвори от това имущество – дали с предоставено като обезпечение в негова полза имущество на длъжника или с друго налично такова. Длъжникът не разполага с възражение, че притежава и друго имущество извън разпореденото – той не разполага с възможност за избор срещу кое от притежаваните от него имущества да се насочи принудителното изпълнение. В случай че длъжникът е добросъвестен, то притежаваното друго имущество би му послужило за доброволно изпълнение на дълга и в този случай обявената на основание чл.135 ЗЗД относителна недействителност на разпоредителната сделка би изгубила правно значение. При недобросъвестност на длъжника обаче, кредиторът би разполагал с възможност да се удовлетвори по своя преценка и с оглед интересите си чрез насочване на принудителното изпълнение върху всяко от притежаваните от длъжника имущества, за която именно цел на кредитора е предоставена възможността за провеждане на отменителния иск по чл.135 ЗЗД. В този смисъл е и решение № 149 от 12.11.2013г. по т.д. № 422/2012г. на ВКС, ТК, I т.о., съгласно което упражняването на правото по чл.135 ЗЗД е вид обезпечение за кредитора, което той може да получи както след снабдяването му с изпълнителен титул, така и преди това. Възражението, че длъжникът разполага и с друго имущество, извън отчужденото, или че получената престация е равностойна на цената на недвижимия имот, не е основание да се приеме, че не е налице увреждане. Противното би означавало при недобросъвестност на длъжника, който не плаща свой дълг, да му се предостави възможност за избор срещу кое от притежаваните от него имущества да се насочи принудително изпълнение.

С оглед наличието на постоянна практика на ВКС, от която въззивният съд не се е отклонил, не е налице поддържаното от касаторите основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Не е налице и соченото основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК - очевидна неправилност. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен “contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или който е постановен “extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. Отделно, касаторите не са заявили обстоятелства, относими към очертаните хипотези на очевидна неправилност на атакувания акт, доколкото доводите им за наличие на основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК представляват оплаквания за неправилност на обжалваното решение по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. Приложното поле на основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК следва да бъде ясно обосновано, тъй като същото не е тъждествено на касационните основания по чл.281, т.3 ГПК.

При този изход на спора на касаторите не се дължат разноски. На ответника разноски не се присъждат, тъй като такова искане не е направено.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение