Определение № 60442 от 15.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2880/2021 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 260067/16.09.2020 г. по гр. д. № 3978/2019 г. Хасковският районен съд, ІХ-ти гр. състав, е прекратил производството по предявените от И. Т. К. и Х. Г. К. срещу И. Ж. И., Д. Ж. С. и Ж. И. Ж. искове, предявени по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, за установяване правото на собственост на ищците върху ПИ с идентификатор ..........по кадастралната карта на [населено място], с площ 300 кв. м., по предходен план парцел .......... от кв. ........, в частта относно 4/6 ид. ч. от имота, а по отношение на останалата разлика над 4/6 ид. ч. до претендираните права в обем от 5/6 ид. ч., отхвърлил исковете.

С решение № 260122/09.04.2021 г. по в. гр. д. № 963/2020 г. Хасковският окръжен съд отменил горното решение и вместо него:

• прекратил производството по предявения от И. Т. К. срещу Ж. И. Ж., И. Ж. И. и Д. Ж. С. иск за установяване право на собственост по отношение на 1/6 ид. ч. от гореописания поземлен имот, придобита по наследство от Т. И. Д., починал на 14.07.1985 г., поради недопустимост на иска в тази част;

• прекратил производството по предявения от И. Т. К. и Х. Г. К. срещу Ж. И. Ж., И. Ж. И. и Д. Ж. С. иск за установяване право на собственост по отношение на 1/3 ид. ч. от същия имот, придобита в режим на съпружеска имуществена общност по силата на договор за издръжка и гледане, сключен с н. а № ..../1993 г., поради недопустимост на иска в тази част;

• отхвърлил предявения от И. Т. К. и Х. Г. К. срещу Ж. И. Ж., И. Ж. И. и Д. Ж. С. иск за установяване право на собственост по отношение на 2/6 ид. ч. от имота, придобити в режим на съпружеска имуществена общност по силата на договор за издръжка и гледане, сключен с н. а. № ......../1993 г.;

• отхвърлил предявения от И. Т. К. и Х. Г. К. срещу Ж. И. Ж., И. Ж. И. и Д. Ж. С. евентуален иск за установяване право на собственост по отношение на 2/6 ид. ч. от имота, придобити в режим на съпружеска имуществена общност по давност;

• осъдил И. Т. К. и Х. Г. К. да заплатят на Ж. И. Ж., И. Ж. И. и Д. Ж. С. разноски за водене на делото във въззивната инстанция в размер на 600 лева - адвокатско възнаграждение.

Касационна жалба срещу въззивното решение са подали ищците, които са изложили оплаквания, че решението е недопустимо и неправилно- основания за касационно обжалване чл. 281, т.т. 2 и 3 ГПК.

От ответниците по касация - ответници по делото, е получен писмен отговор със становище, че касационно обжалване не следва да се допуска.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна, насочена е срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационния контрол, и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

По делото е установено, че по силата на нотариално завещание от 15.01.1960 г. Т. И. Д. е придобил правото на собственост върху 1/2 ид. ч. от парцел ........... от кв. .........по плана на [населено място] с площ 607 кв. м. и цялата ъглова къща на 72 кв. м., а Д. И. Д. е придобил правото на собственост върху другата 1/2 ид. ч. от парцела, без ъгловата къща.

След смъртта през 1966 г. на завещателя И. Т. Д., през 1970 г. Т. Д. се снабдил с н. а. № ......../1970 г. за собственост на придобития по завещание имот.

Т. И. Д. е починал на 14.07.1985 г. и е оставил за наследници по закон Г. И. Д. - преживяла съпруга, с която е бил в брак от 13.11.1947 г., и две дъщери - ищцата И. Т. К. и С. Т. Ж., починала на 12.09.2016 г. и оставила за наследници по закон ответниците по исковете Ж. И. Ж. - преживял съпруг, и деца И. Ж. И. и Д. Ж. С..

Ищецът Х. Г. К. е съпруг на ищцата И. Т. К., с която сключили граждански брак на 17.04.1977 г.

Със заключение на вещо лице е установено, че от имот пл. № ...........от кв. ........по плана от 1957 г. са образувани с плана от 1971 г. две дворни места: пл. № ........с площ 300 кв. м. в западната част на предишния имот, за който е отреден парцел ........... от кв. ........, и пл. № .........с площ 316 кв. м. в източната част на предишния имот, за който е отреден парцел ......... от кв. .......... Според кадастралната карта от 2006 г. ПИ с идентификатор .........с площ 300 кв. м. се припокрива изцяло с имот пл. № ........от кв. ........по плана от 1971 г., а ПИ с идентификатор ..........с площ 316 кв. м. се припокрива изцяло с имот пл. № .........от кв. .........по предходния план.

С н. а. № ......../07.09.1993 г. Г. И. Д. прехвърлила на дъщеря си И. К., по време на брака ѝ с Х. К., 4/6 ид. ч. от парцел.......... от кв. .........по плана на [населено място] /заедно с 4/6 ид. ч. от първия етаж на триетажна жилищна сграда, ведно с акцесориумите му /, следващи се по прекратена имуществена общност поради смъртта на съпруга ѝ, срещу задължение за гледане и издръжка.

След смъртта си на 13.08.1995 г. Г. Д. е оставила за наследници по закон двете дъщери, родени по време на брака й с Т. Д. - И. К. и С. Ж..

През 2017 г. ответниците се снабдили с н. а. № ........../12.07.2017 г., издаден на основание чл. 587, ал. 1 ГПК, за собственост на 1/6 ид. ч. от ПИ с идентификатор ..........и на 1/6 ид. ч. от жилище, ведно с акцесориумите му.

С влязло в сила решение № 347/27.05.2019 г. по гр. д. № 1976/2018 г. Хасковският районен съд разпределил ползването на ПИ с идентификатор ..........на основание чл. 32, ал. 2 ЗС. В мотивите към решението е прието, че ищците по това дело /сега ответници/ притежават общо 1/3 ид. ч. от дворното място, а ответниците /сега ищци/ - общо 2/3 ид. ч., в който обем е разпределено правото на ползване.

Ищците, сега касатори, твърдят, че след като станали съсобственици по силата на завещанието от 1960 г., братята Т. и Д. Д. разделили помежду си дворното място, съставляващо парцел ........... от кв. ........по плана от 1957 г. Т. Д. се установил в западната част, понастоящем ПИ с идентификатор ............, защото там се намирала завещаната му в индивидуална собственост къща, а Д. Д. се установил в източната част, понастоящем ПИ с идентификатор ............. Всеки от тях след смъртта на завещателя установил върху съответната реална част владение със съзнанието за своене и придобил собствеността на тази част по давност. През периода, когато упражнявал владение върху западната част и към момента, в който придобивната давност е изтекла, Т. Д. е бил в брак с Г. Д., поради което двамата са придобили в режим на съпружеска имуществена общност правото на собственост върху владяната реална част, сега ПИ с идентификатор ........... След смъртта на Т. Д. преживялата съпруга е станала собственица на 4/6 ид. ч., с които се е разпоредила в полза на ищцата И. К., а останалите му наследници по закон са придобили по 1/6 ид. ч. от дворното място. Предвид обстоятелството, че влязлото в сила решение по чл. 32, ал. 2 ЗС съдържа произнасяне по правата на съсобствениците само в мотивите, които не се ползват със сила на пресъдено нещо, ищците считат сега предявения положителен установителен иск за допустим. Искат да бъде признато за установено, че са собственици на 5/6 ид. ч., от които 1/6 ид. ч. е придобита от И. К. по наследство от Т. Д., и 4/6 ид. ч. са придобити от И. и Х. К. в режим на съпружеска имуществена общност на основание договора, сключен с н. а. № ........../1993 г.

В отговора на исковата молба ответниците са оспорили допустимостта на иска по съображения, че с предявяването му се цели пререшаване на спора, разрешен с решаващите мотиви към влязлото в сила решение по чл. 32, ал. 2 ЗС, както и поради липса на правен интерес от иска за 4/6 ид. ч., правото на собственост на ищците върху който размер не се оспорва, предвид влязлото в сила решение по чл. 32, ал. 2 ЗС. Ответниците са оспорили и основателността на иска за разликата над 4/6 до 5/6 ид. ч. Посочили са, че по силата на извършеното в негова полза завещателно разпореждане и въведената с разпоредбите на Наредбата-закон за брака от 1945 г. /отм./ и Закона за лицата и семейството от 1949 г. разделност на имуществата на съпрузите, придобити по време на брака, Т. Д. е станал едноличен собственик на завещаното имущество, и са оспорили твърдението впоследствие той и съпругата му да са придобили собствеността върху обособеното в самостоятелен парцел дворно място на основание придобивна давност. Съображенията за това са, че правото на собственост не може да възникне едновременно на две основания, поради което в конкретния случай валидното придобивно основание за Т. Д. е завещанието, а за неговите наследници - наследяването по закон в хипотезата на чл. 9, ал. 1 ЗНсл. Оспорили са и твърдението за изтекла в полза на Г. Д. придобивна давност след смъртта на Т. Д. през 1985 г., и за изтекла придобивна давност в полза на ищцата И. К. след смъртта на Г. Д. през 1995 г. След като Г. Д. и двете ѝ дъщери са станали собственици на по 1/3 ид. ч. от наследството на Т. Д., то Г. Д. се е разпоредила с права, които не притежава - за разликата над 1/3 ид. ч., поради което в тази част договорът, сключен с н. а. № ......../1993 г., е нищожен поради липса на предмет на основание чл. 26, ал. 2, предл. 1-во ЗЗД. Ответниците са спорили и н. а. № ........./2017 г., с който притежаваните от тях права невярно са констатирани в размер на 1/6 ид. ч.

Предвид въведеното от ответниците правоизключващо възражение за нищожност на договора за гледане и издръжка за разликата над притежаваната от Г. Д. 1/3 ид. ч., в първото по делото съдебно заседание ищците са въвели твърдение за придобиване на правото на собственост за разликата над 1/3 ид. ч. до 4/6 ид. ч. на основание добросъвестно владение, считано от 1993 г.

Въззивният съд е приел, че Т. Д. е придобил право на изключителна собственост на основание завещателно разпореждане, породило своето действие с откриване на наследството през 1966 г., при приложение разпоредбата на чл. 13, ал. 2 СК от 1968 г. /отм./, съгласно която недвижимите имоти, придобити по време на брака по наследство, принадлежат на съпруга, който ги е придобил. Съдът посочил, че приложението на посочената разпоредба се обуславя от разпоредбата на чл. 103 СК от 1968 г. /отм./, съгласно която правилата на този кодекс относно имуществените отношения между съпрузите се прилагат и за имущества, придобити преди влизането му в сила от съпрузи по заварени бракове, какъвто е бракът, сключен между Т. Д. и Г. Д. през 1947 г. Обстоятелството, че предмет на завещателното разпореждане е 1/2 ид. ч. от имот, а упражняваната от съпрузите фактическа власт е била върху реална част от същия, не обуславя поддържаното от ищците придобивно основание - давност, изтекла в полза на съпрузите, предвид обстоятелството, че право на собственост може да възникне само на едно основание и в случая това е завещателното разпореждане от 1960 г. в полза на съпруга, което изключва възможността имотът да се придобие и на друго правно основание - придобивна давност.

Съдът посочил, че макар завещанието да има за предмет идеална част от недвижим имот, индивидуализирането на същата в завещателния акт чрез посочване и на границите е направило възможно ползването да бъде извършено върху реална част от дворното място. Като показателен в тази насока съдът посочил и факта, че към момента на извършване на завещателното разпореждане в имота е имало построена само една жилищна сграда, намираща се в западната половина от имота, с която завещателят се е разпоредил в полза на сина си Т. Д., учредявайки право на строеж в полза на другия си син - Д. Д., който е ползвал източната половина от дворното място. От събраните по делото гласни доказателства е установено, че между двамата братя не е имало спор относно това кой коя част от мястото да ползва, както и това, че същото е било разделено с ограда, поставена в периода 1970 - 1977 г. В тази насока е и заключението на вещото лице по техническата експертиза, от което е установено, че с плана от 1971 г. имотът по предходния план е нанесен като две дворни места. В подкрепа на извода, че спорният имот е придобит в изключителна собственост от Т. Д., въззивният съд посочил и това, че през 1970 г. единствено той се е снабдил с нотариален акт за собственост на имота, придобит по завещание.

Предвид изложеното и на основание чл. 9, ал. 1 ЗНсл въззивният съд приел, че частта от наследството, оставено след смъртта на Т. Д., за всеки от тримата му наследници е в размер на по 1/3 ид. ч. С оглед на това съдът приел, че извършеното през 1993 г. от Г. Д. в полза на И. К. разпореждане с договора за гледане и издръжка с 4/6 ид. ч. от имота е породило правно действие до размера на притежаваната от прехвърлителката 1/3 ид. ч. Ето защо ищците са собственици общо на 2/3 ид. ч., 1/3 ид. ч. от които е придобита от И. К. по силата на наследствено правоприемство, и 1/3 ид. ч. е придобита от И. и Х. К. в режим на съпружеска имуществена общност по силата на договора за гледане и издръжка.

Изхождайки от обстоятелството, че правата на ищците в размер общо на 2/3 ид. ч., равняващи се на 4/6 ид. ч., не се оспорват от ответниците, въззивният съд намерил иска за недопустим в посочената част поради липса на правен интерес. В случая е налице както съдебно, така и извънсъдебно признание на иска в тази част, а признанието, свързано с твърдение, че ответниците никога не са оспорвали претендираното от ищците право, налага доказване на интереса от установителния иск, което в случая не е сторено от ищците. Въззивният съд приел за неоснователен довода във въззивната жалба, че недоказването на правен интерес от предявяване на иска е в резултат на допуснати от първоинстанционния съд нарушения при изготвяне на доклада. Посочил, че съгласно чл. 146, ал. 2 ГПК съдът е длъжен да укаже на страните, че не сочат доказателства, но само за твърдени факти, а не и за обстоятелства, обуславящи допустимостта на иска.

Въззивният съд приел, че доколкото с исковата молба е предявен иск за установяване право на собственост на ищцата И. К. върху 1/6 ид. ч. на основание наследствено правоприемство, а не в действителния обем - 1/3 ид. ч., то произнасяне се дължи по въведения предмет от 1/6 ид. ч., по отношение на който производството по делото следва да бъде прекратено поради липса на правен интерес, обоснована с признание на иска от страна на ответниците.

Въззивният съд приел, че поради липса на правен интерес производството следва да бъде прекратено и по предявения в условията на обективно кумулативно съединяване иск за установяване право на собственост върху 1/3 ид. ч., придобита в режим на съпружеска имуществена общност по силата на договора за гледане и издръжка от 1993 г. Съдът приел, че за разликата до предявения размер от 4/6 ид. ч. искът следва да се отхвърли като недоказан, а оттук - и неоснователен.

Предвид въведеното от ищците в първото съдебно заседание на първоинстанционния съд евентуално твърдение, че са придобили на основание добросъвестно владение правото на собственост за разликата над 1/3 ид. ч. до прехвърлените 4/6 ид. ч., въззивният съд приел, че по реда на изменение на иска е предявен евентуален иск за собственост на 2/6 ид. ч. По този иск съдът посочил, че договорът от 1993 г. легитимира ищците за собственици на 1/3 ид. ч., равняваща се на 2/6 ид. ч., съответстващи на частта на прехвърлителката Г. Д., придобита по наследство от съпруга ѝ, с които същата е могла да се разпореди. За разликата от 2/6 ид. ч. договорът не е произвел правно действие, но моментът на извършване на сделката е посочен като начален момент на установяване на владение от ищците. Независимо от обстоятелството, че към момента на подаване на исковата молба на 30.12.2019 г. 10-годишният срок по чл. 79 ЗС е бил изтекъл, въззивният съд приел, че елементите от фактическия състав на този придобивен способ не са доказани, предвид установеното съвместно ползване на дворното място от ищците и от ответниците и тяхната наследодателка С. Ж., починала през 2016 г., както и съобразно данните по делото за учредено през 1977 г. от Т. Д. в полза на дъщерите му право на строеж на по един жилищен етаж върху съществуващия първи етаж на прехвърлителя и сключения през 1981 г. договор за доброволна делба, по силата на който Т. Д. получил първия жилищен етаж, ищцата И. К. - втория етаж, а наследодателката на ответниците - третия етаж. При това положение и изхождайки от предназначението на дворното място да обслужва жилищата - индивидуална собственост, както и реалното му ползване от страните, съдът приел за недоказан иска за придобиване по давност на спорната част от дворното място. Съдът посочил, че в тази насока по делото е установено, че между страните е съществувал спор относно ползването на земята, който е бил разрешен с влязло в сила съдебно решение и това само по себе си обуславя недоказаност на елементите от фактическия състав на владението, в т. ч. същото да е било и необезпокоявано от страна на другите съсобственици. Посочил, че снабдяването на ответниците през 2016 г. с констативен нотариален акт само за 1/6 ид. ч. от дворното място, която са и декларирали пред данъчните служби, не обосновава извод в противна насока, доколкото издаденият акт не създава, а само констатира права.

По тези съображения въззивният съд приел, че следва да прекрати производството по делото в частта по предявения от И. К. иск за признаване право на собственост върху 1/6 ид. ч. /съобразно посоченото в исковата молба/, придобита по наследствено правоприемство, както и в частта по предявения от И. и Х. К. иск за признаване право на собственост върху 1/3 ид. ч., придобита в режим на съпружеска имуществена общност в резултат на сделка, поради липса на правен интерес, обоснована с признание на иска в посочените части. Искът за признаване право на собственост върху 2/6 ид. ч., придобити в резултат на сделка, а при условията на евентуалност - по давност, съдът отхвърлил като неоснователен.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите са поставили следните въпроси:

1. Допустимо ли е въззивно решение, с което се отменя обжалваното решение и на идентични основания въззивният съд се произнася с идентично решение;

2. Допустимо ли е без произнасяне на първоинстанционния съд по иска за собственост, предявен на основание придобивна давност, въззивният съд за първи път да се произнесе по този иск, без да измени или допълни доклада по делото с оглед спазване на принципите на състезателност и равнопоставеност, да уведоми страните за това, като им даде възможност да изразят становище по обстоятелствата и по прилагането на нормата и да ангажират доказателства, както и следва ли въззивният съд да разпредели доказателствената тежест - по този въпрос се поддържа противоречие на въззивното решение с решение № 17/05.02.2018 г. по гр. д. № 1578/2017 г. и решение № 26/15.03.2021 г. по гр. д. № 2213/2020 г., двете на ВКС, I-во г. о.;

3. Допустимо ли е въззивният съд да се произнесе с определение, с което прекратява производството по делото, а не с решение, с което отхвърля предявения иск, когато е налице признание на иска от страна на ответника или когато е установена при приключване на делото липса на правен интерес от предявяване на иска - по този въпрос се поддържа противоречие на въззивното решение с решение № 55/10.08.2010 г. по т. д. № 464/2009 г. на ВКС, II-ро т. о., и решение № 20/07.04.2014 г. по гр. д. № 5289/2013 г. на ВКС, I-во г. о.;

4. По въпроса за правомощията на въззивната инстанция да се произнесе по оплакванията във въззивната жалба - касаторите твърдят, че въззивното решение противоречи на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС;

5. Налице ли е правен интерес от предявяване на иск с правно основание чл. 124 ГПК в случай, че ответната страна признава предявения иск - изцяло или частично; допустимо ли е обосноваване на липса на правен интерес с признание на иска от страна на ответника - касаторите твърдят, че въззивното решение противоречи на ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС;

6. При изричен довод във въззивната жалба за непълнота на доклада може ли въззивният съд да отхвърли иска като недоказан, без да даде указания на ищеца, че следва да посочи доказателства за приетите от съда за релевантни, но неизяснени обстоятелства и за необходимостта въззивният съд да отстрани допуснатите от първоинстанционния съд нарушения по доклада, когато последният е непълен или неточен; за съдържанието на доклада по чл. 146 ГПК при направени от ответника възражения, касаещи обстоятелствата, на които се основава искът, посочени в исковата молба - касаторите твърдят, че въззивното решение противоречи на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 104/28.06.2017 г. по гр. д. № 60061/2016 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 25/09.03.2021 г. по гр. д. № 2008/2020 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 25/02.04.2021 г. по гр. д. № 1849/2020 г. на ВКС, III-то г. о., решение № 226/28.12.2012 г. по т. д. № 1012/2011 г. на ВКС, II-ро т. о., и решение № 61/01.07.2016 г. по гр. д. № 5652/2015 г. на ВКС, II-ро г. о.;

7. Може ли съдът да обоснове решението си само на избрани от него доказателства и при установено противоречие между фактите, установени с тях, и установените с останалите доказателства по делото, както и длъжен ли е да изложи съображения защо ги приема за достоверни - по този въпрос касаторите поддържат противоречие на въззивното решение с решение № 41/29.03.2017 г. по гр. д. № 2897/2016 г., решение № 131/09.12.2020 г. по гр. д. № 816/2020 г., решение № 86/05.10.2020 г. по гр. д. № 2566/2019 г., трите на ВКС, I-во г. о., решение № 27/10.04.2020 г. по гр. д. № 2821/2019 г. на ВКС, III-то г. о., и решение № 244/04.01.2016 г. по гр. д. № 4363/2015 г. на ВКС, I-во г. о.;

8. Представляват ли извънсъдебно признание по смисъла на чл. 175 ГПК пред нотариус заявените от ответниците права на собственост по силата на наследяване от С. Ж. върху поземления имот, за който е издаден констативен нотариален акт на основание чл. 587, ал. 1 ГПК № ...., том № ......, дело № ......./2017 г.; в тази връзка следва ли съдът да обсъди и цени този нотариален акт, ведно с останалите доказателства по делото - касаторите считат, че по този въпрос въззивното решение противоречи на решение № 108/25.06.2020 г. по гр. д. № 1538/2019 г. на ВКС, IV-то г. о.;

9. Представлява ли основание за отхвърляне на възражение за придобивна давност приетото от съда /без твърдения и доказателства в тази насока/, че дворното място, предмет на делото, има предназначение да обслужва жилищата - индивидуална собственост на страните, както и фактът, че двете страни реално ползват дворното място - според касаторите по този въпрос въззивното решение противоречи на съдебната практика, изложена при обосноваване на въпроси №№ 6 и 7;

10. Допустимо ли е при направено възражение за придобивна давност на основание чл. 79, ал. 2 вр. чл. 70, ал. 1 предл. 1, изр. 1 ЗС /придобиване на права от несобственик/ съдът да разглежда и се произнася по възражение за придобивна давност при недобросъвестно владение- според касаторите и по този въпрос въззивното решение противоречи на съдебната практика, изложена при обосноваване на въпроси №№ 6 и 7.

Касаторите сочат, че поставените въпроси са съществени за правилното решаване на делото и обосновават основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК или по т. 3 на ал. 1.

Съобразно с мотивите към обжалваното решение настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира, че касационното обжалване следва да се допусне служебно на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК за проверка правилността на извода на въззивния съд, че признанието на положителен установителен иск за собственост на поземлен имот /съответно на идеална част от него/ води до недопустимост на иска поради липса на правен интерес и съответно - до прекратяване на производството, както и на извода, че правилото, според което правото на собственост може да се придобие на основание придобивна давност, само ако вече не е придобито по друг начин, намира приложение и в случай като настоящия, при който единият от съпрузите е придобил по завещание идеална част от урегулиран поземлен имот, от който впоследствие са образувани два урегулирани поземлени имота, върху единия от които съпрузите са упражнявали фактическа власт и давността е изтекла по време на брака им.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.