Определение № 1694 от 01.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4767/2024 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Билдинг Комерс 99“ ЕАД (Билдинг), „Хеалт Продъктс България“ АД (Хеалт) и „Съксес Инвестмънтс“ ЕАД (Съксес), против решение № 738 от 22.06.2024 г. по в. гр. д. № 2658/2023 г. на Софийски апелативен съд, с което е обезсилено първоинстанционно решение по гр. д. № 9511/2020 г. на Софийски градски съд и делото е върнато за разглеждане от друг състав. Касаторите твърдят, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на изводите за недопустимост на първоинстанционното решение, тъй като липсва произнасяне по непредявени искове. Искат отмяна на обжалваното решение и връщане на делото на въззивната инстанция. Претендират разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите се позовават на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и 3 ГПК, както и на селективните критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, в приложното поле на които поставят следните правни въпроси: 1. За необходимостта и обхвата на обосноваване на съдебен акт, свързани с изискването за излагане на мотиви към съдебното решение. Твърдят, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., ТР № 1/2001 г., ТР № 1/2013 г., решение № 157 от 08.11.2011 г. по т. дело № 823/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 134 от 30.12.2013 г. по т. дело № 34/2013 г. на ВКС, II т.о., решение № 237 от 24.06.2010 г. по гр. дело № 826/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 283 от 14.11.2014 г. на ВКС по гр. дело № 1609/2014 г. на ВКС, IV г. о.; 2. Длъжен ли е въззивният съд, като втора инстанция по съществото на материалноправния спор, в мотивите към решението си да обсъди и извърши преценка поотделно и в съвкупност на всички доказателства и правнорелевантни факти по делото. Поддържат противоречие с т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ВКС, т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 310 от 08.01.2019 г. по гр. дело № 915/2018 г. на ВКС, IV г.о., решение № 411 от 27.10.2011 г. по гр. дело № 1857/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 112 от 02.05.2017 г. по гр. дело № 3356/2016 г. на ВКС, IV г.о., решение № 195 от 16.07.2013 г. по гр. дело № 757/2012 г., решение № 426 от 05.04.2016 г. по гр. дело № 820/2015 г. на ВКС, IV г.о., решение № 97 от 08.04.2016 г. по гр. дело № 5363/2015 г. на ВКС, IV г.о., решение по гр. дело № 3244/2016 г. на ВКС, III г.о., решение по гр. дело № 1163/2010 г. на ВКС, III г.о., решение по гр. дело № 1285/2012 г. на ВКС, III г.о., решение по гр. дело № 1609/2014 г. на ВКС, IV г.о., решение по гр. дело № 1100/2012 г. на ВКС, IV г.о., решение по гр. дело № 4744/2008 г. на ВКС, I г.о., решение по гр. дело № 1058/2010 г. на ВКС, I г.о., решение по т. дело № 445/2007 г. на ВКС, I т.о.; 3. При какви предпоставки е допустимо предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права. Поддържат несъответствие на въззивното решение по този въпрос с ТР № 4/2014 г. и ТР № 8/2012 г.; 4. Допустим ли е отрицателен установителен иск против ответника „Билдинг комерс 99“ ЕАД за отричане собствеността му върху имота в период, значително предхождащ по време предявяването на иска, и 5. Установеното (твърдяно) от въззивната инстанция недопустимо произнасяне по предявен положителен установителен иск за собственост, обосновава ли обезсилване на решението му и по всички останали предявени и разгледани в производството искове. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК насрещната страна по производството „Медикъл Продъктс България” АД (Медикъл) е подала писмен отговор, излагайки съображения за липса на поддържаните от касаторите основания за допускане на касационно обжалване на решението. Не претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като извърши преценка на наведените предпоставки за допускане до разглеждане на касационната жалба, намира следното: Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежни страни, чрез процесуални представители с редовно учредена представителна власт, насочена е срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. Производството пред СГС е образувано по искова молба на Медикъл, исканията по която са обосновани с навеждане на фактически твърдения за: постигнато на 29.09.2015 г. между Билдинг, като заемодател, и В. И. и Н. Н., като заематели, съгласие за сключване на договор за паричен заем за 50 000 лева и 3 000 възнаградителна лихва, със срок на връщане до 31.12.2015 г., която заемна сума заемодателят не е предоставил; сключен на 08.04.2016 г. между Медикъл като поръчител и Билдинг като кредитор договор за поръчителство, по силата на който Медикъл се е задължил да отговаря солидарно със заемателите, като в договора се посочвала друга сума - 56 000 лева, която поръчителят се е задължил да изплати до 22.08.2016 г., т.е. до друг падеж за погасяване на задължението; липсата на предявен в шестмесечния преклузивен срок по чл. 147, ал. 1, изр. 1 ЗЗД от Билдинг против някой от заемателите иск, имаща за последица погасяване на поръчителството от 01.07.2016 г. и учредяване въпреки изложеното на 09 септември 2016 г. от Медикъл в полза на Билдинг на договорна ипотека върху склад за суровини и готова продукция с идентификатор 04234.6983.256.2 и поземлен имот с идентификатор 04234.6983.100 по кадастралната карта на с. Бистрица, от съдържанието на ипотечния акт за която се установява, че обезпеченото с ипотеката вземане от 56 000 лева, произтичащо от договор за паричен заем от 29.09.2015 г. и договор за поръчителство от 08.04.2016 г., не е тъждествено със сумата по договора за заем (50 000 лева), и в него отсъства в името на заемателя Н. Н.. Излага, че за погасяване изцяло на задължението от 56 000 лева по договора за поръчителство от 08.04.2016 г., индивидуализирано в договора за ипотека, на 21.10.2016 г. Медикъл, чрез даване вместо изпълнение на парично задължение, е прехвърлил на Билдинг собствеността върху склад за суровини и готова продукция с идентификатор 04234.6983.256.2 и поземлен имот с идентификатор 04234.6983.3679 по кадастралната карта на с.Бистрица и на същия ден (21.10.2016 г.) приобретателят Билдинг е продал с нотариален акт за покупко-продажба имотите на Съксес за 56 000 лева, който на 14.12.2016 г. се снабдил с констативен нотариален акт за собственост, като е признат за собственик по документи на няколко недвижими имота, сред които и тези, предмет на договора за даване вместо изпълнение. На 20.03.2017 г. В. И. (заемател) по договора за паричен заем от 29.09.2015 г. е връчила на Билдинг (заемодател) нотариална покана, съдържаща писменото й волеизявление за едностранно разваляне на заемния договор от 29.09.2015 г., поради забава за изпълнение на задължението за предаване на заемната сума. След връчване на поканата на 28.12.2017 г. Съксес е апортирал склада в капитала на новоучреденото акционерно дружество Хеалт, а на 10.01.2018 г. е продал на същото дружество и поземления имот, което дружество понастоящем упражнявало фактическа власт върху имотите. Въз основа на тези твърдения е обосновал, че поради реалния характер на договора за заем и непредоставяне от заемодателя на уговорената заемна сума същият не е породил действие, поради което сключените от него договори за поръчителство и ипотека са обезпечавали несъществуващи вземания. Навежда доводи, че при несъществувал дълг договорът за даване вместо изпълнение от 21.10.2016 г. е нищожен поради липса на основание, евентуално при невъзможен предмет, а поради нищожността на договора Билдинг като приобретател по договора за прехвърляне на собственост вместо изпълнение не е станал собственик на процесните имоти и последващите сделки, макар и валидни, не са породили вещнотранслативен ефект и ищецът се легитимира като техен действителен собственик. Във връзка с констатирани от първоинстанционния съд нередовности на исковата молба и дадени с разпореждане от 29.09.2020 г. указания по чл. 129, ал. 4 във вр. с ал. 2 ГПК, ищецът е уточнил с молба от 13.11.2020 г. (л. 63 и 64 от делото на СГС), че отрицателният установителен иск за собственост против Билдинг е обоснован с изложените твърдения за нищожност на договора за даване вместо изпълнение и липсата на валидно действие на същия, за прогласяването на която във връзка с тях не предявява самостоятелен иск за прогласяването й (предвид и на липсата на доказателства за заплащане на дължимата по такъв иск държавна такса). Въз основа на така изложените твърдения, ищецът Медикъл е формулирал искания по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване спрямо Билдинг - прехвърлител на процесните имоти, че не е носител на право на собственост върху същите имоти поради нищожност на договора по чл. 65 ЗЗД на посочените при евентуалност основания, а при евентуалност на нищожността поради липса на действие на същия договор в резултат от несъществуване на дълга, за погасяването на който е сключен, и съответно по чл. 124, ал. 1 ГПК и чл. 108 ЗС за установяване спрямо Съксес и Хеалт на принадлежността му на правото на собственост върху процесните имоти и осъждането на Хеалт да предаде владението върху тях. За да обезсили първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че ищцовото дружество е сезирало първоинстанционния съд с предявени положителни установителни искове против Хеалт и Съксес за установяване на собствеността му върху процесните имоти; осъдителен иск с правно основание чл. 108 ЗС против Хеалт за същите имоти и отрицателен установителен иск срещу Билдинг, че ответното дружество не е носител на право на собственост на същите имоти при сделка със Съксес поради нищожността на договора за даване вместо изпълнение от 21.10.2016 г. (на основание липса на кауза, евентуално невъзможен предмет). Изложил е съображения, че според направеното уточнение на исковата молба с молба от 13.11.2020 г. ищецът Медикъл изрично е заявил, че не предявява отделен (самостоятелен) иск за нищожност, а само се позовава на тази нищожност, за да обоснове претенцията за собствеността на процесните имоти, поради което е приел, че такъв иск не е предявяван от ищцовото дружество. Посочено е, че с обжалваното първоинстанционно решение съдът е отхвърлил предявен от ищцовото дружество Медикъл установителен иск против Билдинг за прогласяване нищожността на сключен помежду им договор за даване вместо изпълнение от 21.10.2016 г.; предявени срещу всеки от ответниците Билдинг и Съксес положителни установителни искове за собственост за принадлежността на правото на собственост върху процесните имоти на Медикъл и предявен осъдителен иск с правно основание чл. 108 ЗС за осъждане на Хеалт да предаде на Медикъл владението над имотите. При така приетото за установено въззивният съд е достигнал до решаващите изводи, че първоинстанционният съд е накърнил диспозитивното начало в гражданския процес, тъй като е излязъл извън зададените от ищеца рамки и се е произнесъл свръхпетитум по отношение действителността на договор от 21.10.2016 г., а същевременно няма произнасяне по предявен отрицателен установителен иск за собственост, вместо който е разгледал непредявен против Билдинг положителен установителен иск за собственост. Посочил е, че пререшаването на спора от въззивния съд би лишило страните от инстанция за търсената защита, поради което е обезсилил първоинстанционното решение като процесуално недопустимо и е върнал делото на първоинстанционния съд за разглеждане на делото от друг състав. Дадени са указания на първоинстанционния съд кои конкретни фактически и правни доводи на ищеца следва да се съобразени при новото разглеждане на делото, включително и направеното от ищеца уточнение относно заявените претенции, при решаването на които ясно да разграничи облигационното от вещноправното действие на сделките с процесните недвижими имоти. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаване на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил решаващите правни изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени специалните предпоставки от кръга на визираните в чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение – чл. 280, ал. 2 ГПК. Поддържаните от касаторите основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение не са налице. Първите два процесуалноправни въпроса, свързани със задължението за мотивиране на съдебния акт, са обуславящи за разрешаването на всеки правен спор, пренесен пред въззивния съд, но за тях не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като липсва противоречие с посочената във връзка с тези въпроси тълкувателна и казуална практика на върховната инстанция. Съгласно ТР № 1 от 4.01.2001 г. по т. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС въззивният съд следи служебно за валидността и допустимостта на решението на първата инстанция, т.е. и без да има оплакване от жалбоподателя, при това преди да направи преценката за правилността му. Правомощията на въззивния съд, когато констатира някой от тези пороци, са регламентирани в чл. 270 ГПК. Bъв вcичĸи cлyчaи нeдoпycтимoтo peшeниe ce oбeзcилвa, като в зaвиcимocт oт ocнoвaниeтo зa нeдoпycтимocт, пpoизвoдcтвoтo пo дeлoтo ce пpeкратява, дeлoтo ce изпpaщa нa компетентния cъд или opгaн или ce вpъщa нa пъpвoинcтaнциoнния cъд зa paзглeждaнe нa пpeдявeния иск - чл. 270, ал. 3 ГПК. Изводът на въззивния съд за недопустимост на първоинстанционното решение изключва проверката за неговата правилност, респ. излагането на мотиви по съществото на спора, в т. ч. и такива по направените от страните възражения и доводи, вкл. и тези във въззивната жалба и отговора на въззивната жалба, независимо от качеството му на съд по съществото на спора. Въззивният съд може да се произнесе по съществото на спора само ако първоинстанционното решение е валидно и допустимо. В случая въззивният съд е изложил мотиви в какво се изразяват пороците, обуславящи недопустимост на първоинстанционното решение. След самостоятелно извършена преценка на въведените от ищеца фактически твърдения в поправената исковата молба и отправените до първоинстанционния съд искания, определящи предмета и обема на търсената защита в съответствие принципа на диспозитивното начало, залегнал в чл. 6 ГПК, въззивният съд е достигнал до извод за произнасяне от първата инстанция извън предмета и обема на търсената по производството защита не само с произнасянето плюспетитум, а и с произнасянето й по непредявен иск вместо по предявения такъв, поради което е процедирал и съобразно правомощията си по чл. 270, ал. 3 ГПК. При тези съображения и за осигуряването на две инстанции по същество на търсената по производството защита по предявените искове за собственост срещу прехвърлителя и последващите приобретатели на процесните имоти, действията на които са наведени като засягащи правата на действителния собственик, въззивният съд е обезсилил обжалваното първоинстанционно решение по същите като процесуално недопустимо и е върнал делото на първоинстанционния съд. Така въззивният съд е изпълнил в пълнота задължението си по чл. 236 ГПК, залегнало в практиката на ВС и ВКС, да мотивира решението си съобразно констатирания порок, а изложените от касаторите оплаквания във връзка с така поставените въпроси, включително и относно другарството, не могат да обусловят допускане на касационното обжалване по тях. Не е налице основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и по следващите два въпроса (трети и четвърти въпроси), свързани с допустимостта на отрицателния установителен иск, който е предявен и по който първоинстанционния съд не се е произнесъл. По тях не се констатира противоречие с посочените от касаторите ТР № 4 от 14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС. С т. 3Б от Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС се приема, че е налице правен интерес от предявяване на иск за собственост срещу лице, което се е разпоредило със спорния имот преди завеждането на исковата молба. Наличието на правния интерес е обосновано с това, че снабдяването с констативен нотариален акт за собственост, така и извършването на прехвърлителна сделка от несобственик (т.е. разпореждане с чужда вещ) са действия, с които ответникът - несобственик оспорва и отрича правото на собственост на действителния собственик. В таза насока е и установената трайна и последователна практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 и чл. 274, ал. 3 ГПК - определение № 1626 от 03.04.2025 г. по ч.гр.д. № 237/2025 г. на ВКС, II г.о., определение № 3355 от 25.06.2025 г. по ч.гр.д. № 1427/2025 г. на ВКС, II г.о., решение № 176 от 25.10.2016 г. по гр.д. № 721/2016 г. на ВКС, I г.о., решение № 82 от 28.01.2021 г. по гр.д. № 3894/2019 г. на ВКС, II г.о., за допустимостта на отрицателния установителен иск за собственост спрямо лице, което се е разпоредило със собствеността преди предявяването на исковата молба, наред с иск за собственост, предявен срещу последния приобретател на имота. Съгласно нея в този случай ищецът има правен интерес да предяви иска за собственост (положителен или отрицателен) както спрямо последният приобретател на имота, така и срещу неговия праводател, независимо че последният се е разпоредил с имота преди подаване на исковата молба. Такъв е налице и за отрицателния установителен иск срещу праводателя, когато е съединен в същото производство с иск за собственост срещу последния приобретател на правото, т.е. при участието му като страна по производството. Насочвайки исковете за собственост както срещу приобретателя, така и срещу праводателя му, ищецът ще си осигури максимална по обем защита, тъй като постановеното решение ще формира сила на пресъдено нещо по отношение и на двамата ответници, които са засегнали правото му на собственост. Това тълкуване е в съответствие и с разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, с което е подчертано значението на отрицателния установителен иск като средство за защита на собствеността, включително и при претендирано самостоятелно право на собственост. По последния въпрос, свързан с обезсилването на първоинстанционното решение изцяло, предмет и на въззивното производство, също не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускането му до касационно обжалване. За неговото обосноваване касаторите не сочат практика, на която даденото от въззивния съд разрешение в обжалваното решение да противоречи. То е дадено от въззивния съд и при съобразяване на фактическите твърдения за обосноваване на правния интерес от предявените искове за собственост срещу прехвърлителя и последващите приобретатели на процесните имоти в производството. Твърдения, включващи еднакъв спрямо всички преюдициален въпрос за валидността на договора за даване вместо изпълнение от 21.10.2016 г. и респ. за невъзможността за придобиване на собствеността от приобретателя по него (прехвърлител по последващите сделки през периода 2016 г. – 2018 г.), имаща обуславящо значение за вещнопрехвърлителното действие на сделките с последващите приобретатели, които въпроси следва да бъдат установени еднакво (чл. 217 ГПК). Изложеното налага и еднакво решаване на спора за принадлежността на правото на собственост върху процесните имоти. Касационно обжалване не следва да се допуска по поставените от касаторите въпроси и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото наличието на тази специална предпоставка не се обосновава с нито една от посочените в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС форми. Не се твърди по поставените въпроси да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Извън твърдението за липса на практика на касационната инстанция не се обосновава наличие и на останалите елементи на третата форма на основанието – непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Отсъствието на надлежно обосноваване е достатъчно основание за отказ да се допусне касационно обжалване. Не са налице и пороци, обуславящи вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение. Изложените от касаторите доводи за недопустимост на отрицателния установителен иск не могат да обуславят вероятна недопустимост на въззивното решение, защото въззивният съд не е разгледал предявената отрицателна претенция по същество, а изразеното несъгласие с обезсилването на първоинстанционното решение са доводи за процесуална незаконосъобразност на въззивното решение, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 ГПК, а не в стадия за селектиране на касационната жалба по реда на чл. 288 ГПК. За въззивното решение не е налице вероятност и да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличие на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост, който може да се бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290 ГПК проверка. От прочита на обжалвания въззивен акт не се установява наличието на такова тежко нарушение, включително и на процесуални норми, обезпечаващи постановяването на допустим съдебен акт. В заключение, в рамките на правомощията си по чл. 288 ГПК, настоящият касационен състав намира, че обжалваното въззивно решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.