Определение № 37 от 20.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 606/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. С. и О. С. против решение № 1224/30.12.2019 г. по т.д.№ 1461/2019 г. на Варненски окръжен съд, в частта му с която е обезсилено решение № 3372/19.07.2019 г. по гр.д.№ 12272/2018 г. на Варненски районен съд, в частта, с която са отхвърлени предявените от касаторите – ищци, на основание чл. 59 ЗЗД, осъдителни искове - за осъждане „МИГ МАРКЕТ„ ООД да заплати на първия 5 209,54 лева и на втория – 2 542,58 лева - поради недопустимо съединяване на субсидиарните искове с искове по чл.34 вр. с чл.55 ал.1 ЗЗД, за връщане на същите суми, като дадени по нищожен договор или нищожни клаузи от същия, к а к т о и в ч а с т т а му, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне предявените от ищците искове, за установяване нищожност на сключения договор за поддръжка и управление от 17.09.2011 г. и за връщане на преждепосочените суми, като платени при начална липса на основание. Касаторите обосновават недопустимост, в евентуалност неправилност на въззивното решение. Недопустимостта се основава на произнасяне на първоинстанционния съд, съответно несанкционирано от въззивния съд, по непредявен предмет на спора: по договор за поддръжка и управление касаещ „Апартаментен / студиен / хотел – Корпус „А”, какъвто не е предмета на представения по делото договор, в т.1.1 от който за обект на уговореното е посочен „Апартаментен / студиен / хотел - Корпус „Б”. Следователно, разгледано е, според касаторите, договорно правоотношение различно от въведеното. Досежно произнасянето по исковете, с правно основание чл.55 ал.1 пр. първо ЗЗД, касаторите твърдят недопустимост и предвид това, че съдът е разглеждал липса на основание за заплащане на сумите, само като последица от нищожност на договора, а не и предвид доказано неизпълнение на поети от ответника задължения по същия. От неоснователността на исковете по чл.55 ал.1 ЗЗД касаторите извеждат допустимост на субсидиарния иск по чл.59 ЗЗД, който цели да ги възмезди поради заплащане на невъзможни услуги / по отношение общите части в корпус Б, в който ищците не притежават обект в собственост /, на недостъпни услуги / по ползване на обекти в корпус „Б” до който ищците нямат достъп / и „ за услуги, за които парите отиват в корпус Б, но касаят имота в корпус А и ел. частта на корпус А„. Касаторите оспорват верността на извода на съда, че договорът има за предмет управлението и поддържането на целия комплекс / корпус А и корпус Б /, вместо само корпус Б, като посочен в т.1.1. С оглед действителния според касаторите предмет, съдът е следвало да съобрази че, предвид непритежаването на обект в корпус Б, същите нямат интерес да възлагат охрана на корпус Б, да заплащат ток и вода за общите части на корпус Б, за почистването му, вкл. на басейна в тази сграда, за поддръжката на фитнес залата в тази сграда и пр.. Въззивният съд не е съобразил липсата на интерес от договореното в т.3.1, 3.2, 3.4, 3.5, 3.7, 3.8, 4.1, 4.2, 4.3. Поради невярно тълкуване на договора и въпреки липсата на „ затворен жилищен комплекс „ по смисъла на ЗУЕС, въззивният съд неправилно е приел за действително възлагането на услуги във връзка с обекти, върху които ищците не притежават право на собственост или друго законно право, поради което фактически и правно са възпрепятствани да ги ползват. Като съществено процесуално нарушение се сочи несъобразяване на въведените от ищците факти и представени доказателства за неизпълнение от ответника на задължения, поети с договора, от което неизпълнение ищците считат изводима нищожност на договора. Необоснован намират извода на съда, че въпреки липсата на „ затворен жилищен комплекс „, само договор за какъвто съгласно чл.2 ал.2 ЗУЕС подлежи на вписване в Агенция по вписванията и въпреки вписването на процесния, като договор с обект „затворен жилищен комплекс„,какъвто обект липсва, договорът е действителен. Изводът за действителност на договор, като процесния, според касаторите е в противоречие с чл.11 и чл.17 от ЗУЕС, според които разпоредби компетентността относно управлението на общите части на сграда в ЕС е единствено на ОС на етажните собственици. Оспорват дадената от съда квалификация на договора като „комплексен„, с предмет, който свободата на договаряне допуска, доколкото липсва императивна забрана в закона. Не се споделят аргументите на съда, че клаузата на чл.2.1 от договора на самостоятелно основание не е нищожна, тъй като не е в противоречие със сочените от страните чл.50 и чл.51 от ЗУЕС. Твърди се вътрешна противоречивост на мотивите. Ответната страна – „ МИГ МАРКЕТ „ ООД – оспорва допустимостта на касационната жалба, на основание чл.280 ал.3 т.1 пр.второ ГПК, с оглед цената на исковете и търговския характер на делото. Оспорва касационната жалба по същество и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, по съображения, които съдът ще вземе предвид при произнасянето си по-долу. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и е насочена срещу валиден и подлежащ на обжалване съдебен акт. Като страна по сключения договор и с оглед предмета на същия ищците имат качеството на потребители, по смисъла на пар.1 т.13 от ДР на ЗЗП. Потестативното право на касационна жалба за същите е възникнало към момент, към който е налице влязло в сила изменение на чл.113 ГПК / обн. ДВ бр. 100 от 20.12.2019г. /, според пр. второ на която норма исковете на и срещу потребители се разглеждат като граждански, по реда на общия исков процес. От друга страна, иска за прогласяване нищожност на договор е оценяем, като цената се определя от стойността на договора. В конкретния случай, същият е сключен за период от 5 години, при месечна цена на предоставяната услуга от 10 евро на квадратен метър или за 133,18 кв.м. застроена площ - 1 331,80 евро или 2 604,77 лева годишно. Съответно за целия срок на договора цената на иска възлиза на 13 023,85 лева – над минимално определения законодателно праг за касационна обжалваемост по граждански дела. Следователно, предявеният от всеки от ищците, в субективно активно съединение, иск за нищожност на договора обуславя допустима касационна жалба от всеки от тях, независимо от размера на търсената на основание неоснователно обогатяване престация, а доколкото изходът на последната е изцяло обусловен от произнасянето по обуславящия иск за нищожност и непроизнасяне по същата би било от естество да провокира противоречиви съдебни решения, касационната жалба и на О. С., в частта в която е потвърдено отхвърлянето на осъдителния му иск, ще следва да се приеме за допустима, независимо от размера на иска по чл.55 ал.1 ЗЗД. Още повече, че в случая самите ищци, като страна по сделката, с договорени за произтичащи от същата общи по съдържание права и задължения, са предявили петитум за присъждане на платеното на основание същата общо и само в евентуалност – разделно, доколкото съдът би счел за релевантни вътрешните им отношения по конкретното изплащане на общо договорената и дължима сума за възложените услуги. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Ищците се легитимират като собственици на обект – апартамент, находящ се в Апартаментен / студиен / хотел – корпус А, застроен в поземлен имот с идентификатор 07598.305.407, [населено място], Варненска област. Твърдят че наред с договора за покупко-продажба са сключили с продавача – „Миг Маркет „ ООД - договор за поддръжка и управление на апартаментен / студиен / хотел, наречен в договора „Силвър бийч „ корпус Б. С т.1.1 от договора, на „Миг Маркет „ ООД, в качеството на изпълнител, са възложени дейностите по поддръжка на сградата, чрез организиране на пропускателен режим, заплащане на сметки за ток, вода на общите части на сградата и на таксите за поддържане на асансьорите, сключване на застраховка за имота, почистнване на общите части на комплекса и озеленяване, организиране, насочване, извършване и контролиране на всички необходими поправки и дейности по поддръжка на общите части на комплекса, поддържане и почистване на басейна, а след изрично упълномощаване – представителство на възложителя пред ВиК и електродоставчик, както и в Общото събрание на етажната собственост, съхраняване на ключ от апартамента и ползването му при необходимост, в случай на извънредни ситуации. Ползваният за апартамента ток е договорено да бъде заплащан от възложителя на изпълнителя, а от последния - на доставчика енергийно предприятие. Съгласно чл.2.1 годишната такса е уговорена на 10 евро за кв. метър застроена площ на апартамента и припадащи му се общи части / 102 кв.м + 31,80 кв.м. = 133,18 кв.м. или 1 330,81 евро годишно /. Твърдят, че за 2014 г. – 2016 г. са заплатили сума от общо 7 752,12 лева, която претендират за връщане от ответника, като платена без основание, поради нищожност на така сключения договор, в евентуалност – нищожност само на клаузата на чл.2.1 от договора. Нищожността обосновават отричайки, че двете сгради - корпус А и корпус Б формират затворен жилищен комплекс, по смисъла на пар.1 т.3 от ДР на ЗУЕС и следователно управлението и поддръжката на всяка отделна сграда е изключително в компетенциите на ОС на етажните собственици от съответната сграда, респ. е недопустимо индивидуално договаряне с такъв предмет от всеки от етажните собственици / чл.11 ЗУЕС /. Съответно обхвата на дължимите за това суми е единствено за дейностите, визирани в чл.50 и чл.51 от ЗУЕС – за ремонти, обновяване и текуща поддръжка, като разпоредбите определят и принципите за определяне размера за финансовото обезпечаване на съответните дейности, съобрзано припадащите се на всеки самостоятелен обект в собственост идеални части от общите части. Ищците се позовават и на неизпълнение на ответника на възложеното му, както и на създавани от него пречки за упражняване правата на етажните собственици. Считат, че с така договорената цена на услугата по същество поемат и разноските по поддържането на обектите, останали в собственост на изпълнителя. Ответникът оспорва исковата молба, като твърди, че още от въвеждането на сградата в експлоатация през 2009 г., апартаментен / студиен / хотел „Силвър Бийч„ се управлява като комплекс от затворен тип. Освен сградата в етажна собственост ответникът твърди ,че в парцела, в който е застроена, са изградени и други обекти, обслужващи собствениците: външен басейн, алеи с парково осветление, тревни площи и зони за почивка, фитнес, складови помещения и трафопост, а в сградата отделно и на разположение на собствениците са рецепция, бар - ресторант, игрална зала и магазин. Твърди, че за изпълнение на възложеното сключва и договори с трети лица. Намира, че чл.50 и чл.51 от ЗУЕС са неприложими към определяне размера на възнаграждението му. Ответникът се позовава и на обстоятелството, че с решение на ОС на ЕС от 25.10.2011 г. е определен размера на таксата за поддръжка и управление на общите части в сградата и изпълнителят на услугата – „ Миг Маркет „ ООД, което решение, като необжалвано, е влязло в сила и задължително за етажните собственици, поради което и обявяването на нищожността на договора не би имало практически резултат, предвид замяната му с волята на ОС на ЕС. Страната се основава на комплексния характер на договора, с който: от една страна се договаря поддържането и управлението на общите части на сградата, в която се намира обекта в собственост на ищците, и дворното място към нея, от друга са възложени услуги, свързани с обслужването и поддържането на собствения на ищците обект, от трета - предоставена е на ищците възможност да ползват всички съоръжения за общо ползване в дворното място на комплекса / открит басейн, фитнес, площадки за отдих и др. / - собственост на ответника, срещу поемането на разноски по тяхното управление и поддържане и в техен интерес. Ответникът счита, че подобни уговорки не са в противоречие с императивна норма на закона. Липсва фактическо и правно ограничение за уговорения между страните резултат - възмездно поддържане на луксозна и сигурна среда за обитаване, над обема на гарантираното от закона ползване на терен от етажен собственик. Съгласно пар.1 т.3 от ДР на ЗУЕС „ жилищен комплекс от затворен тип” е комплекс, обособен като отделен урегулиран поземлен имот, в който са построени сгради в режим на етажна собственост и други обекти, обслужващи собствениците и обитателите, при спазване на контролиран достъп за външни лица. Първоинстанционният съд е отхвърлил исковете, като е обосновал извод, че в случая се касае за „ комплекс от затворен тип „, независимо че са налице две отделни сгради в етажна собственост, намиращи се в отделни урегулирани поземлени имоти, доколкото общите части към всяка от тях и свободната незастроена площ на поземлените имоти се управляват и поддържат за общо ползване от собствениците на всички самостоятелни обекти. В този смисъл легалната дефиниция на пар.1 т.3 от ДР на ЗУЕС съдът е счел, че следва да се прилага разширително относно понятието „сгради в отделен урегулиран поземлен имот„. Съдът е изхождал от предмета на договора, който не се изчерпва с управлението и поддръжката на общите части на сградата, а с възлагане на определени услуги, които законът не ограничава с особените изисквания на ЗУЕС. Поемането на разходи за възлагане на услуги по управление и поддръжка на обекти за общо ползване, независимо дали са част от сградата или са в прилежащата й площ, както и такива относно собствения на ищците имот, изисква индивидуално договаряне, тъй като само разходите по управление и поддръжка на общите части на етажната собственост са императивно правомощие на ОС на ЕС, съгласно утвърдената съдебна практика. Според съда липсва правно или фактическо ограничение за осъществяване на уговорения с договора резултат - възмездно изпълнение и поддържане на луксозна и сигурна среда за обитаване, над обема на гарантираното от закона ползване на терена от собственика на самостоятелен обект в етажна собственост. Въззивният съд е приел, че предявеният иск по чл.59 ЗЗД е недопустим с посочената евентуалност спрямо резултата от предявения по чл.55 ал.1 пр. първо ЗЗД, основан на нищожността на процесния договор. Съдът е съобразил, че чл.59 ЗЗД няма самостоятелно, извън и наред с договорното правоотношение, обосноваване в исковата молба, освен с плащане на търсените обратно суми, на основание считания за нищожен договор, т.е. с обстоятелствената част на иска по чл.55 ал.1 ЗЗД. Сочи, че едва в пледоарията пред въззивния съд ищецът е посочил, че свързва неоснователното обогатяване с начина, по който изпълнителят по договора ползва получената цена за услугите, като ги изплаща за дейности в другия корпус и за други сгради в същото населено място, т.е. не по предназначение за поддръжка и управление на ползваеми от ищците обекти. Дори това изявление да се отнесе към обосноваване на иска и отстраняване нередовността му в исковата молба, то според въззивния съд и в този случай искът по чл.59 ЗЗД е недопустим, тъй като съществуващата облигационна връзка и защита, в съответствие със същата, изключва субсидиарната претенция, допустима само когато липсва друга възможност за защита. Досежно разминаването между формално посочения в договора обект на възложено управление и поддръжка – Апартаментен / студиен / хотел корпус Б и разгледания от съда обект, като включващ и корпус А, въззивният съд е посочил, че не се касае за произнасяне в отклонение от диспозитивното начало, тъй като следва да се изхожда от описанието на възложеното, което очевидно касае поддържането както на обекти, находящи се в корпус А, вкл. собствения на ищците апартамент, така и такива в корпус Б. Затова ограничаването на произнасянето на съда до договор, относим само за корпус Б, не съответства на твърденията на ищците за съдържанието на сделката. От доказателствата съдът е приел за установено, че собствения на ищците апартамент се намира в сграда, означавана като корпус А – част от общ хотелски комплекс, формиран от две отделни сгради – корпус А и корпус Б, всяка от които разположена в различен урегулиран поземлен имот. Всяка от двете сгради е предназначена за ползване като хотелска сграда, включваща както апартаментна част, така и допълнителни обекти със стопанско предназначение / аптека, лекарски кабинети, магазини, ресторант в корпус Б и кафе-сладкарница, офиси и външен басейн в корпус А /, както и обекти с техническо предназначение – подпорни стени, огради и трафопост. Според съда е ясно изводима волята на страните договорът да възлага управление и поддръжка не само на обекти в корпус Б, а и такива в корпус А, т.е. на целия проектиран като общ хотелски комплекс от две сгради. Съдът обосновава извод, че изграденият апартаментен /студиен/ хотел не отговаря на квалификацията „жилищен комплекс от затворен тип„, най-малкото защото съдържа обекти с хотелско предназначение, което не осигурява отличителната характеристика на затворения комплекс - ограничаване достъпа на външни лица е несъвместимо с предназначението на част от обектите. Затворен комплекс не представлява нито общата група от двата корпуса, басейна и съоръженията в терена на сградата, нито поотделно корпус А, самостоятелните обекти, басейн и съоръжения, разположени в терена на тази сграда. Съдът обосновава диспозитивен характер на чл.2 ал.1 от ЗУЕС, тъй като не въвежда задължение, а само възможност за специфично договаряне в защита на частния интерес на тесен кръг правни субекти. Императивна е единствено уредбата досежно формата на създаване на затворен комплекс, чрез договор между инвеститора и първоначалните собственици на обекти, съответно вписан. Този режим, според съда, не означава че каквото и да е индивидуално договаряне на управлението и поддържането на общите части е принципно невъзможно, извън специфичната цел за създаване на „затворен комплекс „. Няма забрана за етажните собственици да сключват договори относно финансиране управлението на общи части, когато жилищния комплекс не е от затворен тип, а е налице обикновена ЕС, доколкото с такава правна сделка не се създават други, непосочени в закона органи на ЕС и не се създават права за трети лица, извън посочените в чл.12 ал.1 от ЗУЕС. От друга страна съдът е съобразил, че процесният договор не се изчерпва с уговорка относно управлението на общите части и има комплексен, хетерогенен характер. Изпълнителят се е задължил и за престации, част от които са извън функциите на органите на етажната собственост. Налице са множество сделки: поръчка / заплащане на общите сметки за ток и вода за общите части, за поддръжка на асансьорната уредба, разпределение на консумативните разходи за отделните апартаменти, застраховане на имота в полза на собственика /, изработка / осигуряване на пропускателен режим, почистване и текуща поддръжка на общите части, поддръжка на озеленяването /, наем / предоставяне на обекти, собственост на изпълнителя за временно възмездно ползване в рамките на 5 години / басейн, фитнес, площадки за отдих и пр./. Посредством всеки от тези договори не се реализира забранен от закона резултат. Договореното общо възнаграждение инкорпорира както възнаграждение за различните услуги, така и предварително определените разходи за изпълнение на възложената поръчка. Не е налице и нищожност на клаузата на чл.2.1 от договора. В общо уговорената цена са включени и нужните средства за изпълнение на поръчаното представителство и изпълнителят следва да ги отчита в полза на възложителите, след като ОС на етажните собственици вземе съответното решение. Дали това решение ще бъде последващо отменено е без значение за валидността на клаузата на чл.2.1, а само за нейното изпълнение и надлежно отчитане на получените авансово средства за разходи по общите части, като част от комплексното плащане на изпълнителя. В ЗУЕС императивни са единствено правилата в чл.51 вр. с пар.1 т.11 от ЗУЕС. Извън изключителната компетентност на ОС са допълнително възлаганите с договора услуги по поддържане на обектите в незастроената част на имота, които по силата на договора са достъпни и предназначени за ползване от етажните собственици. Извън компетентността на ОС е и възлагането на луксозни услуги, извън обичайното управление – денонощен пропускателен режим с използване на сигнално - огранителна техника,услуги ,свързани с индивидуалния обект в собственост – застраховка, съхраняване на документи и резервен ключ и действия при извънредни ситуации, разпределяне на индивидуално потребена ел.енергия. Разходите за тези дейности, според въззивния съд, не могат да се определят като разходи за общите части и решението за тях да се вмени в компетентност на ОС на ЕС. Така комплексно уговорената цена може да надхвърля определените по реда на чл.50 и чл.51 от ЗУЕС суми, без това да накърнява законови норми. В изложението по чл.280 ГПК, касаторите формулират следните въпроси / по допустимостта на касационната жалба, съгласно чл.280 ал.3 т.1 пр. второ ГПК касаторите не дължат обосноваване на основание по чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК и за същата е налице произнасяне по-горе /: 1/ Със задължителен индивидуален и определен за вписване нотариално заверен договор по чл.2 от ЗУЕС може ли да се договаря индивидуално от отделен етажен собственик управление на общи части на сграда в ЕС, която не е затворен жилищен комплекс и която не е част от затворен жилищен комплекс, както и дейности, несвързани с общи части, поради липса на изрична забрана за това в чл.2 от ЗУЕС ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното с решение по гр.д. № 1115/2011 г. на ІІ г.о. на ВКС; 2/ Нищожна ли е уговорка в договор по чл.2 от ЗУЕС, за плащане на поддръжка на общи части на сграда в размер и по принципи, различни от императивната норма на чл.50 и чл.51 от ЗУЕС ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК, поради нужда от изясняване изключват ли чл.50 и чл.51 от ЗУЕС свободното договаряне; 3/ Допустимо ли е тълкуване на характера на договор, въпреки ясни клаузи в него, определящи този характер ? При тълкуване на договор следва ли съдът да съобрази изявената, а не предполагаема воля на страните, както и да зачете обстоятелствата при сключването и при последващото изпълнение на договора, както и свързаността на отделните уговорки в него, съобразно смисъла на целия договор, обичаите в практиката и добросъвестността ?; 4/ Произнасянето си въззивният съд следва ли да съобрази с всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за изхода на спора факти, като обсъди доказателствата поотделно и в тяхната съвкупност и като изводите му не бъдат изведени от произволно избрани от съда доказателства ? 5/ Следва ли съдът да се произнесе по основателността на иска въз основа на всички заявени оплаквания и доводи във въззивната жалба ? – въпросите обосновавани в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното решение с решенията по гр.д.№ 856/2009 г. на ІV г.о., т.д.№ 523/2008 г. на ІІ т.о., т..д.№ 761/2008 г. на І т.о. ,т.д.№ 3378/2014 г.на ІІ т.о., гр.д.№ 290/2010 г. на ІV г.о. и т.д.№ 666/2010 г.на І т.о. – по трети въпрос, съответно – решенията по т.д.№ 1656/2013 г.на ІІ т.о.и гр.д.№ 513/2010 г. на ІV г.о. на ВКС – по четвърти въпрос и т.1 и т. 2 пр. второ от ТР № 1/2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение по т.д.№ 1656/2013 г. на ІІ т.о. на ВКС - по пети въпрос. Касаторът поддържа и доводите си за недопустимост на въззивното решение, по преждеизложените съображения. Настоящият състав напълно споделя съображенията на въззивния съд относно допустимо произнасяне на първоинстанционния, в съответствие с принципа на диспозитивното начало – съобразно фактическите обстоятелства, заявени с исковата молба и съдържанието на сключения договор, който, независимо от титулуването му, като касаещ управлението на апартаментен / студиен / хотел - корпус Б, по същество урежда както поддръжката и управлението на обекти и съоръжения - общи за ползване от ищците и собствениците и ползвателите на обекти в апартаментен / студиен / хотел корпус Б,така и поддръжката и управлението на общите части на корпус А, в който ищците притежават конкретен недвижим имот. Съобразима е не квалификацията на предмета на договора, макар дадена в същия от страните, а действително изводимия от съдържанието му предмет. Несъстоятелен е довода за недопустимост на въззивния акт, поради разглеждането на иска по чл. 55 ал.1 пр. 1 ЗЗД само въз основа твърдението за нищожност на договора или клаузата на чл.2.1 от същия, не и съобразно твърденията за неизпълнение на ответника на поети със същия задължения. Последното е основание за договорна отговорност за неизпълнение, вкл. за разваляне на договора поради виновното неизпълнение на ответника, което предпоставя надлежно въведено с исковата молба твърдение за упражнено потестативно право на разваляне на договора, както и обосноваване на основанието и размера на търпимите вреди от неизпълнението на конкретни задължения, доколкото и като договор с продължително изпълнение процесният би могъл да бъде развален само за в бъдеще, респ. платеното преди развалянето не подлежи на връщане, като дадено на отпаднало основание. Във всички случаи би се касаело за обективно съединен с предявения по чл. 55 ал.1 т.1 ЗЗД различен иск, с правно основание чл. 55 ал.1 пр. 3 ЗЗД, каквито кореспондиращи си обстоятелствена част и петитум исковата молба не съдържа. Първият от въпросите не е формулиран в съответствие със съдържанието на сключения договор, тъй като се ограничава до приложението на индивидуалното договаряне, принципно допустимо за управлението и поддръжката на затворен жилищен комплекс, по смисъла на пар.1 т.3 от ДР на ЗУЕС, но по отношение поддръжката и управлението на общите части на сграда, непопадаща в такъв затворен [жк], несвързани с тези й общи части. Въпросът е и неясен, тъй като не конкретизира общи части на коя от сградите - корпус А или Б визира касаторът, т.е. сграда, в която индивидуално договарящият възложител притежава обект в собственост или такава, в която не притежава такъв обект, но има право да ползва други обекти в същата, или и двете, какъвто именно е предмета на сключения договор. Но дори да се приеме последното, въпросът не отчита решаващия мотив на въззивния акт, основан на комплексния характер на договора и обстоятелството, че със същия е уредено не само управлението и поддръжката на общите части на сградата корпус А, нито само на сградата корпус Б, но и на двете и възлагането на дейности по управлението и стопанисването на индивидуалните обекти – притежание на етажните собственици в корпус А. Дори да се приеме, че въпросът може да се конкретизира от настоящия състав в съответствие с пълния предмет на договора - допустимо ли е индивидуално договаряне от всеки етажен собственик, за избор на лице и дължимите му средства за осъществяване управление и поддръжка на общите части на сградата в етажна собственост, в която етажния собственик притежава обект в собственост / в случая корпус А /, кумулирано с договаряне на услуги в полза само на отделния етажен собственик, кумулирано с индивидуално договаряне управлението и поддръжката на обекти, извън тази етажна собственост, с оглед ползването им от етажния собственик, но принадлежащи към общите части на друга сграда в етажна собственост,в която същият не притежават обект в собственост / в случая корпус Б /,без да е налице [жк], състоящ се от двете отделни сгради в етажна собственост, то би бил покрит само общия, но не и допълнителния селективен критерий с посоченото решение по гр.д.№ 1115/2011 г. на ІІ г.о. на ВКС. Разгледаният в същото казус касае легитимираните да свикат ОС на етажните собственици в [жк], при сключени от част от етажните собственици индивидуални договори с лицето – изпълнител, инициирало свикването на ОС, но не в изискуемата съгласно чл.2 ал.2 от ЗУЕС форма и при липса на изричното му упълномощаване от етажните собственици за свикването, в която конкретна хипотеза съдът е приел, че легитимирани остават единствено органите по чл.12 ал.1 ЗУЕС. Не такъв е предмета на настоящия спор, нито обективно се касае за прието от съда наличие на [жк], по смисъла на ЗУЕС. Аналогично на първия, вторият въпрос също не отчита комплексния предмет на сключения договор, съобразен от съда и с оглед който именно е мотивирана липсата на забрана в закона / диспозитивен характер на чл.2.1 от ЗУЕС / за индивидуално договаряне, доколкото със същото нито се създава нов орган за управление на етажната собственост, нито се засяга правната сфера на трети, извън етажните собственици, лица. Необоснован единствено с позоваването на нормата е и допълнителния селективен критерий, в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК. Не е посочена непълната, неясна или противоречива правна норма / чл.2.1 ЗУЕС е относима към управлението на [жк], какъвто не е процесния, а и сама по себе си не е неясна, непълна или противоречива /, приложима в отговор на поставения въпрос, която да е провокирала противоречива съдебна практика, нито са обосновани обстоятелства, налагащи осъвременяване на иначе непротиворечива практика, поради промяна в законодателството или изменение на обществените условия, съгласно задължителните указания в т.4 на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Само обстоятелството, че конкретната хипотеза до момента не е намерила разрешение в съдебната практика, е недостатъчно за обосноваване на допълнителния селективен критерий, без аргументирането на основания за прилагане на друга законова норма по аналогия или аналогия на правото при уреждането й. Третият от въпросите е неотносим към решаващите мотиви на въззивния акт, с който не е извършено тълкуване на неясна договорна клауза, а изведен предмета на договора, въз основа на ясното и непротиворечиво съдържание на отделните му разпоредби.Поради необосноваване на общия е излишен коментар на сочения допълнителен селективен критерий. Четвъртият от въпросите в изложението по чл.284 ГПК не е обоснован с конкретни аспекти от процесуалните действия на съда, поради което релевантността му следва да се изведе от касационните доводи за неправилност. Същите обаче не визират конкретно, ирелевирано от въззивния съд доказателство, още повече такова, което по съдържание да би било от естество да промени правния резултат. Процесуално нарушение се сочи единствено произнасянето на съда по иска с правно основание чл.55 ал.1 пр.1 ЗЗД само въз основа довода за нищожност на договора или клаузата на чл.2.1 от същия, не и предвид довода за неизпълнение от ответника на поетите с договора задължения. Както се обоснова по-горе, тези твърдения са относими към различен от предявените с исковата молба – съобразно обстоятелствената част и петитума на същата - иск, с правно основание чл. 55 ал.1 пр.3 ЗЗД. Следователно и този въпрос не удовлетворява изискването за правен, съгласно т.1 на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. По аналогични съображения – невъведен касационен довод за неразгледан от въззивния съд, въведен с въззивната жалба конкретен довод за неправилност на първоинстанционното решение – неудовлетворяващ изискването за правен е и петият от формулираните въпроси, отнасящ се до нарушение на чл.269 пр. трето ГПК. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение