Определение № 100 от 09.02.2016 г. на ВКС по т. д. № 563/2015 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Застрахователно дружество [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], чрез процесуалния си пълномощник юрисконсулт А. С., срещу решение № 717 от 25.11.2014 г. по в.гр.д.№ 1126/2014 г. на Апелативен съд – П., Гражданско отделение, 1 състав, с което е потвърдено решение № 1060 от 05.06.2014 г. по гр. д. № 489/2013 г. на Окръжен съд – Пловдив. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от Е. П. Зарева – А., П. Б. А. и Р. Б. А. главни искове по чл.288 КЗ срещу Гаранционен фонд, като са уважени евентуалните искове по чл.226, ал.1 КЗ срещу Застрахователно дружество [фирма] за следните суми, съставляващи обезщетение за неимуществени вреди – претърпени болки и страдания поради смъртта на наследодателя на ищците Б. П. А., настъпила в резултат на ПТП на 13.04.2012 г. в [населено място]: 96 000 лв. – за Е. А. и по 80 000 лева – за П. и Р. А., ведно със законната лихва от 13.04.2012 г. Частично е уважен и предявеният от Е. А. иск за заплащане на обезщетение за имуществени вреди - за сумата 1 600 лв. В частта, с която са отхвърлени предявените евентуални искове за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди – за разликата над 96 000 лв. до 150 000 лв. – за ищцата и за разликата над по 80 000 лв. до по 120 000 лв. – за двамата ищци, решението е влязло в сила. В касационната жалба се поддържат основанията по чл.281, т.3, предл. първо и трето от ГПК, с искане за отмяна на въззивния съдебен акт в атакуваната част и отхвърляне на исковите претенции. Изразява се несъгласие с изводите на въззивния съд, че не са извършени изискуемите правни действия за валидно прекратяване на застрахователното правоотношение по процесната полица и, че към датата на настъпване на ПТП е била налице валидна застраховка „Гражданска отговорност” по отношение на виновния за произшествието водач на МПС. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е основано на следния правен въпрос: „Счита ли се за прекратен договор за застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” с фингирано връчване на известие за прекратяване поради неплащане на разсрочена вноска, по реда на чл.260, ал.2 КЗ, във вр. с чл.202, ал.2 КЗ, без застрахователят да е изпълнил задължението си по чл.294, ал.1 КЗ да впише прекратяване на договора в регистъра на Гаранционния фонд”. По този въпрос касаторът поддържа допълнителните предпоставки по т.1 – 3 на чл.280, ал.1 ГПК, като се позовава на противоречива практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК. Ответникът по главните искове – Гаранционен фонд, чрез процесуалния си пълномощник адвокат Петя Ц., оспорва искането за допускане на касационно обжалване, а по същество поддържа доводи за неоснователност на касационната жалба. Ответниците по касация – Е. А., П. А. и Р. А., чрез пълномощника си адвокат И. К., считат, че липсват основания за допускане на касационно обжалване.Твърдят неоснователност на доводите в жалбата за липса на валидна застраховка „Гражданска отговорност” и по съображения в писмен отговор молят да не бъде допуснато обжалването, евентуално да се остави без уважение жалбата, с присъждане на разноски. С определение № 269 от 13.11.2015 г. настоящият съдебен състав е постановил спиране, на основание чл.292 ГПК, на производството по делото предвид висящността на тълк.дело № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, а с определение № 14 от 19.01.2016 г. е възобновено производството по т.д. № 563/2015 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ т.о. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима в частта, имаща за предмет осъдителното въззивно решение за присъдените на ищците обезщетения за неимуществени вреди. С оглед цената на предявения от Е. А. иск за заплащане на обезщетение за имуществени вреди – 2 000 лв., уважен срещу ЗД [фирма] за 1 600 лв., въззивното решение в тази част не подлежи на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.2 ГПК. За да постанови обжалваното решение, съдебният състав на Апелативен съд – П., след самостоятелна и задълбочена преценка на доказателствения материал по делото, при приложение на чл.300 от ГПК, е приел за доказани елементите от фактическия състав на чл.45, ал.1 ЗЗД – виновно и противоправно поведение на водача на лекия автомобил Я. Б., причинил ПТП, в резултат на което е загинал Б. А. – съпруг на ищцата и баща на двамата ищци. Относно механизма на произшествието е възприета неоспорената в процеса автотехническа експертиза, преценени са и показанията на свидетелите Б., Б. и Т.. За да ангажира отговорността на застрахователното дружество - ответник по евентуалните искове, въззивният съдебен състав е приел за установено наличието на застраховка „Гражданска отговорност”, сключена между „И. България” З./ с правоприемник ЗД [фирма]/ и собственика на лекия автомобил, управляван от Я. Б., за което е издадена застрахователна полица № 201111891111213, за периода от 19.12.2011 г. - 18.12.2012 г., с разсрочено плащане на вноските. Независимо от доказаното неплащане на втората дължима вноска с падеж 19.03.2012 г. и изтичането на предвидения в договора срок за прекратяването му съобразно договореното фингирано връчване на предупреждението по чл.202, ал.2 КЗ, е изразено становище, че към датата на настъпване на застрахователното събитие е била налице валидна застраховка „ГО”. Този извод е основан на представената по делото справка от база данни на Информационния център на Гаранционния фонд, от която е видно, че процесната полица е подадена като прекратена на 19.04.2012 г., но с дата на прекратяване 19.03.2012 г. поради невнесена вноска; впоследствие е подадена като възстановена на 14.08.2013 г. и отново заявена като прекратена на 02.09.2013 г., считано от 18.12.2012 г. Решаващият състав е изразил разбирането, че след като застрахователното събитие е настъпило преди застрахователят да оповести пред третите лица, че е упражнил правото си по чл.202 КЗ да прекрати договора поради невнесена вноска и с оглед презумпцията, предвидена в чл.295, ал.7 КЗ, то са налице предпоставките за ангажиране на функционално обусловената отговорност на застрахователя. В тази насока се е позовал на задължителна практика на ВКС – решение по т.д. № 607/2011 г., ІІ т.о. и не е споделил застъпеното от състав на І т.о. на ВКС обратно становище, изразено в решение по т.д. № 2489/2013 г. При определяне размера на дължимите обезщетения за неимуществени вреди, въззивният съд е отчел възрастта и социалния статус на загиналия, близките отношения с ищците, които изключително тежко са понесли внезапната загуба, както и действителната икономическа обстановка в страната към момента на произшествието. Исковете за обезщетение за неимуществени вреди са приети за основателни до размер на 120 000 лв.- за ищцата, съпруга на починалия и до 100 000 лв. – за двамата ищци, синове на починалия, но с оглед на приетия принос на пострадалия – 20 %,, посочените суми са редуцирани съответно до 96 000 лв. и до по 80 000 лв. Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане касационно разглеждане на делото. Поставеният от касатора правен въпрос безспорно е от значение за изхода на делото, с оглед формираната от въззивния съд правна воля относно отговорността на застрахователя по преките искове на ищците, в качеството им на трети увредени лица. Като недоказани следва да се преценят поддържаните допълнителни предпоставки за достъп до касационно обжалване. Съществуващата противоречива практика на съдилищата, включително и противоречивите разрешения на този въпрос, дадени в задължителна практика на ВКС, е преодоляна с постановеното Тълкувателно решение № 1/2014 от 23.12.2015 г., в т.3 от което е прието, че договорът за застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите се счита прекратен с фингираното връчване на известие за прекратяване, поради неплащане на разсрочена вноска, по реда на чл.260, ал.2, във вр. с чл.202, ал.2 КЗ, независимо дали застрахователят е изпълнил задължението си по чл.294, ал.1 КЗ да впише прекратяването на договора в регистъра на Гаранционния фонд, но застрахователят не може да се освободи от отговорност по чл.226, ал.1 КЗ спрямо третите увредени лица, позовавайки се на предсрочно прекратяване на договора. Даденото от въззивния съд разрешение на поставения от касатора правен въпрос е в съответствие със задължителните за съдилищата постановки по т.3 от ТР № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, които с оглед висящността на делото пред касационната инстанция са напълно приложими. Посоченото тълкувателно решение следва да се съобрази не само с оглед действието на материалноправните норми по време – приложимост на Кодекса за застраховането обн. в ДВ бр.103 от 2005 г., сега отменен с § 34 от ПЗР на Кодекса за застраховането обнародван в ДВ бр.102 от 29.12.2015 г., в сила от 01.01.2016 г., но и предвид данните, съдържащи се в представената по делото справка от Информационния център на ГФ за неизпълнение на задължението на застрахователя да представи на Информационния център своевременно – до втория работен ден на следващата седмица, справка за прекратения застрахователен договор към края на предходната седмица. Като неоснователно следва да се прецени и поддържаното допълнително основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, предвид наличието на задължителна за съдилищата практика по релевантния правен въпрос. Независимо от изхода на делото, искането на ответниците по касация за присъждане на разноски е неоснователно, тъй като с отговора на жалбата не са представени доказателства за действително направени такива. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение