Определение № 2739 от 26.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1394/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Д. П., ЕГН [ЕГН], против Решение №614 от 29.01.2026г. по в. гр. д. №12230/2024г. по описа на Софийския градски съд, с което е било потвърдено Решение № 11658 от 13.06.2024 г., постановено по гр. д. № 9112/2023 г. по описа на СРС, 166-ти състав, с което е отхвърлен предявеният от Т. Д. П. срещу С. Г. В. установителен иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 от ЗЗДискр. за установяване на извършено от ответника спрямо ищеца нарушение, изразяващо се в разгласяване чрез писмено сведение 3383р-9977/19.03.2020г. на 08-мо РУ- СДВР, изготвено от С. Г. В., на позорни твърдения за ищеца, че без никаква причина е наругал на 27.02.2020г. колега на ответника на публично място. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение. Направено е искане за обезсилването му и връщане на делото за ново разглеждане. В изложението по чл.284, ал.1, т.3 от ГПК към касационната жалба касаторът се позовава на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 от ГПК. Срещу подадената касационна жалба не е постъпил отговор от ответната страна по нея С. Г. В.. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел, че е сезиран с установителен иск с правно основание чл.71, ал.1, т.1 от ЗЗДискр., предявен от Т. Д. П. срещу С. Г. В. за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът С. Г. В. е осъществил дискриминация спрямо ищеца Т. Д. П. по признаците „лично положение“ и „обществено положение”, изразяваща се разгласяване на 19.03.2020г. на позорни твърдения за ищеца в сградата на 08 РПУ чрез изготвяне на писмено сведение №3383р-9977/19.03.2020г., а именно, че последният без никаква причина наругал колега на ответника- Г. Д., на публично място, с което била създадена враждебна, принизяваща, унизителна, обидна и застрашаваща среда. Съгласно изложените от ищеца фактически твърдения, спрямо него е проявено дискриминационно отношение от ответника по признаците „лично положение“ и „обществено положение” с оглед на високата обществена активност на ищеца в качеството му на сигналоподател срещу колега на ответника. Съдът е приел, че от приложените писмени доказателства се установява, че сведение № 3383р-9977/19.03.2020г. на 08-мо РУ- СДВР е изготвено от ответника С. Г. В. във връзка с подаден сигнал № УРИ 812102-341/06.03.2020г. от ищеца Т. Д. П.. Съгласно отразеното в същото ответникът В., в качеството на полицейски служител, е посетил на 27.02.2020г. [жк], пред [жилищен адрес] [населено място], като на място установили полицай Н. Илиев, полицай Т. В., както и подателя на сигнала Т. Д. П.. При проведения разговор с П. последният заявил, че по-рано, докато се качвал в автомобила си, паркиран пред бл. 5 в [жк], е бил извикан по име от Г. Д., като ищецът отказал да разговаря с него, напсувал го и се е качил в автомобила си. Д. също го напсувал и ударил с ръка по предното стъкло на автомобила на Т. П., като насочил последния към 08 РУ-СДВР за подаване на писмено заявление по случая, но Т. П. категорично отказал. Посочено е, че с оглед изясняване на фактическата обстановка по случая, С. В. е разпоредил на АП- 141 да извършат проверка в [жилищен адрес] и вх. Б относно установяване на евентуални свидетели- очевидци на инцидента. От представения по делото заверен препис от влязла в сила присъда заедно с мотиви по НЧХД 12860/2020, СРС, НО, се установява, че С. Г. В. е признат за невиновен в това, че на 19.03.2020г. в [населено място], в качеството му на длъжностно лице- началник сектор „Охранителна полиция“ при 08 РУ- СДВР при или по повод изпълнение на службата си, посредством писмено сведение рег. № 3383р-9977/19.03.2020 г. по описа на 08 РУ- СДВР да е разгласил неверни позорни обстоятелства или да е приписал престъпление по отношение на Т. Д. П. с думите: „П. ми съобщи, че отказал да разговаря с Д., напсувал го е и е ударил с ръка по предното стъкло на автомобила му“, като го е оправдал по обвинението за извършено престъпление по чл. 148, ал. 2 вр. ал. 1, т. 4 вр. чл. 147, ал. 1 НК. По делото са събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетеля Л. В.- служител в 08-РУ и подчинен на ответника С. В.. Съгласно заявеното от свидетеля същият е посетил заедно с ответника ж.к. Д. до блок 5 по подаден от г-н П. сигнал. При явяване на адреса П. им разказал, че се качвал в автомобила си, когато бил извикан по име от полицейски инспектор Д., който го напсувал, като след това П. подал сигнала на 112. Изслушани са по реда на чл. 176 ГПК и обясненията на ответника С. В., като съгласно заявеното от него същият помни, че е провел разговор с ищеца, при които последният му казал,че двамата с Д. се напсували взаимно. Посочил е, че не е присъствал на така описаната от ищеца случка, поради което и отразеното в сведението е единствено въз основа на разказа на Т. П.. При така установените факти по делото от правна страна съдът е приел, че съгласно Законът за защита от дискриминация /ЗЗДискр./ е забранена всяка пряка или непряка дискриминация, основана на признаците по чл. 4, ал. 1. Според чл. 4, ал. 2 пряка дискриминация е всяко по-неблагоприятно третиране на лице въз основа на тези признаци, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства, а според чл. 4, ал. 3 непряка дискриминация е поставяне на лице въз основа на същите признаци в по-неблагоприятно положение в сравнение с други лица чрез привидно неутрална разпоредба, критерий или практика, освен ако те са обективно оправдани с оглед законовата цел и средствата за постигане на целта са подходящи и необходими. Неблагоприятно третиране според легалната дефиниция на това понятие, съдържащо се в § 1 т. 7 ДР на ЗЗДискр, е всеки акт, действие, бездействие, което пряко или косвено засяга права или законни интереси. Според § 1, т. 8 ДР ЗЗДискр изразът „на основата на признаците по чл. 4, ал. 1“ означава на основата на действителното, настояще или минало, или предполагано наличие на един или повече от тези признаци у дискриминираното лице или у лице, с което то е свързано, или се предполага, че е свързано, когато тази връзка е причина за дискриминацията. Признакът трябва да е основна, значима причина за по- неблагоприятното третиране, защото не всяко различно третиране е дискриминация, а само това, което е основано на защитен признак. Съдът е приел, че отразяването на възприетата от ответника фактическа обстановка при извършената от него проверка в качеството му на служител на 08 РУ- СДВР, в изготвеното от него сведение 3383р-9977/19.03.2020 г., не представлява “неблагоприятно третиране“ на ищеца по смисъла на § 1 т. 7 ДР на ЗЗДискр. Посочил е и че ищецът не е доказал и как са третирани други лица при сравними сходни обстоятелства, макар доказателствената тежест за установяване на същото обстоятелство да е негова. Според съда представената по делото оправдателна присъда има задължителната сила за гражданския съд съгласно разпоредбата на чл. 300 ГПК, като обсъждането й е с оглед на възможността при съвкупната й преценка с останалите събрани по делото доказателства да бъде направен извод за елементите от фактическия състав на предявения иск с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 от ЗЗДискр., наличието на които обаче в случая е останало недоказано по делото. Въз основа на така събраните по делото доказателства не се установява наличието на проявено от ответника дискриминационно третиране при изготвяне на сведение 3383р-9977/19.03.2020 г. на 08-мо РУ – СДВР, във връзка с наличието на признаци на ищеца, подробно изброени в разпоредбата на чл.4, ал.1 от ЗЗДикср., както и обективно наличен противоправен резултат за ищеца, поради което и искът с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 от ЗЗДискр е неоснователен. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, позовавайки се на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 7/1965 г. и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, като не е коментирал изчерпателно всичките му възражения и по- специално дали в случая може да се приложи чл.300 от ГПК. Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение и на основание чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК поради очевидната му неправилност. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009 г., материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поставеният в изложението правен въпрос за задълженията на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните е обуславящ изхода на делото и удовлетворява общия селективен критерий по чл.280, ал.1 от ГПК, но не и допълнителния такъв по т.1 на същата разпоредба. По въпроса е създадена многобройна и последователна съдебна практика на ВКС, съгласно която при съобразяване с изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В случая въззивният съд е сторил точно това и не се е отклонил от даденото по- горе правно разрешение. Той е изготвил собствени мотиви в решението си, с които е аргументирал своето становище за неоснователност на предявения иск, като е съобразил поддържаните от ищеца доводи във въззивната му жалба срещу първоинстанционното решение, включително тези, отнасящи се до приложението на разпоредбата на чл.300 от ГПК. Изводът на съда за липса на осъществена пряка или непряка дискриминация спрямо ищеца не се основава само на задължителната съгласно разпоредбата на чл.300 от ГПК сила на постановената спрямо ответника оправдателна присъда, а на съвкупната преценка на всички събрани по делото доказателства и на установените посредством тях в производството факти. Предвид горното даденото в обжалвания съдебен акт разрешение на повдигнатия процесуалноправен въпрос е в съответствие с практиката на ВКС и не позволява селектиране на жалбата на това основание. Не може да се удовлетвори и искането за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, предпоставено от поддържаната очевидна неправилност на въззивното решение. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т.е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В заключение, липсват предпоставки в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което искането за селектиране на жалбата е неоснователно. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,