Определение № 3244 от 17.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 922/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника в производството „ЛУКОЙЛ НЕФТОХИМ БУРГАС“ АД, ЕИК:[ЕИК] против въззивно решение № 10032 от 08.11.2023 г., постановено от Апелативен съд – София по в.т.д. № 6523 по описа на съда за 2017 г., поправено с решение по същото дело № 1006 от 14.03.2024 г., с което след отмяна на решение № 1660 от 29.10.2014 г., поправено с решение от 09.03.2015 г., постановени по гр.д. № 3440 по описа на Софийски градски съд за 2010 г. в частите им, с които са отхвърлени предявените от Н. Т. П., Н. Б. П. и Д. К. К. искове с правно основание чл. 15, ал. 5 от Закона за патентите и регистрацията на полезните модели /ЗПРПМ/ за заплащане на сумите от по 363 395,85 лв. на всеки един от тях, представляващи възнаграждение за ползване на служебно изобретение с наименование „Метод за алкилиране на изобутан с бутени при недостиг на изобутан”, за което е издаден патент № 64449/28.02.2005 г. на Патентното ведомство на Република България /ПВ/, като ползването е извършено през следните периоди: м. 01.2006 г. – м. 09.2006 г., м. 04.2007 г. – м. 01.2008 г., м. 03.2008 г. – м. 08.2008 г., м. 11.2008 г. – м. 12.2008 г., заедно със законната лихва от 29.12.2010 г. /датата на подаване на исковата молба/ до окончателното изплащане, вместо това е осъден касаторът да заплати на Н. Т. П., ЕГН: [ЕГН], Н. Б. П., ЕГН: [ЕГН] и Д. К. К., ЕГН: [ЕГН], на основание чл. 15, ал. 5 от ЗПРПМ сумите от по 363 395,85 лв. на всеки от тях, представляващи възнаграждение за ползване на същото служебно изобретение и за посочените периоди, заедно със законната лихва от 29.12.2010 г. /датата на подаване на исковата молба/ до окончателното изплащане, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за наличието на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, както следва:

I. Нарушение на материалния закон.

Като такова се изтъква приемането от страна на въззивния съд, че решението на Председателя на Патентно ведомство /ПВ/ № 267 от 26.11.2015 г., с което процесният патент е обявен за недействителен поради липса на изобретателска /патентна/ стъпка, постановено на основание чл. 55, ал. 2, т. 1 от ЗПРПМ, е административен акт. Според касатора така приетото от съда противоречи на чл. 21 и сл. от АПК и е довело до съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в неправилно осъществен инцидентен съдебен контрол по чл. 17, ал. 2 от ГПК спрямо решението на ПВ, прието от съда за незаконосъобразно. Касаторът настоява, че същото решение е не административен, а правораздавателен акт, който е извън приложното поле на чл. 17, ал. 2 от ГПК

Оспорва се като неправилен и изводът на съда че правата, които са възникнали за касатора от решението на ПВ се противопоставят на ищците и затова същите имат право да инициират производството по чл. 17, ал. 2 от ГПК. Според касатора не може да се приеме, че от обявяване на патент за недействителен може да възникнат права за патентопритежателя, както това е приел въззивния съд, тъй като тази недействителност води до отпадане с обратно действие на всички правни последици от патента, т.е. за касатора от отмяната на патента права не са възникнали, а такива са отпаднали с обратно действие, поради което и не могат да се „противопоставят“ на ищците.

II. Съществено нарушение на съдопроизводствените правила.

В условията на евентуалност се твърди, че дори и да се приеме, че решението на ПВ е административен акт и инцидентният контрол по чл. 17, ал. 2 ГПК е допустим, то същият е осъществен от съда при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е обусловило и неправилност на обжалваното решение. Това според касатора е така, тъй като извършеният от съда инцидентен съдебен контрол, вследствие на който е прието, че решението на ПВ за обявяването на процесния патент за недействителен е незаконосъобразно, се основава изцяло на приети и кредитирани от съда експертизи, които са изготвени от вещи лица /ВЛ/, за които е налице основание за отвод по чл. 196, ал. 1 вр. с чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК, такъв отвод е своевременно поискан от касатора, но ВЛ не са били отстранени от съда. Излагат се подробни оплаквания срещу безпристрастността на вещите лица, изготвили кредитираните от въззивния състав заключения по СТЕ и СИЕ, както и обосноваността на същите заключения.

Излага се, че позовавайки се изцяло на заключението на ВЛ и приемайки, че изобретението има изобретателска стъпка, съдът е нарушил материалния закон, защото ВЛ са стигнали до този извод, прилагайки грешен нормативен акт – Наредба за оформяне, подаване и експертиза на заявки за патенти, която е влязла в сила много след момента, към който следва да се преценява патентоспособността на изобретението – този на заявяването на патента. Другото съображение на касатора е с оглед предметния обхват наредбата, който следва да бъде в съответствие с нормативната делегация, въз основа на която наредбата е издадена – чл. 35 /с оглед възпроизведеното съдържание явно се има предвид чл. 34/, ал. 1, изр. 2 ЗПРПМ, според която разпоредба „Начинът на оформяне на заявките и редът за подаване и експертиза в Патентното ведомство се уреждат с наредба на Министерския съвет.“ Според касатора това сочи, че нормативната делегация е само за вторични процесуални норми – относно административното производство пред ПВ, но не и за материалноправни норми. Излага се, че патентоспособността е основно материалноправно понятие и то не може да бъде регулирано в друг нормативен акт, освен в закон, включително в подзаконов нормативен акт, какъвто е наредбата, в какъвто смисъл се цитира чл. 7, ал. 2 от ЗНА.

Като се излагат съображения за вида и стойността на заключението на ВЛ като доказателствено средство, което следва да се преценява и обсъжда наред с всички доказателства по делото и се цитира практика на ВКС в посочения смисъл се изтъква, че по друго дело между същите страни и със същия предмет, по което е претендирано възнаграждение на същото основание, но за друг период от време, въззивният състав също е осъществил инцидентен контрол по чл. 17, ал. 2 от ГПК, но въз основа на заключение на тройна СТЕ, впоследствие допълнено, като в своето влязло в сила, недопуснато до касационно обжалване решение е приел, че същото решение на ПВ е законосъобразно, поради липса на изобретателска стъпка. Сочи се, че влязлото в сила решение на САС и заключенията на СТЕ по посоченото дело са приложени по настоящото, но не са приети, наличието на противоречащи си заключения на СТЕ по сходни въпроси относно едно и също изобретение поставя под съмнение правилността на заключението, а неприемайки тези доказателства, въззивният съд е ограничил своята оценка спрямо експертизата в нарушение на чл. 202 от ГПК.

Отново при условията на евентуалност се твърди, че дори и да се приеме, че съдът правилно е извършил косвения съдебен контрол върху решението на ПВ и същото е незаконосъобразно, то съдът е нарушил съдопроизводствените правила при определяне размера на дължимото възнаграждение, като се излага подробен анализ на изслушаните и приети в първоинстанционното производство три заключения на съдебни експертизи – две единични, изготвени от ВЛ Г. и Г., и една тройна – на ВЛ П., Й. и П., подписано от последния с особено мнение, като се оспорват изводите на въззивния съд в частта им, в която въззивният състав е приел, че за определяне на размера на процесното възнаграждение следва да се вземе предвид едно от заключенията – това на ВЛ Г.. Все в изложения смисъл се развиват съображения досежно критериите за определяне на размера на възнаграждение като процесното, базирани на разпоредбата на чл. 15, ал. 5 от ЗПРПМ, единият от които е печалбата, реализирана от всички видове използване на изобретението по време на действието на патента, по отношение на която печалба легалният критерий е приложен само в особеното мнение на ВЛ П., докато другите ВЛ са използвали понятието икономически ефект, което не е използвано в чл. 15, ал. 5 от закона и няма точно установено нормативно съдържание.

III. Необоснованост.

По отношение на същата се сочи, че кредитираното от съда досежно размера на процесното възнаграждение заключение на ВЛ Г. е базирано на метод, възприет в протокол от 27.03.2006 г., съставен от комисия, назначена от Заместник-изпълнителния директор на дружеството – касатор, чиято цел е била да изчисли икономическия ефект от внедряването на патентованото изобретение. Касаторът сочи, че въззивният съд се е обосновал, че причината да приеме заключението на това ВЛ е, че този протокол е изготвен в период, в който между касатора и противната страна не са се водили съдебни дела, както и че в предходното дело между страните – гр.д. № 617/2007 г. на СГС с идентичен предмет, но за друг период от време, приключило с влязло в сила решение в полза на ищците, този протокол не е оспорен от касатора. Според касатора именно липсата на оспорване на писменото доказателство в предходното дело съдът е приел като извънсъдебно признание в настоящото дело, което заключение на съда според касатора е неправилно и противоречи на трайната съдебна практика, изискваща активно поведение, действие, което е извършено от страна по делото и което се изразява в признание на неизгодни за страната факти, а неоспорването на доказателства по своята същност е бездействие и не може да бъде третирано като извънсъдебно признание. В допълнение се излага, че впоследствие съдът сочи, че възприетото от него заключение на ВЛ Г. се базира на метод, описан в становище, изготвено и представено по делото от самия касатор, което обаче не е прието като доказателство от въззивния съд, тъй като според съда то има качество на писмени свидетелски показания. Според касатора не става ясно как съдът се аргументира и позовава на доказателства, които не са приети по делото, съответно не са част от него и липсва последователност в действията на съда, който от една страна не е приел представеното становище като доказателство и не е определил размера на обезщетението съобразно него, а от друга страна се позовава на това становище, за да обоснове защо кредитира точно това заключение на ВЛ. Оспорват се и констатациите на съда, основани на заключението на ВЛ Г. поради изложения от съда факт, че по подобен начин е изчислено възнаграждението за предходен период, за който вече има влязло в сила решение, като се сочи, че същите са нелогични и се основават на действия в рамките на друго производство, което е недопустимо съгласно чл. 12 ГПК, заложеният в която разпоредба на процесуалния закон принцип изключва възможността да се кредитира заключението на ВЛ, защото друг съд е направил това в друго производство между същите страни, както това е направил в настоящия случай въззивния състав.

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и връщането на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд със задължителни указания по приложението на закона, евентуално – постановяване на друго такова по съществото на спора, с което предявените срещу касатора искове да бъдат отхвърлени в цялост, евентуално – в частите им за сумите по над 19371.66 лв. или най-много за сумите по над 25811.75 лв. за всеки от ищците, претендират се разноски за всички съдебни инстанции и за приключилото производството по отмяна по реда на чл. 303 и сл. от ГПК на предходно постановеното по делото влязло в сила въззивно решение.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Поставят се въпросите:

1. Какъв е характерът на решението на Патентното ведомство, постановено на основание чл. 55, ал. 2, т. 1 от ЗПРПМ и подлежи ли то на косвен съдебен контрол по чл. 17, ал. 2, изр. 2 от ГПК? Поддържа се, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и по-конкретно на разпоредбата на чл. 55, ал. 2, т. 1 от ЗПРПМ, както и за развитие на правото, тъй като липсва съдебна практика на гражданските съдилища относно неговото разрешаване, още повече тълкуване на разпоредбата се налага с оглед факта, че същата е изменена с ДВ, бр. 92 от 2020 г., т.е. тя е нова и по нея все още няма формирана съдебна практика.

2. Обвързан ли е съдът с осъществения от друг съд косвен съдебен контрол по чл. 17, ал. 2 от ГПК спрямо същия акт? Излага се, че въззивният съд е осъществил косвен съдебен контрол върху акта на ПВ и е приел, че същият е незаконосъобразен. Спрямо същото решение е осъществен такъв контрол и от друг състав на същия съд /Апелативен съд – София/ по друго дело, водено между същите страни, по което обаче вследствие други изводи на съда относно законосъобразността на същото решение на ПВ предявените искове са отхвърлени. Сочи се, че наличието на две съдебни решения с различни констатации относно инцидентния съдебен контрол води до извода, че е налице неяснота между съдилищата относно тълкуването на разпоредбата на чл. 17, ал. 2 от ГПК, няма съдебна практика на ВКС по въпроса, съответно – по отношение на същия е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

3. Длъжен ли е въззивният съд да отстрани на основание чл. 196, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК вещо лице, което в заключението си изразява отрицателното си мнение спрямо дейността на една от страните по делото? или преформулиран, както следва:

Представлява ли обстоятелство, което поражда основателно съмнение в безпристрастието на вещото лице по смисъла на чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК във вр. с чл. 196, ал. 1 от ГПК фактът, че вещото лице е изразило в заключението си отрицателното си мнение спрямо дейността на едната от страните по делото и длъжен ли е въззивният съд да отстрани такова вещо лице на основание чл. 196, ал. 1 от ГПК? Твърди се, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, тъй като разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика и за осъвременяване на тълкуването й, както и за развитие на правото, тъй като посочената разпоредба на чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК е неясна и непълна, и по нея е формирана противоречива съдебна практика. Това според касатора се потвърждава и от факта, че е образувано тълкувателно дело № 1/2023 г. по описа на ВКС – ГК и ТК по въпроси, свързани с тълкуването и прилагането на същата разпоредба, независимо от това, че делото е приключило с решение, с което е отклонено искането за постановяване на тълкувателно решение.

По същия въпрос се твърди противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС - решение по гр.д. № 3559/2021 г. на ВКС, Първо г.о. и решение по гр.д. № 2069/2018 г. на ВКС, Четвърто г.о., части от които са цитирани.

4. Представлява ли нарушение на закона и на процесуалните правила участието в състава на приета и кредитирана от съда експертиза – единична и тройна на член, за когото са били налице основанията за отвод по чл. 196 от ГПК във вр. с чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК и въпреки поискания отвод от едната от страните, вещото лице не е отстранено от съда? В обосноваване на въпроса се възпроизвеждат оплакванията в касационната жалба досежно твърдяната от касатора заинтересованост на ВЛ, участвали в приетите по делото експертизи /единичната СТЕ с ВЛ Ю. А. и едно от ВЛ по тройната СТЕ – инж. Д./ като се твърди, че в обжалваното решение съдът е направил констатациите си относно инцидентния контрол по чл. 17, ал. 2 от ГПК изцяло въз основа на експертизи, извършени от вещи лица, за които е налице основание за отвод. Твърди се, че поставения въпрос е решен от съда в противоречие с решение № 174 от 13.01.2016 г. на ВКС по т.д. № 3122/2014 г. на Първо т.о. и Тълкувателно решение № 1/2023 г. от 21.11.2023 г. – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

5. Каква следва да бъде преценката на съда на експертното заключение при наличието на противоречиви становища на вещите лица и длъжен ли е съдът служебно да назначи експертиза, след като не разполага със специални знания при решаване на даден фактически въпрос, изискващ преценка дали да кредитира мнението на мнозинството от вещите лица по тройна експертиза или на вещото лице, подписало заключението с особено мнение? Сочи се, че за да определи размера на процесното възнаграждение съдът се е позовал на допусната и приета тройна СТЕ, извършена въз основа на допусната и приета преди това единична експертиза. Заключението на тройната е подписано с особено мнение от едно от ВЛ, което единствено е споменато от въззивния съд, но не е обсъдено в мотивите, още по-малко пък – кредитирано. Твърди се противоречие на решението на въззивния съд с решение № 236 от 26.05.2011 г. по гр.д. № 644/2010 г. на ВКС, Първо г.о. и решение № 324 от 13.07.2011 г. на ВКС по гр.д. № 378/2009 г. на Първо г.о., части от които са цитирани - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

6. Процесуалното поведение на страната по едно дело между същите страни, изразяващо се в липсата на изрично оспорване на представени от другата страна писмени доказателства представлява ли за друго дело извънсъдебно признание на обстоятелствата, обективирани в това писмено доказателство? или преформулиран, както следва:

Може ли да се приеме за извънсъдебно признание липсата на оспорване на документ по предходно съдебно производство от едната страна, при положение, че има изрично противопоставяне в рамките на висящото производство от същата тази страна? Твърди се, че отговорът на въпроса е обусловил изхода на делото, тъй като съдът е приел, че за определяне размера на дължимото възнаграждение следва да се вземе предвид заключението на ВЛ Г. относно метода за оценка на икономическия ефект от прилагането на изобретението, тъй като ВЛ е приложило метода, възприет в протокол, съставен от комисия, назначена от дружеството – касатор. Според касатора този протокол е оспорен от него, но възражението не е уважено от съда, тъй като съдът е приел, че по същия начин е изчислен икономическия ефект в друго дело между страните, със същия предмет, но за друг период от време, приключило с влязло в сила решение в полза на ищците, по което дело същият протокол не е оспорен от дружеството – касатор. Според касатора именно липсата на оспорване на писменото доказателство в предходното дело съдът е приел като извънсъдебно признание в настоящото. Твърди се, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, тъй като няма формирана практика на ВКС, която да го разрешава. Сочи се и че същият въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 108 от 25.06.2020 г. на ВКС по гр.д. № 1538/2019 г. на Четвърто г.о. и определение № 60745 от 01.11.2021 г. на ВКС по гр.д. № 1964/2021 г., Трето г.о., части от които се цитират.

7. Възможно ли е съдът да се позовава в мотивите на съдебното решение на документи, които не са приети като доказателства по делото и да прави своите констатации въз основа на тях? Сочи се, че въззивният съд е приел, че за определяне на размера на дължимото възнаграждение следва да се вземе предвид заключението на ВЛ Г., като аргументите да кредитира точно това заключение са освен посочените във въпрос № 5 неправилни констатации, също и факта, че приложеният от ВЛ метод е описан в становище, изготвено и представено по делото от дружеството – касатор, което не е прието като доказателство от въззивния съд, т.е. съдът е направил своите изводи въз основа на неприети от него по делото писмени доказателства. Твърди се, че въпросът е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС – решение № 193 от 29.06.2012 г. на ВКС по гр.д. № 559/2011 г., Четвърто г.о., част от съдържанието на което се цитира.

Ответниците по касация оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорват жалбата като неоснователна, претендират разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

Въззивният съд излага в решението си, че с решение № 229 от 12.12.2017 г., постановено по т.д. № 1829/2016 г. на ВКС, II т.о. е отменено на основание чл. 303, ал. 1, т. 3 ГПК решение № 1153 от 02.06.2015 г., постановено по т.д. № 1610/2015 г. на САС, поправено с решение № 1393 от 29.06.2015 г. в частта, с която след частична отмяна на решения от 29.10.2014 г. и 09.03.2015 г. по гр. д. № 3440/2010 г. на СГС е осъден касаторът „Лукойл Нефтохим Бургас“ АД да заплати на Н. Т. П., Н. Бейова П. и Д. К. К. на основание чл. 15, ал. 5 от ЗПРПМ суми в размер на по 363 395,85 лв., представляващи възнаграждения за ползване на служебно изобретение с наименование „Метод за алкилиране на изобутан с бутени при недостиг на изобутан“, за което е издаден патент № BG 64449/28.02.2005 г. на Патентното ведомство на Република България, за периодите м. 01.2006 г. - м. 09.2006 г., м. 04.2007 г. - м. 01.2008 г., м. 03.2008 г. - м. 08.2008 г., м. 11.2008 г. - м. 12.2008 г. и делото е върнато за ново разглеждане при съобразяване на новонастъпилото обстоятелство, а именно – обявяване с влязло в сила решение на Патентното ведомство на Република България № 267/20.11.2015 г., на пълната недействителност на патент № BG 64449/28.02.2005 г. за изобретение „Метод за алкилиране на изобутан с бутени при недостиг на бутан“ с притежател „Лукойл Нефтохим Бургас“ АД.

За да постанови обжалваното си по касационен ред в настоящото производство решение въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното въззивно решение, че:

По делото е безспорно установено от представения Патент за изобретение № 64449 от 28.02.2005 г., че „Лукойл Нефтохим Бургас“ АД е било притежател на патент за служебно изобретение относно „Метод за алкилиране на изобутан с бутени при недостиг на изобутан“, като автори на изобретението са лицата Н. Т. П., Н. Бейова П., Д. К. К., П. С. И. и П. Г. Д..

Също безспорно е, че с решение № 267 от 20.11.2015 г. на Отдел „Спорове“ при Патентното ведомство е обявена пълна недействителност на този патент. Видно от самото решение, административният орган е приел, че е налице непатентоспособност на изобретението поради липса на едно от изискванията за регистрация на изобретението – наличието на „патентна стъпка“.

При новото разглеждане на делото с молба, депозирана в с.з., проведено на 18.06.2018 г. ищците са поискали съдът да осъществи инцидентен контрол по реда на чл. 17, ал. 2 от ГПК на решението на Патентното ведомство, тъй като не са могли да оспорят това решение по административен ред. По същество се излагат твърдения, че производството по искането за обявяване на недействителност на патента е симулативно, тъй като патентопритежателят в административното производство заявил становище, което е в противоречие с неговия интерес и не е представил доказателства, които са имали съществено значение за преценката дали патентът е действителен. Освен това решението не е било обжалвано. Изтъква се също, че членовете на състава разгледал искането не са били с необходимата според предмета на проверката и техническото естество на патента специализация, която е налагала квалификация в областта на химическата промишленост, както и че кръгът на проверяваните показатели е бил разширен неправомерно, като е нарушен чл. 20, ал. 8, изр. последно от Наредбата за разглеждане на спорове по ЗПРПМ. Сочи се и че производството е било инициирано от служител на дружеството, който не е заявил опозиция против публикуваната заявка, а самото действие е било предприето и след влизане в сила на осъдителни решения срещу ответното дружество, постановени по искове с правно основание чл. 15, ал. 5 от ЗПРПМ.

Ответната страна „Лукойл Нефтохим Бургас”АД е подала молба, с която се изразява становище за неоснователност на искането за извършване на инцидентен контрол върху акта на Патентното ведомство. Счита, че става въпрос за правораздавателен, а не за административен акт.

По делото са приложени копия от определение № 1858/31.03.2016 г. на АССГ по адм.д № 2571/2016 г., с което е оставена без разглеждане жалбата на ищците в настоящото производство срещу решението на ПВ за обявяване на пълната недействителност на процесния патент и определение № 8992 от 18.07.2016 г. по адм.д. № 5190/2016 г. по описа на ВАС, с което посоченото определение на АССГ е потвърдено, при което същото е влязло в сила.

Въззивният състав е намерил за неоснователно възражението на ответника, че решението на състава на отдел „Спорове“ на ПВ представлява правораздавателен акт, а не административен такъв и поради това чл. 17, ал. 2 от ГПК не намира приложение. Според въззивния съд, на първо място ПВ като държавен орган за правна закрила на обектите на индустриална собственост се включва в понятието за административен орган, така както е дефинирано в § 1, т. 1 от ДР на АПК – същото принадлежи към системата на изпълнителната власт /неговият председател се назначава от Министър-председателя/ и е носител на административни правомощия, които са му предоставени със закон. На следващо място, съгласно чл. 54 от ЗПРПМ споровете във връзка със създаването, закрилата и използването на изобретенията и полезните модели се разглеждат и решават по административен, по съдебен или по арбитражен ред. В следващите разпоредби изрично е уреден административният ред за разрешаване на спорове, като е предвидено, че крайният акт в такова производство подлежи на съдебен контрол. Според съда след като ищците не са носители на правото да инициират такъв контрол, а правата, които са възникнали за „Лукойл Нефтохим Бургас“ АД от този акт се противопоставят на тези лица и същият служи за аргумент за отричане на правото им на възнаграждение, то те имат право да инициират инцидентен контрол по реда на чл. 17, ал. 2 от ГПК.

По конкретни, изложени съображения съдът е приел, че решение № 267 от 20.11.2015 г. е валидно. По-натам е изложено, че при произнасянето относно законосъобразността на обсъждания административен акт следва да бъде съобразено доколко към датата на заявяване на патента са били налице условията за неговата регистрация. Съгласно чл. 26, ал. 3, т. 1 от ЗПРПМ патентът се обявява за недействителен, когато изобретението е непатентоспособно, а според чл. 6, ал. 1 от същия закон патентоспособни са изобретенията от всички области на техниката, които са нови, имат изобретателска стъпка и са промишлено приложими. Съдът излага, че в мотивите на решението на ПВ, което подлежи на преценка е прието, че изобретението съответства на критерия „новост“, но липсва „изобретателска стъпка“ като елемент от фактическия състав на патентоспособността на изобретението, поради което и е счетено, че са налице предпоставките на чл. 26, ал. 3, т. 1 от ЗПРПМ и патентът е обявен за недействителен. При изложеното въззивният състав приема, че за да бъде преценена материалната законосъобразност на решението трябва да се изследва дали изобретението притежава признака „изобретателска стъпка“, дефиниран в чл. 9 от ЗПРПМ и разпоредбата на чл. 53, ал. 5 от Наредбата за оформяне, подаване и експертиза на заявки за патенти от 2008 г.

Във връзка с преценката на наличието на този елемент от фактическия състав на патентоспособността при новото разглеждане на делото от апелативния съд са допуснати единична и тройна съдебно-технически експертизи, изготвени от вещи лица, които имат квалификация в областта на представителството по индустриална собственост и в областта на химическата промишленост.

В заключението, изготвено от вещото лице Ю. А. /основно и допълнително/ се посочва, че заявеният патент има изобретателска стъпка, тъй като с него е решен въпросът за байпасирането на олефини и това решение е било ново и неочаквано, разрешило е технически проблем, стоял дълго време пред работещите в областта и удовлетворява отдавна съществуваща потребност. Според този експерт статията на Р. П., приложена по делото дава само идея за байпасиране на олефини. За да бъде налице изобретение е необходимо да бъде дадено техническо решение, конкретизирано с всички съпътстващи проблеми, които реално решават поставената задача. Във връзка с поставени от ответното дружество въпроси експертът е посочил, че примерът, даден в статията е илюстративен и в него не са отчитани производствени загуби. В представеното допълнение на експертизата изключително подробно е разяснен производственият процес, при който се получава излишъкът на изобутан, част от входната суровина, в количество от 5 до 35 %. Изразено е мнение, че съставът на третата патентна претенция по свята същност представлява научна разработка с изключително важен нов признак, формулиран в характеризиращата й част за снижаване на полимеризационните и корозионни процеси и би могъл да бъде отделно изобретение. Дадено е заключение, че изобретението е създадено поради възникнала необходимост - голям производствен проблем и липса на средства, за да се продължи работата и да се реши проблема с отсъствие на изобутан. Отново е изразено категорично становище за наличие на изобретателска стъпка.

Поради оспорване на това заключение и поради сложността на задачите по делото е допусната тройна съдебно-техническа експертиза, изготвена от вещите лица инж. И. Н. И., инж. В. Христова Д. и В. М. Е., който е юрист.

Въззивният състав излага, че вещите лица са направили анализ на производствения процес в ответното дружество, базиран на конкретни параметри и съпътстващите ги проблеми, за преодоляването на които се твърди че е способствал процесният патент, същите са възпроизведени в заключението на ВЛ и в мотивите на съда със заключението на ВЛ, че след като в документите на Патентното ведомство не се посочва прототип /аналог/ на патента, то може да се заключи, че същият притежава новост и изобретателска стъпка. ВЛ сочат, че изобретателска стъпка имало и по втората претенция, тъй като липсвал аналог, т.е. няма регистрирана техническа реализация на подобен проект, който може да послужи като база за сравнение, което го прави единствен и несъпоставим. Третата независима претенция на патента третирала решаване на нов проблем - полимеризация в дъното на деизобутанизатора, възникнал в следствие байпасиране на част от олефините и наличието на същите в дъното на ДИБ и също имала изобретателска стъпка, защото с нея се разрешава възникналият проблем. Излага се в мотивите на съда, че при разпита на експертите в съдебно заседание, проведено на 17.10.2022 г. същите потвърждават така направените изводи, като конкретизират, че патентът касае инсталацията в Бургас и ако трябва да се приложи в друга рафинерия, параметрите не е задължително да са точно същите, но трябва да са сходни. Посочват, че патентът е винаги конкретен, но той може да се приложи във всяка инсталация, която отговаря на процесите и описаните в патента параметри. Потвърждават изложеното в писменото си заключение становище, че в статията на Р. П. е дадена само една идея и в нея няма поставени никакви технически параметри, на които да стъпи една инсталация, за да може да бъде изградена.

Съставът на въззивния съд е кредитирал заключението на тройната съдебно–техническа експертиза като компетентно и добросъвестно дадено, като е посочил, че при отговорите на въпросите вещите лица са извършили необходимите изчисления и сравнения и на база на тях са направени съответните изводи.

Съдът сочи, че с контролираното по реда на чл. 17, ал. 2 от ГПК решение № 267 от 20.11.2015 г. на отдел „Спорове“ на ПВ е прието, че липсва един от необходимите елементи за патентоспособност на изобретението, а именно - наличието на патентна стъпка. С оглед на установеното от приетата и обсъдена тройна съдебно-техническа експертиза, че такава стъпка е налице, въззивният състав е намерил, че решението за обявяване на патента за недействителен е незаконосъобразно. Следователно неговите правни последици, изразяващи се в отпадането с обратна сила – към момента на подаване на заявката на всички права, включително и това за възнаграждение не са настъпили по отношение на ищците.

По въпроса дали са налице предпоставките за присъждане на възнаграждение на ищците по реда на чл. 15, ал. 3 от ЗПРПМ и какъв следва да бъде размерът на това възнаграждение съдът е изложил, че като доказателства пред първата инстанция са приети протоколи от 11.09.1997 г. и 21.10.1998 г., утвърдени от заместник на изпълнителния директор на ответното дружество по производствената дейност. В първия от тях е отразено провеждането на работно съвещание на ръководни служители от производствени звена на комбината по тема „Технологично направление на част от фракция Рафинат-2, отделяща се от инсталация МТБЕ, която не може да сработи на инсталация „Сярно-кисело алкилиране“, при спиране на вноса на изобутан“. Прието е решение по време на основния ремонт на инсталация СКА през 1998 г. да се реализира схемата на байпасиране на част от олефиновата суровина и подаването й в деизобутаниращата колона К-2, на база разработен работен проект от „Нефтохимпроект“, даваща възможност за ефективно и рационално контролиране на необходимото съотношение изобутан/бутени за оптималното протичане на химичния процес „алкилиране“ и получаване на висококачествен бензин-алкилат – високооктанов компонент за производството на стокови бензини. В протокола от 21.10.1998 г., подписан от 8-членна комисия, назначена със заповед № 60-00-2075/15.09.1998 г. на зам. изп. директор ПД е отразено провеждането в к-с „Рафинерия“, производство „СКА“, на 72-часови промишлени изпитания по тема „Използване на С4 фракции с недостатъчен изобутан в инсталация „Сярно-кисело алкиране”. Комисията е приела, че изпитанията са проведени успешно и е потвърдила възможността инсталация „СКА“ да работи със суровина с недостатъчен изобутан в определени граници. Направени са някои препоръки, но е предложено да се премине към редовна експлоатация на тази технология, когато в суровината за алкилиране не достига изобутан. Редовната експлоатация на технологията „Използване на С4 фракции с недостатъчен изобутан в инсталация „Сярно-кисело алкилиране”, когато в суровината за алкилиране не достига изобутан“ е започнало от 01.11.1998 г. на основание заповед № 60-00-2465/3.11.1998 г. на изпълнителния директор на „Нефтохим” АД. Този факт се установява от представената като доказателство заповед и съвпадащите изявления на страните по отношение на него.

Съдът сочи, че притежаването на патента от страна на ответното дружество, авторството на ищците и приноса на всеки от тях за създаването на изобретението, съответно - правото на възнаграждение от използването му са безспорно установени в процеса.

Изложено е, че на 17.10.2005 г. ищецът Н. П. е подал от името на авторите на патента искане с рег. № 3546, с което е поискано да бъде започната процедура за изчисляване на икономическия ефект от служебното изобретение през годините и определяне на полагащите им се възнаграждения според Правилника на ответното дружество за прилагане на Закона за патентите. Представено е и аналогично искане с вх. № 6172-100-01/1.09.2010 г. на ищеца Н. П., касаещо периода 1.01.2006 г. – 31.12.2009 г. Във връзка с първото искане зам. изп. директор на „Лукойл Нефтохим Бургас” АД е издал разпореждане № 15-00-50-Р/17.11.2005 г., с което е назначена комисия, в чийто състав е включен един от изобретателите – П. Д. със задача в срок до 15.12.2005 г. да определи ефективността от използването и да изчисли икономическия ефект от внедряването му в редовна експлоатация до 31.12.2005 г. на процесния патент. В изпълнение на възложената й задача тази комисия е направила анализ на производствения процес през 2005 г., като е съставила протокол от 27.03.2006 г., утвърден от Главния инженер на дружеството. В протокола е посочено, че е установено, че от 1 тон суровина, преработена по патентования метод, се получава 0,41 т. изобутан и 0,41 т. алкилат, от които се произвеждат 2,06 т. стоков бензин А-95Н и 0,59 т. стоков пропан-бутан. За периода 2000 г.- 2005 г. общото количество суровина, преработено по патентната схема и отчетено по позиция FR-106 е 62236 т. Изчислени са и разходите за СМР на байпасната система за подаване на суровина в колона К-2 и за схемата за подаване на антиполимеризант. Според комисията икономическите ефект следва да се изчисли на база средната годишна себестойност на 2,06 т произведен стоков бензин А95Н като се приспадне себестойността 1,65 т. А95Н, цената на 0,41 пропан-бутан, както и стойността на разходите за СМР по реализация на схемите и за доставка на антиполимеризант, отнесени към 1 т. преработена по схемата суровина. Изготвени са количествени справки за извлечения и рециклиран изобутан по тази схема, за количествата суровина за СКА преминали през поз. FR-106 за периода 2000 – 2005 г., за разходите за антиполимеризант за периода 2002 г. – 2005 г., както и протокол за определяне стойността на СМР за внедряване на процесното изобретение.

Въззивният състав излага, че за установяване на стойността на справедливото възнаграждение за направеното изобретение в първоинстанционното производство са изслушани и приети три заключения на съдебни експертизи.

Според експертизата, изготвена от вещото лице Г. Г. процесното изобретение е било използвано от ответника през част от исковия период и по-конкретно – от 1.01.2006г. до 30.09.2009 г., когато е спряна инсталация „Етилен“. Изобретението не е било използвано и през следните месеци: м. 10 – 12.2006 г., м. 03.2007 г., м. 09.2008 г., м. 01, м. 03 – м. 09.2009 г. При изчисляване на годишния икономическия ефект от използването на изобретението от брутния годишен икономически ефект /получен от произведението на количеството преработена суровина чрез патента за година и положителния икономически ефект, получен от себестойността на допълнително получения бензин А95Н минус себестойността на алтернативния бензин А92Н и пропан-бутана/, са приспаднати разходите за антиполимеризатор. Получени следните стойности: за 2006 г. – 393 015 лв., за 2007г. – 2 843 737 лв., за 2008 г. – 4 628 959 лв., т.е. общо 7 865 711 лв. Посочено е, че според приложената Инструкция за изчисляване на икономическия ефект от внедряване на научно-техническите постижения в „Лукойл Нефтохим Бургас“ АД, в сила от 04.01.2006 г., на изобретателите се полага възнаграждение между 10 % и 20 % от икономическия ефект, но според вещото лице процентът на справедливо възнаграждение за процесния период следва да е 14 % общо, т.е. 1 101 199,54 лв. /14 % от 7 865 711 лв./, а за всеки от ищците – 363 395,85 лв. /33 % от 1 101 199,54 лв./.

При изчисляване на средният отбор /процента на съотношението на количество получен продукт към количество вложена суровина на изходящите два продукта от инсталация Сярно-кисело алкиране /СКА/ на базата на представени от ответника данни в Приложение Р9 вещото лице е констатирало, че данните от това приложение не кореспондират с данните от подробните количества по елементите на инсталацията, дадени от ответника. Поради това било невъзможно да бъдат изчислени действителния средномесечен отбор по отделни групи. Експертът е представил в таблици средния отбор като при сравнение е посочил, че от икономическа гледна точка при използване на патента Централната газово-функционираща инсталация /ЦГФИ/ работи по-ефективно. Съгласно заключението, когато е използван патентът, повече бутени са извеждани от потенциалните суровини за алкиране и са реализирани като стоков пропан-бутан, което било задача на патента. Преди използване на патента е използвана друга технология за отделяне на бутени, които да се използват като компонент на стоковия пропан-бутан. При разпита на вещото лице, проведен в съдебно заседание на 05.06.2012 г. е уточнено, че изчисленията в таблиците в заключителната част на експертизата са направени съобразно протокола от 27.03.2006 г.

Поради оспорване на тази експертиза съдът на основание чл. 201 от ГПК е допуснал повторна такава, която да отговори на вече формулираните въпроси.

Повторната експертиза е извършена от вещото лице В. Г.. В същата е описана принципната технологична схема на инсталация „Сярно-кисело алкилиране“ /СКА/ в ответното дружество, както и в какво се изразява ценността на процесното изобретение – да добавя допълнително количество изобутан, за да се постигне необходимото съотношение изобутан/бутилени. Според вещото лице, в случаите, в които е ползван патентът съдържанието на бутени в нормалния бутан на изхода на инсталацията ЦГФИ е над два пъти повече в сравнение, когато патентът не е ползван. Обобщените данни според експертизата водят до извода, че ползването на патента без технологична необходимост води до влошаване работата на инсталация СКА и инсталация ЦГФИ и до безвъзвратна загуба на изобутан и бутени като суровина за производството на алкилат. Производственият ефект от използването на процесното изобретение през исковия период, през който то е ползвано през 27 месеца от общо 48, е както следва: по-голямо производство на алкилат в инсталация СКА със 776 тона, по-малко производство на нормален бутан в СКА с 2 696 тона, по-голямо производство на пропан-бутан в СКА с 1 935 тона, по-малко производство на алкилат в инсталация ЦГФИ, дължащо се на по-големите загуби на суровините за неговото производство, изобутан и бутени с 856 тона, като същото количество изобутан и бутени е увеличило произведения нормален бутан в ЦГФИ. В заключението е посочено, че то се основава и на писмо № ПО-18-2617/28.05.2012 г. на част от съставителите на протокола от 27.03.2006 г. /на л. 527 – 537 от делото на СГС, като същото не е прието като доказателство по делото/. В съдебното заседание, проведено на 04.12.2012 г. вещото лице е заявило, че в случаите, в които няма недостиг на изобутан ползването на патента е икономически неизгодно. В същото съдебно заседание вещото лице е посочило, че в периода през който е ползван патента е имало периоди на излишък на изобутан, като от справката към първоначалната СТЕ не може да се прецени в кои дни е имало недостиг или излишък на изобутан.

Първоинстанционният съд е допуснал и тройна съдебно-икономическа и оценителна експертиза, извършена от вещите лица Весел П., С. Й. и Васил П., като задачата на същата е била да бъде изчислен икономическият ефект от прилагането на процесното изобретение, съгласно посочените в заключението на вещото лице инж. Г. количества на произведените продукти в инсталация СКА за процесния период, пресметнат на база осреднена фактическа себестойност, който ефект при тези изходни данни според експертизата е отрицателен - минус 18 195 лв. Дадени са още две варианта. При първия от тях икономическият ефект е определен на база протокола от 27.03.2006 г. за „Определяне на база за изчисляване на икономическия ефект от внедряването на Патент № 64449“ – в размер 7 865 711 лв., а при втория - съобразно „Инструкция за изчисляване на икономическия ефект от внедряването на научно-техническите постижения в „Лукойл Нефтохим Бургас“ АД“ – 9 635 734 лв.

Съдът сочи, че ВЛ П. е подписало експертизата с особено мнение. Съгласно същото, икономическият ефект от внедряване на патента съгласно „Инструкция за изчисляване на икономическия ефект от внедряването на научно-техническите постижения в „Лукойл Нефтохим Бургас“ АД” е 23 465 лв.

Въззивният съд е намерил, че при определяне на размера на възнаграждението на авторите на изобретението следва да вземе предвид заключението на вещото лице Г. относно метода за оценка на икономическия ефект. Според съда този извод следва от обстоятелството, че този експерт е приложил метода, описан в протокола от 27.03.2006 г. Последният е изготвен от служители на самия ответник, утвърден е от главния му инженер в период, в който между страните не са се водели съдебни дела и неговото предназначение е било да предложи начин за оценка на икономическия ефект от използването на процесното изобретение. Въззивният състав излага и че именно по този начин е бил оценен икономическия ефект и в предходното гр.д. № 617/2007 г. на СГС, завършило с влязло в сила осъдително решение в полза на ищците, в което дело този протокол и метод не са били оспорени от ответника. Това поведение на ответника в предходното дело следва да бъде ценено като извънсъдебно признание в настоящото дело.

От друга страна, според съда, заключението на вещото лице Г. се базира на метод, описан в становище, изготвено в хода на процеса от служители на ответника, подписали първия протокол. То е приложено към писмо № ПО-18-2617/28.05.2012 г. на ответника и не е прието като доказателство по делото, тъй като по своята същност представлява писмени свидетелски показания, съставени специално за процеса, каквито ГПК не допуска. Освен това съдът е приел, че икономически ефект следва да се преценява само въз основа на предназначението на изобретението /да доставя компоненти за високооктанови бензини с цел да повиши тяхното производство/, което предназначение то напълно е постигнало чрез прилагането му в инсталация СКА – такива високооктанови бензини са били действително произведени в по-голямо количество вследствие изобретението. При преценката на този икономически ефект не следва да се отчита работата на други инсталации в предприятието /ЦГФИ/, тъй като не за тях е било предназначено изобретението.

Съставът на САС сочи, че съгласно чл. 15, ал. 5, т. 1-3 от ЗПРПМ, при определянето на възнаграждението се вземат предвид печалбата, реализирана от използването на изобретението, ценността на последното и приносът на работодателя, изразяващ се в инвестираните средства за създаването на изобретението, предоставеното оборудване, материали, знания, опит, персонал и друга помощ. Съдът е намерил, че систематичното тълкуване на изр. 1 и изр. 2 на чл. 15, ал. 1 води до извода, че правото на изобретателя на възнаграждение е безусловно и на същия винаги се дължи такова при използване на изобретението му, независимо дали от това използване патентопритежателят е реализирал някаква икономическа полза. Наличието на печалба е само един от критериите за определяне на размера на това възнаграждение /чл. 15, ал. 5, изр. 2, т. 1 ЗПРПМ/, но липсата на такава не означава, че на изобретателя не се полага никакво възнаграждение ако все пак изобретението му е било използвано. Ето защо, за да бъде дължимо възнаграждение на създателя на изобретение е достатъчно такова изобретение да е действително създадено, то да е служебно такова и да е използвано от патентопритежателя /работодател, възложител или техен правоприемник/. В случая според съда от представените писмени доказателства и приетите експертизи се установява, че методът е внедрен в производството, което осъществява ответното дружество и е използван повече от десет години. Това, че методът има качеството на изобретение е установено от неговата регистрация като патент, а с оглед приетото по-горе, че решението за обявяване на неговата недействителност е незаконосъобразно и няма действие спрямо ищците, същият запазва това свое качество.

Според въззивния състав при определяне на размера на възнаграждението съгласно въведените законови изисквания в чл. 15, ал. 5 от ЗПРПМ трябва да се вземат предвид печалбата, реализирана от всички видове използване на изобретението по време на действието на патента, ценността на изобретението и приносът на работодателя, изразяващ се в инвестираните средства за създаване на изобретението, предоставеното оборудване, материали, знания, опит, персонал и друга помощ. Съдът сочи, че ценността на процесното изобретение е призната от самия ответник с подадената от него заявка за патентоване, както и с извършеното от същия внедряване на изобретението в предприятието му. Ако изобретението не е било ценно за ответника, то същият нито е щял да го внедри в производството, нито да подаде заявка за неговото патентоване и то след години на ползване на същото, като заплаща и такса за поддържане на патента. Самото предназначение и техническата същност на изобретението са описани в патента. Тази ценност на изобретението е обстоятелство, обуславящо по-висок размер на справедливото възнаграждение.

Въззивният съд приема, че в разглеждания случай е налице и съществен принос на работодателя /ответника/ за създаване на изобретението във формите по чл. 15, ал. 5, изр. 2, т. 3 ЗПРПМ. Освен че изобретателите са били служители на ответника, при създаването на изобретението те са използвали материалната база, знанията и опита, придобити в резултат на работата си в предприятието, а при практическото му пресъздаване е използвано и съответното промишлено оборудване на предприятието и са ангажирани усилията на друг негов персонал. Приносът на работодателя е обстоятелство, обуславящо по-нисък размера на възнаграждението.

По отношение основния спорен въпрос за икономическия ефект от използването на изобретението през процесния период, въззивният съд отново е възпроизвел главните изводи на двете единични и едната тройна експертиза, като е посочил, че вече е изложил доводи защо счита, че следва да бъде възприет метода, предложен в заключението на вещото Г., както и че по подобен начин е изчислено и възнаграждението за предходен период, за който вече има влязло в сила решение. В допълнение съдът отново сочи, че икономическия ефект следва да се преценява само въз основа на предназначението на изобретението /да доставя компоненти за високооктанови бензини с цел да повиши тяхното производство/, което предназначение то напълно е постигнало чрез прилагането му в инсталация СКА – такива високооктанови бензини са били действително произведени в по-голямо количество вследствие изобретението, като при преценката на този икономически ефект не следва да се отчита работата на други инсталации в предприятието /ЦГФИ/, тъй като изобретението не е било предназначено за тях. Именно поради това според съда размерът на възнаграждението следва да бъде определен на база метода, даден в заключението на вещото лице Г., съгласно който през процесния период използването на изобретението е довело до положителен икономически ефект за ответника в общ размер на 7 865 711 лв.

Въззивният съд е намерил по-натам, че предложените от вещото лице 14 % възнаграждение са справедлив размер на същото. Този процент е в долната граница на издадената от самия ответник „Инструкция за изчисляване на икономическия ефект от внедряването на научно-техническите постижения в „Лукойл Нефтохим Бургас“ АД“. Според съда при този размер се отчита и приносът на работодателя за изобретението, който вече е предходно е коментиран в мотивите на съда. Съставът на САС приема, че след като със споразумението от 02.03.2005 г. изобретателите на процесния патент са се съгласили, че всеки от тримата ищци има принос при създаването в размер на по 33 %, то дължимото на всеки ищец възнаграждение за процесния период е в размер на 33 % от 1 101 199,54 лв. / 14 % от 7 865 711 лв./, т.е. по 363 395,85 лв. Според съда необходимо е да се отбележи, че исковете са основателни за пълните размери, но за част от процесния период /въпросните 27 месеца, през които е използвано изобретението от ответника/, заедно с претендираната законна лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане. При това разглеждане на делото спорът е висящ именно за този период и размер, тъй като в останалата му част решението на първоинстанционния съд е влязло в сила.

Въззивният състав е намерил за неоснователно направеното от ответника възражение за изтекла в негова полза погасителна давност, като е посочил, че спрямо процесните вземания е приложима общата петгодишна давност по чл. 110 от ЗЗД, исковата молба е подадена на 29.12.2010 г., съответно - погасени по давност са вземанията преди 29.12.2005 г. а исковете са за вземания, възникнали след този период.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

Първият въпрос на касатора е правен и отговорът му е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, но по отношение на него не е налице претендираният допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Не всяка липса на съдебна практика обосновава такова наличие. Предпоставките за прилагането на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК са разтълкувани по задължителен за съдилищата начин в т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. и в случая същите не са налице. Приетото от въззивния съд в насока на това, че решението на ПВ за обявяване на патент за недействителен е административен акт, съответно – подлежи на косвен съдебен контрол по реда и при условията на чл. 17, ал. 2 от ГПК е постоянно и безспорно застъпвано в практиката както на гражданските съдилища и търговските им състави, така и в тази на административните съдилища, включително Върховния административен съд /пр. но не само определения № 2298/07.04.2022 г. и № 896/30.01.2023 г. на АССГ по адм.д. № 844/21 г., решение № 6731/22.05.20218 г. на ВАС по адм.д. № 13900/16 г./, а и в доктрината – пр. „Патентно право на Република България“, проф. д-р М. П., ИК „С.-Р“, 2000 г., стр. 214 и сл. Застъпваното от касатора, че същото решение съставлява не административен, а правораздавателен акт, съответно – не подлежи на съдебен контрол по реда и при условията на чл. 17, ал. 2 от ГПК не намира потвърждение в практиката и доктрината /в едно единствено определение на САС – № 2470/10.10.2014 г. по ч.гр.д. № 338/14 г. инцидентно се приема, че в случаите, като процесния съставът на ПВ действа като особена юрисдикция, което не означава по необходимост, че решението му не съставлява административен акт и не подлежи на контрол по реда на чл. 17, ал. 2 от ГПК, а в цитираното си съчинение проф. П. приема, че същото решение е „акт на специализирана администрация“ и че съдебният контрол по чл. 59 от ЗПРПМ е именно такъв за законосъобразност на административен акт./ Не сочи на обратното изтъкваното от касатора изменение на разпоредбата на чл. 55, ал. 2, т. 1 от ЗПРПМ от 2020 г., което изменение не се отразява на същественото й съдържание, относимо към спора.

По начина, по който е обоснован – с наличие на неяснота между съдилищата относно тълкуването на разпоредбата на чл. 17, ал. 2 от ГПК и липсата на съдебна практика на ВКС по въпроса, вторият въпрос на касатора не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, като несъответен на действителните обстоятелства по делото и на също действителното съдържание на мотивите на въззивния съд към решението му. И в двете цитирани от касатора решения инстанциите по същество еднозначно и ясно са приели, че процесното решение на ПВ подлежи на косвен контрол по реда на чл. 17, ал. 2 от ГПК и са осъществили такъв, поради което претендираната от касатора неяснота за съдилищата относно тълкуването на чл. 17, ал. 2 от ГПК не е налице – съответно – и обоснована необходимост от формиране непременно на практика на ВКС по същия въпрос.

Третият въпрос на касатора с начина на обосноваването му и съответстващите му оплаквания в касационната жалба също са несъответни на действителните обстоятелства по делото и на действителното съдържание на мотивите на въззивния съд към решението му, обективиращи решаващите за изхода на делото във въззивната инстанция изводи на съда. Свързван със съответстващите му оплаквания в касационната жалба въпросът еднозначно визира съдържанието на заключенията /основно и допълнително/ на единичната СТЕ с ВЛ Ю. А.. Главното съдържание на същите заключения е възпроизведено от въззивния съд решението му за пълнота на изложението, но решаващите за изхода на делото във въззивната инстанция изводи на съда досежно патентоспособността на процесното изобретение /наличието на изобретателска стъпка/ са основани не на заключението на ВЛ А., а на тези на допуснатата тройна СТЕ със същите задачи и това е двукратно подчертано в мотивите на съда, видно от възпроизведеното им частично и в настоящите мотиви тяхно съдържание. При изложеното въпросът не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване.

По отношение на четвъртия въпрос, обосновката му и свързаните с него оплаквания в касационната жалба в съответните им части, относими към ВЛ по единичната СТЕ Ю. А., съображения са изложени непосредствено по-горе към третия въпрос. В останалата му част, обосновавана с наличие на основания за отвод на инж. Д. от състава на тройната СТЕ отговорът на същия зависи от конкретните обстоятелства по отделното дело, съответно – въпросът е относим към правилността на решението, схващана като основание за касирането му, която обаче не може да бъде преценявана в настоящото производство по чл. 288 от ГПК, а само в евентуално последващо допускането на касационно обжалване такова по чл. 290 от с.з., поради което въпросът не съставлява годно общо основание за такова допускане. В случая твърденията на касатора за наличие на основание за отвод на едно от вещите лица от тройната СТЕ, поради твърдяни конкретни обстоятелства /трудов стаж в ответното дружество, включително под ръководството на един от ищците, в качеството му на изпълнителен директор на същото/, са израз на негова защитна позиция по делото, която не е споделена от въззивния съд с оглед възприетите от съда конкретните обстоятелства по делото, а правилността на изводите на въззивния състав в тази им част не е годен предмет на проверка в тази фаза на производството по чл. 288 ГПК.

Обосноваването на петия въпрос на касатора е несъответно на действителното съдържание на мотивите на въззивния съд към решението му. Противно на поддържаното от касатора и видно от само частично възпроизведените в настоящите мотиви такива на въззивния съд, последният е извършил обоснована преценка на депозираните по делото заключения на ВЛ, а не само е споменал някои от тях. Отново противно на твърденията на касатора съдът не е кредитирал становището на част от вещите лица само поради това, че същите са мнозинство, а е изложил съображения, основани на обосноваността на съответните заключенията и на връзката им с останалите, събрани по делото доказателства, включително писмени, поради което и в случая процесуалните действия на въззивния съд в тази им част не разкриват претендираното от касатора противоречие с цитираната практика на ВКС. Все в насока на изложеното видно е от мотивите на въззивния съд, че същият е основал решаващите си изводи за изхода на спора в тази им част /като е мотивирал защо/, не на визираната от касатора във въпроса му тройна експертиза, а на единичната такава, изготвена от ВЛ Г., при която въпрос за съотношението на гласовете на ВЛ не стои. На свой ред конкретната преценка на приетите по делото заключения на ВЛ и формираните в резултат на същата преценка изводи, включително досежно това дали ВЛ са дали в достатъчна степен отговори на поставените им въпроси, по които съдът няма специални знания, е израз на решаващата компетентност на съда по разрешаването на правния спор по същество и не подлежи на преценка в настоящата фаза на процеса. В допълнение следва да се посочи, че въззивното решение и не противоречи на цитираната от самия касатор съдебна практика, доколкото в случая изводите на съда в частта им досежно кредитирането или не на сочените заключения на ВЛ са основани не на предположения или на механичното възприемане на заключенията на ВЛ, съставляващи аритметично мнозинство от всички ВЛ, а на обоснован техен анализ, включително във връзка с останалите доказателства по делото.

Отговорите на шестия и седмия въпрос на касатора действително са намерили отражение в мотивите на въззивния съд, но не са обусловили самостоятелно изхода на делото във въззивната инстанция. Отново видно от частично възпроизведените и в настоящите мотиви такива на въззивния съд изводите на съда в съответните им части са основани на извършени от съда обосновани и обективирани в мотивите му оценка и анализ на доказателствата по делото, включително на съответните, относими към тези въпроси заключения на ВЛ Г. и Г., а не на простото възприемане липсата на оспорване на документ по друго дело като признание /при това – не на факт, а на възпроизведен и възприет от ВЛ метод за оценка/ или кредитирането на неприето по делото писмено доказателство. В относимата им към шестия въпрос част възприемането от съда на приложения от ВЛ Г. метод, описан в протокол от 27.03.2006 г. е основано главно на това, че същият протокол е изготвен от служители на самия ответник, утвърден е от главния му инженер в период, в който между страните не са се водели съдебни дела и неговото предназначение е било да предложи начин за оценка на икономическия ефект от използването на процесното изобретение, а оценката на поведението на ответника в предходното дело е изложено като допълнителен аргумент. На свой ред освен довода на съда, че заключението на вещото лице Г. се базира на метод, описан в становище, изготвено в хода на процеса от служители на ответника, което е приложено към писмо № ПО-18-2617/28.05.2012 г. на ответника и не е прието като доказателство по делото, съдът е изложил аргументи досежно това, че икономическият ефект на изобретението следва да се преценява само въз основа на предназначението на изобретението /да доставя компоненти за високооктанови бензини с цел да повиши тяхното производство/, което предназначение то напълно е постигнало чрез прилагането му в инсталация СКА – такива високооктанови бензини са били действително произведени в по-голямо количество вследствие изобретението, докато при преценката на този икономически ефект ВЛ е отчитало и работата на други инсталации в предприятието /ЦГФИ/, за които обаче изобретението не е било предназначено. В тази им част позоваването и констатациите на съда всъщност и не са основани на спорното, неприето по делото писмено доказателство, както това въпросът предпоставя, а на самото заключение на ВЛ, което е самостоятелно доказателствено средство и има своя собствена доказателствена стойност.

При изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски, а ответниците по касация имат право на претендираните заплатени от тях адвокатски възнаграждения за защита в същото.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение