Определение № 242 от 15.04.2021 г. на ВКС по т. д. № 764/2020 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Билдтрейд груп” ООД, [населено място], срещу решение №1646 от 03.07.2019г. по в.т.д.№17/2019г. на Софийски апелативен съд, ТО, в частта, с която след частична отмяна на решение №2075 от 18.10.2018г. по т.д.№584/2018г. на Софийски градски съд, ТО, VI-16 състав, „Билдтрейд груп” ООД, [населено място], е осъдено да заплати на „Булкарп“ ООД, [населено място], на основание чл.79, ал.1, вр. чл.266, ал.1 от ЗЗД, сумата 45416,08 лв. - удържана гаранция за срочно изпълнение в размер на 3,5 % от изплатените по договор от 14.05.2016г. възнаграждения, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 26.03.2018г. до окончателното заплащане на сумата, и на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД сумата 1 766,32 лв. - обезщетение за забава върху главницата от 45416,08 лв. за периода 07.11.2017г. - 26.03.2018г. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост. Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд е допуснал съществени процесуални нарушения, като се е отклонил от наведените от въззивника възражения за неправилност на първоинстанционното решение и е навел напълно нов аргумент по свой почин, което е в нарушение на диспозитивното начало в процеса. Сочи, че в съжденията си относно забавата на възложителя по договора въззивният съд отново е излязъл извън твърденията на въззивника. Прави оплакване, че съдът не е взел предвид възражението му, че срокът на договора може да бъде продължен само по причини, посочени в чл.19 от договора. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по следните материалноправни въпроси, обуславящи изхода на спора: 1. Следва ли въззивният съд при ревизирането на обжалваното решение да се ограничи само с доводите на въззивника, както и с аргументите и възраженията на въззиваемата страна или следва по свой почин и усмотрение да наведе нови аргументи извън релевираните от страните по спора? Ако въззивният съд се произнася по факти и обстоятелства, които не са въведени от ищеца и ответника в предмета на спора, това в нарушение на принципа на диспозитивното начало ли е? 2. При постановяване на решението си, следва ли въззивният съд да се съобрази с действащите валидни договорни клаузи между страните? 3. Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички събрани доказателства в процеса и наведени твърдения от страните и се обоснове кои твърдения на страните счита за доказани и кои не ? 4. Следва ли съдът при преценка на фактите и обстоятелствата по правен спор за освобождаване на гаранция за срочно и точно изпълнение по договор за СМР, да преценява изложените доводи и възражения от страните, съпоставяйки ги с приетите от страните условия по договора? 5. Извършено плащане от възложителя по договор за строителство на СМР, неотчетени и неприети с протоколи и актове по Наредба №3/31.07.2003г. на МРР, както и с други документи, описани в договора / подробни ведомости, сертификати за произход на материалите и др./, може ли да се възприеме за приемане на работата от страна на възложителя? 6. От кой момент следва да се изчисляват закъснението на страните по двустранен договор с насрещни престации – от крайната дата на определените в договора срокове за изпълнение или от друга дата и как следва да се определи тя? По първия въпрос поддържа противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №202/27.02.2015г. по т.д.№4123/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №121/30.05.2017г. по гр.д.№3718/2016г. на ВКС, ГК, IV г.о, решение №389/13.05.2015г. по гр.д.№6626/2013г. на ВКС, ГК, IV г.о, по втори - противоречие с решение №28/01.03.2017г. по гр.д.№60094/2016г. на ВКС, ГК, IV г.о. Твърди,че по третия въпрос съдът се е отклонил от задължителните постановки на ППВС №181953г., ППВС№7/1965г. и ППВС№1/1985г., както и от практиката на ВКС, формирана по реда на чл.290 от ГПК - решение №134/2013г. по т.д.№34/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №75/20.06.2016г. по т.д.№1608/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №94/13.09.2016г. по т.д.№3768/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №161/04.10.2016г. по т.д.№2220/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №202/25.01.2018г. по т.д.№1826/2016г. на ВКС, ТК, І т.о. Останалите три въпроса поставя в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК, като счита че допускането на касационно обжалване по тези въпроси ще допринесе за отстраняване на непоследователната и противоречива практика на ВКС, както и на непълноти и неясноти на правните норми и ще съдейства за развитие на правото. Ответникът по касация „Булкарп“ ООД, [населено място], поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, както и че жалбата е неоснователна. Подробни съображения излага в подадения от него писмен отговор. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че страните са сключили Договор за строителство № 01 от 14.05.2016 г. по силата на който касаторът „Билдтрейд груп” ООД, [населено място], е възложил, а „Булкарп“ ООД, [населено място], е приел да изпълни възмездно, със свои средства, качествено и в срок, следните СМР: „Груб строеж“ на обект: сграда със смесено предназначение [населено място], м. Манастирски ливади – запад, кв.11, УПИ I-512.538. Приел е, че срокът за изпълнение е започнал да тече от 16.12.2016г. - датата на подписване на протокол за откриване на строителна площадка и определяне на строителна линия и ниво на строежа, като на 27.10.2017г. е съставен акт обр.14 за приемане на конструкцията. Счел е за неправилен извода на първоинстанционния съд, че срокът за изпълнение на строежа е определен на 260 дни, считано от подписване на протокола за откриване на строителна площадка, определяне на строителна линия и ниво, подписан на 16.12.2016г., и изтича на 05.09.2017г. Приел е, че съгласно приложение №2 към Договора страните по договора изрично са определили времетраенето /необходимия брой дни/ за изпълнение на конкретно посочени СМР, като сбора от дните за отделните СМР е 375 дни или 9 месеца и 20 дни, което следва да се приеме, че е уговореният срок за изпълнение. Предвид изложеното е заключил, че срокът за изпълнение е започнал да тече на 16.12.2016г. и е изтекъл на 25.12.2017г., като акт образец 14 е подписан на 27.10.2017г. - преди изтичане на срока за изпълнение. Изложил е и съображения, че дори и да се приеме, че срокът за изпълнение на строежа е определен на 260 дни, считано от подписване на протокола за откриване на строителна площадка, определяне на строителна линия и ниво, подписан на 16.12.2016г., и изтича на 05.09.2017г., така както е приел първоинстанционният съд, неправилни са крайните му изводи за неоснователност на предявения иск, предвид възраженията на ищеца за продължаване на срока по реда на чл.21, ал.2 от Договора и наличието на предпоставките на чл.96, ал.2 от ЗЗД. Приел е, че възложителят не представил доказателства за изпълнение на задължението да осигури електроснабдяване на обекта преди 26.01.2017г., като забавата на кредитора да изпълни задължението си освобождава длъжника от последиците на собствената му забава по отношение на задължението да изпълни СМР в срок - чл.96, ал.1 от ЗЗД, и затова следва да се приеме, че срокът за изпълнение на работата е продължен със срока на кредиторовата забава, т.е. с 40 дни /17.12.2016г. - 25.01.2017г./ и изпълнението на строежа е следвало да бъде извършено до 15.10.2017г. Приел е също, че са налице предпоставките на чл.21, ал.2 от Договора и срокът за изпълнение е продължен с още 20 дни /за периода от 11.03.2017. до 30.03.2017г./, поради забавено изпълнение на задължението на възложителя да заплати приети СМР по фактура №197/10.03.2017г. Съобразил е обстоятелството, че според заключението на приетата по делото съдебно счетоводна експертиза, фактура №197/10.03.2017г. е надлежно и своевременно отразена в счетоводствата на страните. Приел е, че задължението по същата е станало изискуемо на 10.03.2017г., когато е извършено първото плащане от ответника, а окончателното заплащане е извършено на 30.03.2017г. С оглед изложеното е стигнал до извода, че акт образец 14 е подписан на 27.10.2017г. преди изтичане на срока за изпълнение, поради което е възникнало правото на изпълнителя да получи плащане на задържаната като гаранция сума за срочно изпълнение, съгласно уговореното в чл.12, ал.2 от Договора. Приел е за неоснователно и неотносимо възражението на ответника, че ищецът не е изпълнил всички възложени му с договора СМР, основано на протокол от 17.10.2017г., както и възражението за недостатъци в изпълнението, като е изтъкнал, че се касае за гаранция за срочно изпълнение и в разпоредбата на чл.12, ал.2 от Договора страните са определили условията и срока, при които възложителят се е задължил да заплати на изпълнителя задържаната сума за срочно изпълнение - до 10 работни дни, считано от съставянето на акт обр.14 по Наредба №3/31.0.2003г. на МРРБ, което условие се е сбъднало на 27.10.2017г. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. Първият и четвъртият въпрос в изложението по чл.184 ал.3 т.1 от ГПК са поставени във връзка с оплакването на касационния жалбоподател, че въззивният съд е преразгледал въпроса за уговорения между страните срок за изпълнение на строителството, като е стигнал до извода, че уговореният срок е 375 дни, при все че във въззивната жалба и отговора на същата не са въведени оплаквания срещу констатациите на първоинстанционния съд, че срокът за изпълнение на договора е 260 дни. С оглед на това въпросът е свързан с изложените от въззивния съд съображения, но не изпълнява общото изискване на чл.280 ал.1 от ГПК, тъй като не се явява обуславящ за изхода на спора. След като е изложил своята констатация за продължителността на уговорения срок, въззивният съд е изложил и аргументи, че дори и при уговорен срок от 260 дни, не е налице забавено изпълнение, за което строителят отговаря, тъй като възложителят не е изпълнил в срок задължението си да осигури електроснабдяване на обекта и задължението си да заплати приети СМР по фактура №197/10.03.2017г. Следователно уважаването на иска е резултат не само от различен извод относно продължителността на срока за изпълнение, а и от преценката за забава на кредитора, която освобождава изпълнителя – длъжник от последиците на неговата забава. Поради това и с оглед указанията в т.1 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС касационно обжалване по тези правни въпроси не би могло да се допусне, тъй като тяхното разглеждане от касационната инстанция не би довело до промяна в изхода на делото. С поставения от него втори въпрос касаторът въвежда довод за неправилна интерпретация на съдържанието на представеното по делото Приложение №2 относно уговорения с него срок за изпълнение. Въпросът не отговаря на общия критерий по чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване по изложените по – горе съображения, че преценката на въззивния съд за продължителността на срока не е единствено обуславяща изхода на спора, тъй като изрично са изложени мотиви за липса на забава на изпълнителя както при срок с продължителност 375 дни, така и при продължителност 260 дни. Наред с това въпросът изразява несъгласието на касатора с приетите от съда за установени факти по делото. Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, въпросите, които имат значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, са относими към касационните основания по чл.281 т.3 от ГПК и не подлежат на проверка в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл.288 от ГПК Третият въпрос в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касае правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото. Тези правомощия са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По въпроса относно задължението на въззивния съд да разгледа и обсъди в решението си всички изложени във въззивната жалба оплаквания е налице и задължителна практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора решения, както и в служебно известните на настоящия състав решение №55/03.04.2014г. по т. д. №1245/2013г. на ВКС, І т. о., решение №263/24.06.2015г. по т. д. №3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение №111/03.11.2015г. по т. д. №1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл.290 от ГПК. Съгласно тази практика въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235 ал.2 и чл. 236 ал.2 от ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.263 ал.1 от ГПК. Съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. При постановяване на решението си, въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на ВКС. Съдът е препратил към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл.272 от ГПК, но e извършил и самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, относими към пораждане на задължението за заплащане на удържаната гаранция за срочно изпълнение по процесния договор. Обсъдил е направеното от касатора възражение, че не е изпаднал в забава при заплащането на СМР по фактура №197/10.03.2017г., тъй като възнаграждението не е било изискуемо поради непредставяне на предвидените в чл.8 от договора документи за отчитане на извършената работа. Приел е същото за неоснователно, като е счел за релевантно приемането на изработеното от възложителя, независимо от това, че не са били представени от изпълнителя всички предвидени в договора документи за отчитане на изпълнението. Приел е, че не са представени доказателства, от които да се установява осигурено електроснабдяване на обекта преди 26.01.2017г. По този начин въззивният съд не е споделил становището на касатора, че представеното от него заявление до „ЧЕЗ“ ЕАД съставлява доказателство за изпълнение на задължението за осигуряване на електроснабдяване на обекта. Преценката на доказателствения материал и формираните въз основа на нея изводи на съда за фактическата обстановка не подлежат на проверка в стадия по допускане на касационно обжалване. Петият въпрос в изложението е обуславящ за изхода на спора, доколкото въззивният съд е направил извод, че осчетоводяването от касатора на издадените от изпълнителя фактури за изпълнените от него СМР, включването им в дневник покупки по ЗДДС и ползването на пълен данъчен кредит по начисленото ДДС, е равнозначно на приемане на изработеното от касатора. Този въпрос обаче също не обуславя допускането на касационно обжалване. Допускането на касационното обжалване въз основа на сочения от касатора селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК е обусловено както от наличието на конкретна непълна или неясна правна норма, нуждаеща се от разширително, респ. корективно тълкуване, с оглед непротиворечивото й прилагане от отделните съдилища, така и от предизвикана обществена необходимост за промяна на възприетото до момента тълкуване на закона или отделна негова разпоредба, което от своя страна води до развитие на правото по вложения от законодателя в чл.280 ал.1 т.3 от ГПК смисъл. Тези предпоставки не са налице в настоящата хипотеза. По въпроса е формирана задължителна за съдилищата практика в смисъл, че фактът на извършената работа може да бъде установен с всички допустими по ГПК доказателствени средства. С решение №318/17.10.2011г. по т.д. №728/2010г. на ВКС, ІІ т.о., е прието, че въпреки несъставянето на двустранен констативен протокол между страните, съгласно изискването на чл.170 от ЗУТ, то при наличието на определени предпоставки и доказателства може да се наложи извода за конкретен случай, че е налице приемане на фактически изпълнените СМР, въпреки отказа на поръчващия да подпише двустранен протокол. Съгласно решение №48/31.03.2011г. по т.д.№822/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., извършената работа по договор за изработка може и да не е приета изрично /със съставяне на писмен акт подписан от възложителя / и са достатъчни и конклудентни действия за това. Във всички случаи, обаче, когато се касае за строителни обекти, за да се дължи плащането на възнаграждение по чл. 266, ал.1 от ЗЗД на изпълнителя, осъществените от него на място строително-монтажни работи следва да отговарят на одобрения технически проект /ако няма такъв - на уговореното между страните в самия договор/ и на съответните строителни правила и норми, съобразно с изискванията на разпоредбите на чл.169 от ЗУТ. С решение №65/24.04.2012г. по т.д.№333/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., е прието, че а ко възложителят, респективно негов представител, е подписал издадена от изпълнителя фактура за изпълнените СМР по договора между страните или фактурата е отразена в счетоводните регистри на търговското дружество – възложител и възложителят е ползвал правото на приспадане на данъчен кредит, то се налага извод, че е налице приемане от поръчващия на фактически изпълнените работи, дори и ако не е подписан двустранен приемо - предавателен протокол за извършени СМР. Наличието на постоянна и непротиворечива практика на ВКС, с която обжалваното решение е съобразено, изключва допълнителното основание за достъп до касация по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Последният въпрос в изложението е поставен общо и хипотетично и не е съобразен със специфичните за спора обстоятелства, приети за установени от въззивния съд. Съставът на Софийски апелативен съд е приел, че срокът за изпълнение е започнал да тече от 16.12.2016г. - датата на подписване на протокол за откриване на строителна площадка и определяне на строителна линия и ниво на строежа, като този извод изцяло възпроизвежда клаузата на чл.17 от договора за строителство. Изводът, че срокът следва да бъде удължен с 60 дни се дължи на преценката за забавено изпълнение на задължението на възложителя да осигури електрозахранване на обекта и да заплати приетите СМР по фактура №197/10.03.2017г., съответно на приложение на разпоредбата на чл.96, ал.2 от ЗЗД. С оглед изложеното поставеният въпрос не обосновава общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. На ответника по касация не следва да бъдат присъждани разноски, тъй като не са представени доказателства за направени такива. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд