Определение № 159 от 23.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 2164/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ДЗИ – ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ ЕАД, чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 20 от 10.03.2020 г. по в.т.д.№ 8/2020 г. по описа на Бургаския апелативен съд, поправено с решение № 100235 от 10.11.2021 г. Решението се обжалва в частта, с която е отменено решение № 458 от 27.11.2019 г. по т.д.№ 257/2019 г. на Бургаския окръжен съд в частта за отхвърляне на исковете на Г. И. Г. и А. М. Г. срещу касатора до размер на 15 000 лв., и е постановено друго, с което ответното дружество е осъдено да заплати на ищците по 15 000 лв., представляващи застрахователно обезщетение за настъпилите за всеки от тях неимуществени вреди, вследствие смъртта на починалото им внуче А. Л. Г. при ПТП на 25.10.2014 г., причинено от застрахованото лице Л. А. Г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от деня на застрахователното събитие – 25.10.2014 г. до окончателното й изплащане. В останалата част първоинстанционното решение е потвърдено. Касаторът поддържа, че решението е недопустимо в частта, касаеща началната дата на присъдената законна лихва, както и очевидно неправилно в останалата му осъдителна част, поради противоречие с материалния и процесуалния закон и необоснованост, за което излага подробни съображения. Моли да бъде допуснато касационно обжалване на същото при условията на чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК. Твърди, че с оспорения съдебен акт въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, разрешени в противоречие със съдебната практика, а също и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК/, а именно: 1/ Доколкото бабите и дядовците са дефинативно изключени от кръга на лицата, на които е признато правото на обезщетение по разума на ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г., за да се обоснове основателност на исковата претенция въззивниците какви доказателства е следвало да ангажират за наличието на предпоставките да се приеме, че е реализирано утвърденото от тълкувателната воля по ТР № 1/2016 г. на ОСНГК на ВКС; 2/ Претендиращите обезщетения баба и дядо какви предпоставки следва да установят в хода на делото, за да приеме сезираният съд за доказано наличието на изградени с починалия особено близка и трайна житейска връзка и търпените от тях значителни морални болки и страдания от неговата загуба; 3/ При предявен иск от баба и дядо в кои случаи следва да се приеме, че претърпените болки и страдания надхвърлят по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка и са сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките, за да е справедливо да се признае правото на обезщетение; 4/ При липса на отношения, различни от нормалните и различни от обичайните при добри социално-активни отношения в бита, оправдано ли е присъждане на допълнително обезщетение на баба/дядо за вреди от смъртта на пострадалото лице; 5/ Кои са предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинената смърт на техни близки, извън кръга на посочените в Постановление № 4/1961 и Постановление № 5/1969 на Пленума на Върховния съд; 6/ Легитимирани ли са да получат обезщетение за вреди от смъртта на своя внук ищците при недоказана изключителност във взаимоотношенията и следва ли да се приложи от решаващия съд приетото присъждане на обезщетения по изключение от ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г., че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия; 7/ При постановяване на осъдително решение, с което се уважава изцяло или частично предявен иск с правно основание чл.226 ал.1 КЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени от лице с разширения кръг лица, предвиден в чл.493а ал.4 КЗ, съдът следва ли при определяне размера на обезщетението да се съобразява с ограничението, предвидено в § 96 ал.1 ПЗР към ЗИД на КЗ /ДВ, бр.101/2018 г./; 8/ Разпоредбата на § 96 ал.1 ПЗР към ЗИД на КЗ /ДВ, бр.101/2018 г./ приложима ли е при спорове, които се разглеждат от съдилищата по реда на част ІV от отменения КЗ, съгласно § 22 от ПЗР на КЗ /в сила от 01.01.2016 г./; 9/ Съществува ли противоречие между задължителни за съдилищата норми на европейското право и разпоредбата на § 96 ал.1 ПЗР към ЗИД на КЗ /ДВ, бр.101/2018 г./, което да обосновава неприлагането на тази разпоредба във вътрешното право; 10/ Предвид това, че настоящият договор за ЗГОА е сключен на 28.02.2014 г., следва ли застрахователното дружество да носи риска от възникване на отговорност на застрахования за неимуществени вреди към далечния кръг от роднини, посочени в ТР № 1/21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС, на починало лице, чиято смърт застрахованият виновно е причинил, при положение, че застрахователното дружество не се е съгласявало да носи този риск и отговорност. Сочи се, че поставените въпроси са разрешени в противоречие със съдебната практика /изброени са решения на окръжни и апелативни съдилища, определение за допускане на касационно обжалване по т.д.№ 1275/2019 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и ТР № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС/. В отговора на касационната жалба, депозиран в срока по чл.287 ал.1 ГПК от процесуалния пълномощник на Г. И. Г. и А. М. Г., освен становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и неоснователност на жалбата на застрахователя, е инкорпорирана и насрещна касационна жалба срещу същото решение в неговите отхвърлителни части /за сумите над по 15 000 лв. до размер от по 50 000 лв./. Поддържа се, че в тази част въззивното решение е неправилно, тъй като не са съобразени критериите за определяне на обезщетение по справедливост по чл.52 ЗЗД и не са обсъдени всички установени по делото факти и обстоятелства. Допускането на касационно обжалване в атакуваната от ищците част от въззивното решение се претендира в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1/ Как следва да се прилага чл.52 ЗЗД по иск с правно основание чл.226 ал.1 КЗ /отм./, респ. по иск с правно основание чл.432 КЗ, срещу застрахователя на делинквента по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, предявен от баба и дядо, чието внуче е починало в резултат на ПТП и кои са приложимите критерии при определяне на обезщетението за неимуществени вреди в тези случаи; 2/ Има ли значение по тези искове размерът на застрахователно покритие и следва ли при определяне на обезщетението съдилищата да го вземат предвид. Срещу насрещната касационна жалба е постъпил писмен отговор от ДЗИ – ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ ЕАД, чрез процесуален пълномощник, с който се оспорват предпоставките за достъп до касация, поддържани от ищците. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, с оглед доводите на страните по чл.280 ГПК и материалите по делото, приема следното: Касационните жалби са подадени от легитимирани лица, в законоустановения срок, против подлежащ на касиране въззивен съдебен акт, поради което са процесуално допустими. Налице са и основания за частично допускане на решението до касационен контрол по жалбата на ДЗИ – ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ ЕАД. Съображенията за това са следните: Въззивното решение е вероятно недопустимо по смисъла на чл.280 ал.2 предл.2 ГПК в частта относно присъдените лихви и по-конкретно – относно началната дата на тяхното начисляване. Спорът между страните е бил пренесен във въззивната инстанция по жалба на Г. И. Г. и А. М. Г., в която изрично ищците са поискали законната лихва върху дължимите обезщетения да се начислява от 21.05.2016 г. /с оглед направено възражение от ответника за изтекла погасителна давност/, вместо от първоначално претендираната дата - 25.10.2014 г. В останалите обжалвани части касационно обжалване не следва да се допуска, по следните причини: По отношение на спора относно главниците, съставът на въззивния съд, като е кредитирал и съобразил свидетелските показания относно релевантните по делото факти, е приел за установено, че в конкретния случай отношенията между ищците и починалото им внуче са надхвърляли рамките на формалните /и обичайни/ родствени отношения, че между тях е съществувала особено близка и дълбока емоционална връзка, прекратена със смъртта на внука, причинила им продължителни болки и страдания, за чиято обезвреда следва да бъде ангажирана отговорността на ответния застраховател. При определяне на обезщетението в размер на 20 000 лв. /5 000 лв. от които са били изплатени от застрахователя/ съдът е преценил установените по делото обективно съществуващи обстоятелства, съгласно указанията на ППВС № 4/03.12.1968 г. /силен стрес, душевни болки и страдания, получени по особено драматичен начин, продължаващи и понастоящем, от нелепо причинената смърт на невръстно дете, здраво и добре гледано, желано от семейството и обичано от ищците/. Приел е също, че при определяне на обезщетенията не е ограничен от разпоредбата на § 96 ал.1 ЗИДКЗ /ДВ, бр.101 от 2018 г./ по съображения, извлечени от нормите на европейското законодателство относно застрахователната отговорност, както и че обезщетение в посочения по-горе размер съответства на общите икономически условия в страната към момента на увреждането. Настоящият съдебен състав не установява наличие на основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК за достъп до касация по жалбата на ДЗИ – ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ ЕАД. Основната част от формулираните от този касатор въпроси /а именно с №№ 1, 2, 3, 4, 6, 10/ са пряко относими към обосноваността и правилността на обжалвания съдебен акт, оспорени от този касатор, и поради това нямат характера на правни такива, съобразно общото селективно изискване на чл.280 ал.1 ГПК /вж. указанията към т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС/. Въпроси с №№ 7 и 8 не са изрично обсъждани от въззивния съд, поради което не се преценяват като обуславящи за изхода от спора, отделно от това, налице е трайноустановена практика на ВКС, според която разпоредбата на § 96 ПЗР от действащия КЗ не е приложима при спорове, разрешавани по правилата на КЗ /отм./ - решение № 57 от 25.07.2019 г. по т.д.№ 1218/18 г. на ІІ т.о. и множество определения на ВКС, в които разрешението е споделено. С оглед посочената практика, пряко относима към предмета на спора, без реално значение за неговия изход е и въпрос № 9, макар и обсъден от съда /дали § 96 ал.1 ПЗР към ЗИД на КЗ /ДВ, бр.101/2018 г./ противоречи на норми от европейското право, които да обусловят неговото неприлагане/. Въпросът за предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинената смърт на близки, извън кръга на посочените в ППВС № 4/1961 и ППВС № 5/1969 е разрешен с ТР № 1/21.06.2018 г. на ВКС по тълк. д.№ 1/2016 г. на ОСНГТК, което въззивният съд е приложил, а правилността на изводите му, както се посочи по-горе, не подлежи на преценка в настоящата фаза от касационното производство. Не се установява и самостоятелното селективно основание по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК – очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт, т.к. не се констатира превратно прилагане на закона или грубо нарушаване на правилата на формалната логика от страна на въззивния съд, видни от мотивите на решението. Предпоставките за достъп до касация не са налице и по въпросите, формулирани в насрещната касационна жалба, доколкото при определяне на размера на дължимите на ищците обезщетения съдът е приложил именно постановките на ППВС № 4/1968 г., отчел е и обществено-икономическите условия към момента на увреждането, като съгласно трайната практика на ВКС, застрахователните лимити представляват само спомагателен критерий при преценката за обществено-икономическата конюнктура, проявяващ значението си в периоди на динамично изменение. Предвид изложеното, не се установява поддържаното от касаторите - ищци противоречие по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. От друга страна, наличието на актуална практика на ВКС по поставените въпроси изключва приложението на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, което допълнително основание е и бланкетно заявено. За разглеждане на жалбата по реда на чл.290 ГПК в допуснатата до проверка част, ДЗИ – ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ ЕАД следва да представи доказателства за предварително внасяне на дължимата държавна такса по сметка на ВКС, в размер на 96 лв., на основание чл.18 ал.2 т.2 от Т. по ГПК. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение