Определение № 4923 от 30.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4019/2025 г.

Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на И. К. З., приподписана при условията на чл. 284, ал. 2 ГПК от адв. Я. – назначен на страната служебен адвокат, против определение № 16727 от 10.09.2025 г. по ч. гр. д. № 5324/2025 г. на Софийски градски съд, ГК, ЧЖ-I-Е отделение.

В жалбата се сочи, че горното определение е недопустимо в една част и неправилно в друга част. Иска се също делото да бъде върнато за допълване на определението на градския съд – с освобождаване на ищцата и настояща жалбоподателка от държавна такса в производството по делото - гр. д. № 63616/2021 г. на Софийски районен съд (СРС) и отмяна на осъждането й за сумата от 60 лв. – съставляваща такава такса.

Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащо на касационен контрол определение на въззивен съд и е допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване съставът на ВКС, Трето гражданско отделение, намира следното:

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е приел, че производството по гр. д. № 63616/2021 г. на СРС, 155 състав е образувано по искова молба от И. К. З. срещу СГС и СРС, за обявяване за нищожни на определение № 261833 от 29.01.2021 г. по ч. гр. д. № 669/2021 г. на СГС, ГО, IV-Д и разпореждане № 20280266 от 18.12.2020г. по гр. д. № 52045/2020г. на СРС. С определение № 43368 от 24.10.2024 г. по гр. д. № 63616/2021 г. на СРС производството е прекратено поради липса на правен интерес от търсената искова защита. При позоваване на правилото по чл. 272 ГПК, градският съд е препратил към мотивите на първоинстанционното определение и в допълнение е мотивирал, че предмет на искова защита са два съдебни акта, чиято валидност е била оспорена. С първия от тези актове - определението на СГС, цитирано по-горе, е отменено частично разпореждането на СРС от 18.12.2020 г. за връщане на исковата молба по гр. д. № 52045/2020 г. по описа на този съд, 32 състав (относно исковете, предявени срещу АССГ). С втория от актовете – въпросното разпореждане на СРС от 18.12.2020 г. е върната исковата молба на И. З. в частта на предявените искове срещу АССГ за обезщетяване на вреди – имуществени и неимуществени. В обжалваното определение са изложени и собствени съображения, и изводи за недопустимостта на предявените искове, а именно: че на първо място, съдебните актове, чиято нищожност се претендира по реда на чл. 270, ал. 2 ГПК подлежат на инстанционен контрол и на второ – вън от това, че ищцата може отново да предяви исковете си. Така е обосновано виждане, че защитата на ищцата следва да се осъществи по реда на обжалването, респ. в процеса при осъществяване на касационен съдебен контрол върху постановения съдебен акт по основното съдебно производство пред СРС, в което именно страната следва да релевира възраженията си относно съдебните актове, чиято валидност оспорва. По съображения за неизпълнение указанията на съда за представяне от ищцата на доказателства за имуществено състояние във връзка с искането й по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване от д. такса в производството по делото, е прието, че е налице основание за отхвърляне на същото.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят въпроси, за които се твърди, че са обуславящи изхода на делото и които се отнасят за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с доводи, че даденото по тях разрешение от въззивния съд е в противоречие с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава.

Тези въпроси имат следното съдържание:

1. „Когато в производство по частна жалба въззивният съд препраща към мотивите на първостепенния съд по правилото на чл. 272 ГПК, длъжен ли е да обсъди доводите и възраженията в жалбата?

2. „В горната хипотеза въззивният съд следва ли да съобрази изложените обстоятелства, на които се основава иска, за да прецени наличието на интерес от защита?;

По първото питане се поддържа противоречие с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, опредметена в ТР от 15.01.2019 г. по т. д. № 6/2017 г. на ОСГТК, както и в решение № 127/05.04.2011 г. по гр. д. № 1321/2009 г. на IV г. о., решение № 60287/16.02.2022 г. по гр. д. № 973/2021 г. на III г. о., решение № 60102/13.10.2021 г. по д. № 965/2021 г., а по второто – с решение № 113/24.01.2017 г. по гр. д. № 6146/2015 г. на ВКС, решение № 163/13.01.2011 г. по т. д. № 12/2010 г. на I т.о., решение № 147/17.06.2013 г. по гр. д. № 1810/2013 г. на II г.о., решение № 207/24.07.2012 г. по гр. д. № 914/2011 г. на IV г.о.

Иска се достъп до касация и на основания чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК с доводи за вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното определение.

Настоящият състав на ВКС, III г. о. намира, че отсъстват предпоставки на сочените селективни основания за допускане на обжалването.

Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК въззивните определения подлежат на обжалване с частна касационна жалба при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК - когато с обжалваното определение съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е обусловил решаващия му извод и е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, решен е в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз или е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Селектирането на частната касационна жалба се извършва и при вероятност актът на въззивния съд да е нищожен или недопустим, както и при очевидната му неправилност. В първия кръг на очертаните хипотези, достъпът до касация е предпоставен от произнасянето на въззивния съд по обуславящ правен въпрос като общо основание (чл. 280, ал. 1 ГПК). Съгласно даденото обвързващо тълкуване по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК поставеният въпрос (материалноправен или процесуалноправен) е релевантен и от значение за изхода по конкретното дело когато е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в съдебния му акт. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното определение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основания за неправилност на въззивното определение. Касационният жалбоподател е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Задължението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК за точно и мотивирано изложение на касационните основания, е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в частната касационна жалба.

По поставените два въпроса, които по своето съдържание се свеждат до един, е налице трайна съдебна практика на ВКС, според която, когато намери първоинстанционния съдебен акт за правилен и го потвърди, въззивният съд може да не преповтаря в мотивите си приетите за установени обстоятелства и правните изводи на първостепенния съд, а може да препрати към неговите мотивите, които споделя, като по този начин ги прави свои мотиви. Наред с това въззивният съд следва да отговори на всички оплаквания, възражения и доводи на жалбоподателя, но не като контролно-отменителна инстанция, а в качеството си на такава по същество, т.е. чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи, във връзка с направените оплаквания и възражения. Съгласно постановките на ТР № 6 от 15.01.2019 г. по т. д. № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС, в производството по частната жалба втората инстанция действа при условията на пълен въззив, за разлика от правомощията й при постановяване на въззивни решения. Въззивният съд извършва цялостна проверка, както за валидност и допустимост на обжалваното определение, така и относно неговата законосъобразност. В тази връзка, съдът следва самостоятелно да установи фактите, относими към приложимата процесуалноправна норма, да разгледа и прецени релевантните и надлежно заявени аргументи, да вземе собствено становище по предмета на производството и да се произнесе по неговото същество, като не е обвързан от изложените в частната жалба оплаквания. От друга страна, никога не е имало съмнение, че съдът е длъжен да мотивира съдебните си актове, като извършената от въззивния съд дейност по преценка и вземане на заключение в производството по чл. 274, ал. 2 ГПК, трябва да намери израз в мотивите на въззивното определение. Изложените съображенията трябва да са ясни, точни и пълни, достатъчни, за да се гарантира на страните ефективно правото на справедлив съдебен процес. В случая въззивният съд не се е отклонил от горните правни разрешения, вкл. и от възприетите в актовете, на които касаторът се позовава. В мотивите на обжалваното определение, наред с препращането към тези на първоинстанционния съд, СГС е изложил свои собствени изводи и съображения за недопустимостта на предявените от жалбоподателката искове. Наличието на правен интерес, като е абсолютна положителна процесуална предпоставка за допустимост на всички искове, вкл. на установителните искове за нищожност, за която съдът следи служебно, се преценява конкретно с оглед естеството и съдържанието на всеки конкретен правен спор, за разрешаването на който е сезиран. Правният интерес винаги произтича от конкретните обстоятелства, очертали предмета на спора и се изразява в обоснованото твърдение за засегната с последния правна сфера. Именно в тази насока са мотивите на въззивния съд по обжалваното определение. Несъгласието на касатора с решаващата правна воля относно процесуалния спор за допустимостта на производството и касационните му оплаквания срещу нея сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване. Наличието на съдебна практика на ВКС по поставения (обобщаващ) въпрос и съобразяването й при постановяване на обжалваното определение изключва предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Въззивното определение не е и вероятно недопустим съдебен акт – чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Противно на поддържаното от страната въззивният съд се е произнесъл по предмета на процесуалния спор, очертан с жалбата пред него. Соченото от жалбоподателката несъответствие (с което се обосновава горното специално селективно основание) между част от мотивите в обжалваното определение и изразената външна воля с диспозитива му, не се установява. Вън от това, такъв порок на съдебния акт не обуславя процесуалната му недопустимост (тя би била резултат на нарушение от съда на принципа на диспозитивното начало, което обаче в случая не е допуснато).

Неоснователно е и искането за достъп до касация при предпоставките на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивното определение. От съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довела до процесуално нарушение, в резултат на което е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила.

В заключение, касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и по чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК, последицата от което е недопускане на касационен контрол.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, III г. о.,