Определение № 4016 от 12.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1804/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. Д. И. против решение № 21 от 19.01.2023 г. по в.гр.д.№ 593 от 2022 г. на Великотърновския окръжен съд, допълнено на основание чл.248 ГПК в частта за разноските с определение № 220 от 02.03.2023 г., с което е потвърдено решение № 633 от 01.06.2022 г. по гр.д.№ 3555 от 2021 г. на Великотърновския районен съд за отхвърляне на предявения от С. Д. И. срещу Д. А. Д. /взискател по изп.д.№ 20154110400122 по описа на държавен съдебен изпълнител при Великотърновския РС/ и М. Д. С. /длъжник по изпълнителното дело/ отрицателен установителен иск по чл.440 ГПК, че М. С. не е собственик на 1/3 ид.ч. от следните имоти:

1. Нива с площ от 9994 кв.м., представляваща поземлен имот с идентификатор ..... по кадастралната карта на [населено място], общ.Полски Т., обл.Велико Т., одобрена със заповед № РД-18-1712 от 17.10.2018 г. на Изпълнителния директор на АГКК;

2. Нива с площ от 10 007 кв.м., представляваща поземлен имот с идентификатор ..... по кадастралната карта на [населено място], общ.Полски Т., обл.Велико Т., одобрена със заповед № РД-18-1712 от 17.10.2018 г. на Изпълнителния директор на АГКК;

3. Нива с площ от 4 599 кв.м., представляваща поземлен имот с идентификатор 41246.46.32 по кадастралната карта на [населено място], общ.Полски Т., обл.Велико Т., одобрена със заповед № РД-18-1712 от 17.10.2018 г. на Изпълнителния директор на АГКК и

4. Нива с площ от 3 400 кв.м., представляваща поземлен имот с идентификатор 41246.1.3 по кадастралната карта на с.К., общ.Полски Т., обл.Велико Т., одобрена със заповед № РД-18-1712 от 17.10.2018 г. на Изпълнителния директор на АГКК.

В касационната жалба се твърди, че решението на Великотърновския окръжен съд е неправилно- основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК. Твърди се, че обжалваното решение противоречи на посочена практика на ВКС /решение № 32 от 08.02.2016 г. по гр.д.№ 4591 от 2015 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 3 от 25.01.2016 г. по гр.д.№ 3973 от 2015 г. на ВКС, ГК, I г.о./ по следния въпрос: При започнало владение приживе на наследодателя в полза на един от наследниците, следва ли да се доказва демонстриране на същото по отношение на друг наследник след смъртта на наследодателя, за да се приеме придобиване по давност ? Освен това се твърди, че решението е вероятно недопустимо и очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК.

Ответниците Д. А. Д. и М. Д. С. не вземат становище по жалбата.

Върховният касационен съд на Република България, състав на първо отделение на Гражданска колегия по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ищец по делото/, в едномесечния срок по чл.283 ГПК /касаторът е била уведомен за решението на въззивния съд на 25.01.2023 г., а касационната жалба е подадена на 17.02.2023 г./ и срещу решение на въззивен съд по иск за собственост на недвижими имоти, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от С. Д. И. срещу Д. А. Д. и М. Д. С. отрицателен установителен иск по чл.440 ГПК, че М. Д. С. не е собственик на 1/3 ид.ч. от гореописаните четири недвижими имота, въззивният съд е приел, че процесните имоти са били възстановени на наследниците на С. А. Г., починал на 24.03.1983 г., с решение № 007 от 21.03.1994 г. на ПК- [населено място]. Вземайки предвид представеното удостоверение за наследници на С. А. Г., съдът е приел, че правото на собственост върху имотите е било възстановено на единствения наследник на С. Г.- сина му Д. И. А., а след неговата смърт на 28.05.1999 г. имотите са станали собственост по наследство на неговите наследници по закон: съпругата му Й. М. А., сина му С. Д. И. и дъщеря му М. Д. С..

За неоснователно и недоказано е прието твърдението на ищеца С. И., че е придобил имотите на основание давностно владение, установено още преди смъртта на наследодателя му Д. А. и продължило повече от 10 години. Кредитирани са показанията на разпитаните по делото свидетели, че още след възстановяване на собствеността до 2004 г. ищецът обработвал лично процесните земеделски земи; че през 2004 г. влязъл с част от тях в земеделската кооперация, а другата част обработвал чрез наети от него лица. Въззивният съд, обаче е препратил по реда на чл.272 ГПК към правните и фактически изводи на първоинстанционния съд, включително и към тези, в които е прието, че в периода от 08.07.1994 г. до смъртта му на 28.05.1999 г. имотите са били във владение на Д. И. А. /баща и наследодател на ищеца/, който е въведен във владение с протокол за въвод във владение от 08.07.1994 г. Няма доказателства приживе наследодателят да е предал владението на тези земи на ищеца или ищецът да е установил такова владение въпреки волята на собственика.

Дори да се приемело въз основа на събраните свидетелски показания, че от датата на възстановяване на собствеността с решението на ПК от 21.03.1994 г. ищецът е установил владение върху процесните земи, до смъртта на собственика Д. А. през 1999 г. са изминали само 5 години, които не били достатъчни за придобиване на имотите по давност при недобросъвестно владение /чл.79, ал.1 ЗС/. След смъртта на наследодателя ищецът е бил владелец на своите ид.ч. и държател на частите на останалите съсобственици /ответницата М. С. и тяхната майка/. Не било доказано от показанията на свидетелите, че ищецът е демонстрирал пред другите съсобственици намерение да свои и притежаваните от тези други съсобственици идеални части. Изявлението на ответницата М. С., че признава иска, не следва да се възприема като потвърждаване на обстоятелството, че тя е била уведомена от ответника за намерението да владее процесните земи за себе си след смъртта на общия им наследодател. Тази ответница е очевидно заинтересована спорът по делото да бъде решен в полза на ищеца, поради което съдът е приел, че фактът на „преобръщане на владението“ следва да бъде доказан по несъмнен начин.

Предвид тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице основания за допускане на касационното обжалване на решението на Великотърновския окръжен съд, поради следното:

1. Не е налице посоченото основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставения въпрос: При започнало владение приживе на наследодателя в полза на един от наследниците, следва ли да се доказва демонстриране на същото по отношение на друг наследник след смъртта на наследодателя, за да се приеме придобиване по давност ? По този въпрос в посочените от касатора решения на ВКС /решение № 32 от 08.02.2016 г. по гр.д.№ 4591 от 2015 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 3 от 25.01.2016 г. по гр.д.№ 3973 от 2015 г. на ВКС, ГК, I г.о./ е прието, че когато владелецът е установил владение върху имота на наследодателя си още преди неговата смърт /по предварителна и изрична уговорка с наследодателя за предаване на владението от наследодателя на един от наследниците/, важи презумпцията по чл.69 ЗС и след смъртта на наследодателя владеещият наследник продължава да е владелец на целия наследствен имот и може да го придобие по давност.

Приетото в тези решения на ВКС няма отношение към настоящото дело, по което не е доказано ищецът да е установил владение върху процесните земи още преди смъртта на наследодателя Д. А. през 1999 г. Няма писмени доказателства, а и никой от разпитаните по делото свидетели И. Б. и В. И. не твърди, че между ищеца и наследодателя му Д. А. е имало уговорка наследодателят приживе да предаде на ищеца владението на процесните земи или че ищецът е установил владение върху тези земи въпреки волята на собственика. Установеният от свидетелските показания факт, че ищецът ги е ползвал /обработвал и отдавал под аренда и наем/, сам по себе си не доказва установено от ищеца владение върху тях. Обстоятелството, че преди смъртта на наследодателя Д. А. през 1999 г. ищецът не е ползвал имотите с намерение да ги свои /не е бил техен владелец/, се доказва от представените по делото писмени и гласни доказателства: извадки от информационната система на МЗГ „Ползване на земеделски земи“, от които е видно, че чак след 2014 г. процесните земи са били декларирани от ищеца пред О. като негови собствени; представените от самия ищец фактури, от които се установява, че той е започнал да прави разходи за дълбока оран, култивиране, жътва и др. на тези земи едва след смъртта на баща си Д. А. през 1999 г.; представените от ищеца договори за наем от 29.06.2020 г. и 29.06.2021 г., от които се установява, че ищецът и майка му са отдавали под наем три от процесните имоти в качеството си на наследници на С. Й. /тоест и към 2020-2021 г. ищецът не се е считал да собственик на тези имоти/; показанията на свидетеля Б., че ищецът е обработвал нивите 14-15 години след 1993-1994 г. и чак след това нивите били поделени; показанията на свидетеля В. И., че и след 2004 г. даваната от земеделската кооперация рента за имотите била вземана не само от ищеца, но и от другата съсобственица- майка му Й. А..

Няма основание и за служебно допускане на касационното обжалване на решението по чл.280, ал.2 ГПК: Няма вероятност въззивното решение да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.

Решението на Великотърновския окръжен съд не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението, като предпоставка за допускане до касационен контрол, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия прочит на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален или явна необоснованост. В случая, обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора разпоредби на ЗС, ЗН и ГПК в приложимите към спора редакция на тези разпоредби и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Великотърновския окръжен съд не следва да се допуска.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение