Определение № 550 от 18.06.2013 г. на ВКС по т. д. № 740/2012 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба с вх. № 3481/25.VІ.2012 г. на И. А. Д. от [населено място], подадена против въззивното решение (без номер) на Шуменския окръжен съд, ГК, от 10.V.2012 г., постановено по т. д. № 646/2011 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 531 на РС-Шумен от 30.VІ.2011 г. по т. дело № 180/2011 г.: за уважаване на обективно кумулативно съединените положителни установителни искове на Взаимоспомагателна кредитна кооперация „Н.”-гр. П. с правно основание по чл. 422, ал. 1 във вр. чл. 415, ал. 1 и чл. 417, т. 3 ГПК, предявени срещу настоящата касаторка и с предмет признаването за установено, че този търговец има съществуващо вземане срещу Д. в размер на 15 000 лв. /петнадесет хиляди лева/ - по сключен помежду им договор за кредит № 1261/12.І.2010 г., обективирано впоследствие и в нотариален акт за договорна ипотека от 13.І.2010 г., а също и вземане в размер на 1353 лв. /хиляда триста петдесет и три лева/, представляващо лихва по същия договор върху горепосочената главница на кредита, начислена за периода от 19.ІІІ.2010 г. до 7.ХІ.2010 г. Оплакванията на касаторката Д. са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Шуменския ОС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това тя претендира касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на облигационния спор от настоящата инстанция, с който положителният установителен иск на кредитната кооперация в [населено място] с правно основание по чл. 422, ал. 1 във вр. чл. 415, ал. 1 ГПК да бъде отхвърлен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката обосновава приложно поле на касационното обжалване с наличие на предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки че с атакуваното въззивно решение Шуменският ОС се е произнесъл по материалноправния въпрос: досежно тълкуването на действителната обща воля на страните по процесната сделка /договор за кредит/ - съобразно установените в чл. 20 ЗЗД критерии, в противоречие със задължителна практика на ВКС, обективирана в постановено по реда на чл. 290 ГПК решение № 81 от 7.VІІ.2009 г. на състав от І-во т.о. по т. д. № 761/08 г. По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответната по касация Взаимоспомагателна кредитна кооперация на частни земеделски стопани „Н.” /по-нататък В. „Н.”/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [община], област Ш. писмено е възразила чрез пълномощника си адв. Г. Хр. В. от АК-Ш., както по допустимостта на касационното обжалване, така и по основателността на изложените в жалбата на Д. оплаквания за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за потвърждаването му и за присъждане на разноски за настоящата инстанция в размер на платения адвокатски хонорар от 2 400 лв. /две хиляди и четиристотин лева/, съгласно приложен договор за правна защита и съдействие № [ЕГН], серия ГС от 21.ІХ.2012 г. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283-във вр. чл. 62, ал. 2 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Шуменския ОС, касационната жалба на И. А. Д. от [населено място] ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните: С атакуваното в настоящето пр-во решение на Шуменския ОС е било прието за установено съществуването в полза на ищцовата кооперация на вземане към настоящата касаторка в размер на 15 000 лв., както и на друго – в размер на 1 353 лв., представляващо договорна лихва върху горепосочената главница за периода от 19.ІІІ.2010 г. и до 7.ХІ.с.г. Това въззивно решение е било постановено по искова молба с вх. № 1227/17.І.2011 г. на В. „Н.”-гр. П., в чиято обстоятелствена част се съдържат следните две твърдения: 1/ По ч. гр. дело № 4526/2010 г. на РС-Шумен в полза на кооперацията са били издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за сумата 15 000 лв., представляваща главница по договора за кредит и сумата 1 353 лв., представляваща дължима лихва по кредита за периода 19.ІІІ.2010 г. – 7.ХІ.2010 г.; 2/ Още в срока за доброволно изпълнение задължението по изпълнителното дело е било изцяло погасено, в потвърждение на което с исковата молба се представя уведомление от ЧСИ с рег. № 876 за прекратяването на образуваното от взискателя цесионер [фирма]-гр. Ш. изпълнително дело № 1308/2010 г. срещу длъжницата Д. - „поради плащане”. Ноторно е /арг. от текста на чл. 124, ал. 1 ГПК/, че правният интерес представлява абсолютна процесуална предпоставка за водене на установителен иск, за наличието на която решаващият съд следва да следи служебно. От друга страна, съгласно т. 1 in fine от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. по тълк. дело № 1/09 г., Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или за недопустимостта на обжалваното решение и „ако съществува вероятност” последното да страда от такива пороци - по смисъла на чл. 281, т. 1 или т. 2 ГПК, „ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта, ще се извърши с решението по съществото на подадената касационна жалба”. В процесния случай, предвид горните констатации, се налага извод, че съществува вероятност обжалваното от Д. въззивно решение на Шуменския ОС да е процесуално недопустим съдебен акт: като постановено при липса на правен интерес от воденето на иск с правно основание по чл. 422, ал. 1 във вр. чл. 415, ал. 1 ГПК. Предвид специалния характер на този положителен установителен иск обаче, съдебната преценка за наличие на интерес от воденето му предпоставя отговор на правния въпрос: Към кой момент се установява съществуването на вземането по издадената заповед за изпълнение в пр-вото по чл. 422 ГПК и намира ли приложение в него нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение? Служебно известно на настоящия състав е, че така формулираният правен въпрос представлява част /т. 9/ от образуваното пред ОСГТК на ВКС тълкувателно дело № 4/2013 г. Следователно, предвид наличието във ВКС на такова тълкувателно дело, решението по което ще им значение за правилното решаване на спора, ще следва настоящето касационно пр-во да бъде спряно, на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК - до постановяването на тълкувателно решение. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение