Определение № 3246 от 17.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 780/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Б. С. и Л. Б. С., представляван от майка си Г. Н. И., срещу въззивно решение №829/12.07.2024г. по в.гр.д.№2620/23 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение №31/24.04.2023г. по т.д.№74/22г. на Врачански окръжен съд в обжалваната от тях отхвърлителна част- за разликата над размера на присъдените им обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на баща им Б. С. П., настъпила при ПТП на 08.03.2021г., за Д. Б. С. от 100 000 лв. до 180 000 лв. и за Л. Б. С. от 120 000 лв. до 180 000 лв. /каквито искове са предявени частично от 250 000 лв. за всеки от тях/, ведно със законната лихва. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт, поради нарушение на процесуалния и материалния закон. Твърди се, че неправилно е приложен принципът на справедливост при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Претендира се отмяна на постановеното решение в обжалваната му част и постановяване на друго, с което да бъдат уважени предявените от касаторите искове в пълния им размер, ведно със законната лихва. Процесуалният представител на касаторите претендира определяне на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ал.1 т.2 ЗА. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторите поддържат наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Формулират следните въпроси, които, според тях, са от значение за изхода на делото, но са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС: 1/ „При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, при условията на предявен пряк иск срещу застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, кои са критериите които съдът следва да отчете за правилно приложение на принципа на справедливост и следва ли съдът да съобрази общественото разбиране за справедливост на даден съответен към датата на събитието, етап от развитие на обществото- трябва ли да се сравни общественото разбиране за справедливост на базата на обичайна съдебна практика за аналогични казуси, за да се отчете развитието на това обществено разбиране през годините?“ 2/ „Промяната в икономическата конюнктура за съществен период /напр. повече от 5 години/ задължава ли съда да присъжда по-високи от преди 15 години обезщетения, при съобразяване на това изискване с оглед съобразяване промяната на разбирането за справедливост пропорционално на промяната на доходите?“ 3/ „Прилагането на критерий икономически условия в страната за конкретна година, без да се сочат характеристики и особености на тези условия и при пълно игнориране на лимита на отговорност на застрахователя за съответната година, който е установен като ориентир за тези условия, представлява ли критерий, от значение за правилно приложение на принципа на справедливост?“ Трите въпроса се поддържа,че са разрешени от въззивния съд в противоречие с ППВС № 4/1968г. и решенията по т.д.№299/11 г. на ІІ т.о. на ВКС, по т.д. № 795/08 г. на ІІ т.о. на ВКС, по т.д.№1154/13 г. на II т.о. на ВКС, по т.д. № 3040/14 г. на ІІ т.о. на ВКС, по т.д.№916/11 г. на І т.о. на ВКС и по т.д. № 486/12 г. на II т.о. на ВКС. Като допълнителна предпоставка за допускане на касационно обжалване по горепосочените въпроси бланкетно се сочи чл. 280 ал.1 т.3 ГПК. 4/„Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят и как се оценят и съобразяват, при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинена в резултат на деликт смърт, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?“ 5/ „Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни факти и обстоятелства, обуславящи търпените болки и страдания от ищцата и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите?“ 6/ „Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика- ППВС 4/68г.?“ По тези три въпроса се поддържа противоречие с решенията по т.д. №486/12 г. на II т.о. на ВКС, по т.д.№2998/13 г. на I т.о. на ВКС и по т.д.№1948/13 г. на II т.о. на ВКС. 7/ „В тази връзка длъжен ли е съдът да вземе предвид всички съществени конкретни обстоятелства за правилно приложение на чл. 52 ЗЗД и пълното им игнориране следва ли да обоснове предпоставки за проверка от касационната инстанция за правилно приложение на принципа на справедливост?“ При разрешаването на този въпрос се твърди допуснато от въззивната инстанция противоречие с решения по т.д. № 486/12 г. на II т.о. на ВКС, по т.д.№2998/13 г. на I т.о. на ВКС и по т.д.№1948/13 г. на II т.о. на ВКС /чл.280 ал.1 т.1 ГПК/. Бланкетно касаторите се позовават и на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК като допълнителна предпоставка за допускане на обжалването. 8/ „Длъжен ли е въззивният съд да вземе под внимание всички конкретни обстоятелства и да съобрази в тяхната съвкупност и в пълен обем значимостта им за размера на обезщетението за неимуществени вреди и достатъчно ли е формално сочене, че ищците са загубили съпруг и баща, без анализ на значението на тази загуба, при съобразяване на всички конкретни обстоятелства, при което очевидно липсва позоваване на събраните по делото доказателства, задължителната им преценка в тяхната съвкупност и значимост, което очевидно от своя страна е довело до явно отклонение от обичайните обезщетения, присъждани за аналогични случаи?“ /противоречие с ППВС 4/ 68 г. и решенията на ВКС по т.д.№486/12 г. на II т.о. на ВКС и по т.д. № 2998/13 г. на I т.о. на ВКС/. 9/ „За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС № 4/68 г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение за точната преценка за значението на всяко от обстоятелствата, спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят фактите?“ /противоречие с решение № 88/09.07.2012 г. по т.д. № 1015/2011 г. на II т.о. на ВКС/. 10/ „Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите?“ /противоречие с решенията по т.д.№708/09 г. на II т.о. на ВКС, по т.д.№2974/13г. на II т.о. на ВКС, по т.д.№14/09 г. на II т.о. на ВКС и по т.д.№1002/17 г. на I т.о. на ВКС/. 11/ „Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено- икономическите и социални условия в страната и тези условия към 2018 г. налагат ли присъждане на по-ниски обезщетения от такива присъждани за събития години преди това и след това?“ 12/ „Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия?“ 13/ „Общественото разбиране за справедливост през последните 3-4 години и конкретно през 2021 г. предпоставя ли присъждане на значително по-ниски обезщетения от присъжданите предходни години?“ 14/ „Нарушен ли е принципът на справедливост при определяне на обезщетения в много по-нисък размер /в случая 40-50% по- нисък/ от определени такива за напълно аналогични случаи, но при лимит 10 пъти по- нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия- освен ако към 2020 г. няма някакви специфични изисквания и има ли такива?“ По четирите въпроса се твърди наличие на противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г. и решенията по т.д.№299/11 г. на ІІ т.о. на ВКС, по т.д.№795/08г. на ІІ т.о. на ВКС, по т.д.№1154/13 г. на II т.о. на ВКС, по т.д. № 3040/14 г. на ІІ т.о. на ВКС, по т.д.№916/11 г. на І т.о. на ВКС, по т.д.№486/12 г. на II т.о. на ВКС, по т.д.№566/10 г. на II т.о. на ВКС, по т.д. №676/10 г. на II т.о. на ВКС и по т.д. №14/09 г. на II т.о. на ВКС. 15/ „Направеното от съда непълно, едностранно и извадково обсъждане на събрани по делото доказателства с цел да се обоснове определен фактически и правен извод на съда- определяне на обезщетение в отклонение на съдебната практика, в значително по- нисък размер, представлява ли допуснато от съда процесуално нарушение; следва ли да се съобрази, че допуснатото от съда процесуално нарушение в този случай има като резултат и необоснованост на съдебния акт, доколкото направените при такова ценене на събраните доказателства изводи не е в съответствие с всички събрани по делото доказателства, които ако бяха преценени в тяхната цялост и съвкупност биха довели до други фактически и правни изводи?“ По последния въпрос се твърди противоречие с решението по гр.д.№1084/11 г. на III г.о. на ВКС. Ответникът по касация ЗК „Лев инс“ АД не е подал отговор на постъпилата касационна жалба. Върховният касационен съд на Република България Търговска колегия в състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при наличие на предпоставките на чл. 280 ал. 1 ГПК. За да постанови решението си съставът на Софийски апелативен съд, в рамките на правомощията си, уредени в чл. 269 ГПК, е счел, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, а по същество е правилно в обжалваната от ищците част. С оглед спорния предмет на делото във въззивното производство, въззивният съд е приел, че легитимацията на страните е призната от съда с необжалваните осъдителни части от първоинстанционното решение, в което е прието,че ищците са увредени лица от ПТП, станало на 08.03.2021 г., при което е настъпила смъртта на техния баща Б. С. П., а ответникът е застраховал гражданската отговорност на деликвента И. Н. П., причинил процесното ПТП /чл. 297 вр. чл. 298 ал. 1 ГПК вр. чл. чл. 429 - 437 вр. чл. 477 и сл. КЗ/. Като спорен във въззивното производство е определил въпроса за размера на обезщетението, предназначено да възмезди страданието и загубата на морална опора и подкрепа, понесени от ищците. За да разреши този въпрос, Софийски апелативен съд е взел предвид събраните от първоинстанционния съд гласни доказателства чрез разпит на свидетели /съобразявайки процесуалното правило на чл.172 ГПК при преценката им/, като не е кредитирал част от показанията /в частта им,че след смъртта на баща му ищецът Л. е понижил успеха си/, считайки, че в тази им част те представляват мнение и не се потвърждават от приетите писмени доказателства – характеристики, издадени от училищата. Въззивният съд е обсъдил както заключението на авто-техническата експертиза, установяващо механизма на настъпване на процесното ПТП, така и това на изслушаната във въззивното производство съдебно-психологическа експертиза, въз основа на което е приел,че и двамата ищци са преминали през процес на скърбене във връзка с внезапната смърт на баща им, с когото са живели в едно домакинство и са имали много близки отношения, като и при двамата не се наблюдават психотични и психопатологични симптоми, а са с нормалпсихологични характеристики. Въз основа на така установените обстоятелства въззивният съд е счел, че не може да се обоснове извод за търпени болки и страдания от ищците по повод смъртта на баща им, чийто интензитет да обоснове определяне на претендираните във въззивното производство обезщетения от по 180 000 лв. Посочил е, че няма установени правила, които обвързват съда да приеме за доказан определен факт въз основа на свидетелски показания, а формирането на вътрешното убеждение за това кои факти са доказани въз основа на показанията става въз основа на преценката на съда на тези показания. С оглед процесуалната норма на чл. 172 ГПК и предвид възможната заинтересованост на свидетелите в полза на ищците, въззивният съд е кредитирал свидетелските показания относно обстоятелствата, касаещи споделения живот на ищците с баща им, взаимната им обич и подкрепа и участие в различни занимания, сочещи на създадена обичайна близост родител- дете, както и обстановката след смъртта на пострадалия, за която са разказали свидетелите-шока от внезапната фатална загуба и продължителната скръб от непреодолимата липса на бащата, израз на която са поведенчески прояви на социална изолация. От друга страна, като е ценил показанията на разпитаните свидетели и заключението на СПсЕ въззивният съд е намерил, че в случая не се установява, скръбта да е въздействала сериозно върху функционирането на ищците в емоционален и социален план, като при това обаче съдът е отчел и възрастта на малолетния ищец, комуто предстои развитие като самостоятелна личност и който поради безвъзвратната загуба на основополагащата фигура на бащата е в по-уязвимо положение. Отчел е установеното с доказателствата, че ищците са приели тежко новината за ненавременната нелепа смърт при описаните от свидетелите обстоятелства около дома им на баща им Б., както и това,че той е бил в активна работоспособна възраст /53г./, че с него те са споделяли живота си и обичайни дейности като синове с баща, че на него са се уповавали, както и, че продължават все още да скърбят, да почитат паметта му, да говорят за него и да живеят по-изолирано. При определянето на размера на неимуществените вреди съдът е съобразил задължителните указания в ППВС № 4/1968г., съгласно което при прилагането на чл.52 ЗЗД следва да се вземат предвид всички обстоятелства, обуславящи тези вреди и то не само чрез посочването им, но и при отчитане на тяхното значение за размера на обезщетението. Посочил е, че при причиняване на смърт за определяне на обезщетението за неимуществени вреди от значение са възрастта на пострадалия, отношенията между пострадалия и претендиращия обезщетението, както и всички други конкретни обстоятелства, включително общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитието на самото общество. Съобразно приетото за установено по-горе, въз основа на цялостна оценка на всички релевантни към размера на претендираните обезщетения обстоятелства, преценени в тяхната конкретика откъм значимостта им за размера на вредите, въззивният съд е отчел действителното фактическо съдържание на отношенията между пострадалия и търсещите обезщетение за неимуществени вреди, стреса от настъпилата при трагични обстоятелства смърт на бащата на ищците, степента на преживените от тях негативни емоции, вкл. и обстоятелството, че те продължават и ще продължат да изпитват и в бъдеще страдание от загубата на баща им, от чиято опора са били лишени ненавременно. При този анализ въззивният съд не е намерил предпоставки в разглеждания случай справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за понесените от ищците болки и страдания по повод загубата на техния баща, да възлезе в размер, по-голям от определения от първоинстанционния съд, при съобразяване и, че паричната сума никога не може да възстанови непрежалимата неочаквана загуба на бащата, която остава за цял живот, въпреки че паричното обезщетение осигурява възможност за компенсация с други блага. Съдът е заключил, че обезщетения в определения дължим размер от 100 000 лв., съответно 120 000 лв. за малолетния ищец, с оглед доказания характер и интензитет на страданието, съответстват и на икономическите условия в страната, като кореспондират със съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент на настъпване на вредите, които са индиция за тези икономическите условия. По изложените по-горе съображения въззивният съд е приел, че няма основание за завишаване на обезщетенията за вреди, нито за намаляването им в приложение на чл. 52 ЗЗД, с оглед установените последици за живота на ищците от загубата на пострадалия при процесното ПТП Б. П.. В допълнение въззивният съд се е произнесъл и по направеното възражение за съпричиняване на вредоносния резултат, релевирано от ответника, но е приел, че то не е било доказано, излагайки подробни аргументи за това. Така мотивиран, въззивният съд е приел, че предявените искове за заплащане на обезщетения за доказаните в производството неимуществени вреди, резултат от процесното ПТП, за последиците от реализирането на което отговаря делинквентът, съответно застрахователят-ответник, са основателни до размерите, присъдени с първоинстанционното решение.Поради това е потвърдил същото като правилно в обжалваните му части и чрез препращане към относимите към спорния предмет на въззивното производство мотиви на първоинстанционния съд, съгласно чл. 272 ГПК. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Всички поставени от касаторите в обосноваване общото основание за достъп до касация въпроси се свеждат до тези за приложението на принципа за справедливост при определянето на обезщетението за неимуществени вреди, визиран в разпоредбата на чл.52 ЗЗД. Не осъществяват общото изискване за достъп въпросите под №№ 2, 3, 13, 14 и 15, както и частично въпроси 7, 8 и 11. По въпрос 13 въззивният съд не се е произнасял със съпоставяне на казуална съдебна практика на ВКС, създадена през периода 3-4 години назад преди 2021г. Въпроси 2, 3, 7, 8 съдържат твърдения, които са отражение на собствената на процесуалния представител на ищците интерпретация на мотивите, която не кореспондира с приетото от съда – последният не е игнорирал лимитите на застрахователни покрития към датата на инцидента, а ги е съобразил при осъществяване преценката си по икономическия критерий; не е пропуснал да обсъди доказателствата, като отчете значението на претърпяната със смъртта на наследодателя им загуба на ищците, а конкретно е посочил /според установените по делото със свидетелските показания, ангажирани от тях/ как тя се е отразила на живота на ищците. Оплакване за непълно и едностранно обсъждане на доказателствата представлява и целият 15 въпрос, поради което също не може да му бъде призната характеристика на правен такъв, каквото е изискването на чл.280 ал.1 ГПК вр. с разясненията в т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Втората част от въпрос 11 и целият въпрос 14 са от фактологичен, а не от правен характер и касаят правилността на решението в обжалваната му част. От останалите въпроси тези под №№1, 4, 5, 6, 7 и 8 /последните два в първата им част/, 9, 10 и 12 касаят прилагането от въззивния съд на принципа на справедливост при определянето на обезщетението за неимуществени вреди от деликт, въведен от законодателя с разпоредбата на чл.52 ЗЗД, поради което, обобщени и сведени до релевантния за спора въпрос кои са критериите, от които съдът следва да се води при прилагането на този принцип и как следва да отнася конкретните факти към тях при извършване на преценката за размера на обезщетението, изпълняват общия критерий за допускане на въззивното решение до касационен контрол,съгласно чл.280 ал.1 ГПК. По въпроса за критериите, според които съдът следва да се ръководи при определянето на справедливия размер на обезщетението при непозволено увреждане, е постановена задължителна съдебна практика, включваща както сочената от касаторите практика на ВКС,така и обективирана такава в служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 124/09.02.2010 г. по гр. д. № 3802/2008 г. на І г. о., решение № 317/01.07.2011 г. по гр. д. № 1553/2010 г. на ІV г. о., решение № 407/26.05.2010 г. по гр. д. № 1273/2009 г. на ІІІ г. о., решение № 140/24.07.2013 г. по гр. д. № 1328/2012 г. на ІІІ г. о., решение № 302/04.10.2011 г. по гр. д. № 78/2011 г. на ІV г. о., решение № 51/13.02.2012 г. по гр. д. № 465/2011 г. на І. г. о., решение № 104/25.07.2014 г. на І т. о., решение № 184/08.11.2011 г. по т. д. № 217/2011 г. на ІІ т. о., решение № 173/27.10.2016 г. по т. д. № 2663/2015 г. на І т. о., решение № 55/14.05.2012 г. по т. д. № 362/2011 г. на ІІ т. о., решение № 88/09.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ІІ т. о., решение № 141/28.01.2016 г. по т. д. № 1398/2014 г. на І т. о., решение № 142/15.10.2015 г. по т. д. № 2766/2014 г. на І т. о., решение № 251/20.01.2017 г. по т. д. № 72/2016 г. на І т. о., решение № 174/27.10.2016 г. по т. д. № 2960/2015 г. на І т. о. и др. С нея последователно и безпротиворечиво се приема, че понятието „справедливост” не представлява абстрактно понятие, а е предпоставено от преценка на обективно съществуващи и установени по делото конкретни обстоятелства, които следва да бъдат отчетени, съобразно неизчерпателно посочените в ППВС №4/68г. критерии. Подлежащите на изследване обстоятелства при причинена смърт от непозволено увреждане включват начина на извършването му, възрастта на увредения, положението му в обществото, отношенията между него и претендиращите обезщетение за неимуществени вреди, дълбочината и продължителността на търпените от тях морални страдания, икономическата конюнктура. Тези критерии са съобразени от въззивния съд. В мотивите си съставът, постановил обжалваното решение, ги е взел предвид, като подробно е обсъдил в относимост към тях конкретните установени по делото факти. Отчел е установеното по делото,че увреждащото събитие е настъпило внезапно и неочаквано, причинявайки шок на ищците, че до този момент бащата и синовете му са живеели, споделяйки общи преживявания, в обич и подкрепа, че смъртта на баща им е причинила на ищците огромна тъга, която и до момента не е преодоляна, но и, че скръбта им не е въздействала сериозно върху функционирането им в емоционален и социален план. Отчел е обстоятелството,че вторият ищец е в по-уязвимо положение, с оглед малолетната му възраст, поради което е намерил, че дължимото му обезщетение следва да бъде в по-голям от този на първия ищец размер. Съдът е съобразил и обществено-икономическото положение в страната към 2021г. Съгласно практиката на ВКС, нормативно установените лимити на застрахователна отговорност по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” нямат самостоятелно значение, а са относими към преценката по икономическия критерий /с оглед евентуалното им нарастване, каквото в периода от 2018г. до 2022г. не се установява/. Лимитите не се ползват с приоритет при прилагането на чл. 52 ЗЗД и се съобразяват наред общите критерии според специфичните за делото факти, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост. Непосочването на размера им към датата на ПТП /предвид това,че те са общоизвестни, тъй като са определени законодателно като размери в КЗ/ не обуславя извод, че те са били игнорирани от съда. В случая въззивният състав е определил размера на обезщетението за неимуществените вреди след обсъждане на установените по делото релевантни за спора факти и след съобразяване с указаните в ППВС № 4/1968г. общи критерии при преценка на конкретните за случая обстоятелства, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост, поради което не се е отклонил от цитираната от касатора и съществуваща съдебна практика на ВКС. Различните размери на присъжданите с отделни решения на ВКС обезщетения за неимуществени вреди, причинени вследствие на ПТП, са в резултат на различни обстоятелства, специфични за всеки отделен случай и установявани с конкретни доказателства по всяко отделно дело. Доколко размерът на определеното застрахователно обезщетение е справедлив в случая, това е въпрос, който е относим към правилността на обжалвания акт, подлежаща на проверка само при вече допуснат касационен контрол. Изложеното обосновава извод,че при постановяването на въззивното решение в обжалваната от касаторите част не се открива противоречие между дадените от въззивния съд разрешения и тези в практиката на ВКС по обуславящите изхода на делото въпроси, а липсата на обоснован допълнителен критерий за селектиране на жалбата им от касационната инстанция, поддържан в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, налага да бъде постановен отказ касационната жалба да бъде допусната до разглеждане по същество. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение