Определение № 60266 от 26.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1918/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 420/25.02.2021 г. по гр.д. № 3502/2020 г., с което Варненски окръжен съд, потвърждавайки решение № 260564/07.10.2020 г. по гр.д. № 1271/2019 г. на Варненски районен съд, е осъдил К. Д. К. да заплати на С. Й. Г. на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД сумата 14 400 лв. (предявена част от вземане в пълен размер 19 400 лв.) по договор за заем от 01.09.2015 г., ведно със законите лихви от 29.01.2019 г. Решението се обжалва от С. Й. Г. с искане да бъде допуснато до касационен контрол по следните правни въпроси, уточнени и конкретизирани съгласно т. 1 от ТР № 1/19.03.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г.: 1. Длъжен ли е съдът да зачете влязлото в сила решение между същите страни, с което за вземането, предявено с иска, е било уважено възражение за прихващане? 2. Допустимо ли е ответникът да извърши съдебно прихващане само за част, а не за пълния размер на насрещното си вземане? и 3. Налице ли е съществено нарушение на съдопроизводствените правила, когато решението по частичния иск е с участие на съдия, постановил влязло в сила решение между същите страни по частичен иск за друга част от вземането? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване, а твърди, че въззивният съд им е отговорил в противоречие с установената практика на Върховния касационен съд – общата и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Позовава се и на очевидна неправилност, изразена в начина, по който въззивният съд е отговорил на повдигнатите въпроси (основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК). По същество се оплаква, че решението е недопустимо като постановено при абсолютната пречка по чл. 299, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 298, ал. 4, пр. 2 ГПК; евентуално – неправилно като постановено при основание за отвод по чл. 22, ал. 1 ГПК и в нарушение на материалния закон (чл. 103 и чл. 104 ЗЗД). Претендира разноски. Ответникът по касация К. Д. К. възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение. Иска присъждане на разноските в касационното производство. Настоящият състав намира касационната жалба с допустим предмет – решението е въззивно, по гражданско дело с цена на иска над 5 000 лв.; подадена е от процесуално легитимирана страна – касатор е осъденият ответник; спазен е срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за нейната допустимост и редовност, но макар първият от повдигнатите въпроси да е от значение за вероятната недопустимост на решението – основание за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, налице е привременната пречка по чл. 292 ГПК. Съображения: Ищецът С. Й. Г. е предявил частичен иск за сумата 14 400 лв. – по договор за заем от 01.09.2015 г. за 36 400 лв., който ответникът К. Д. К. се е задължил да му върне най-късно до 31.12.2016 г. Посочил е, че след частични плащания ответникът му дължи сумата 19 400 лв. (пълен размер на вземането), като за сумата 5 000 лв. (другата част) се е снабдил с изпълнително основание – влязлото в сила решение по гр.д. № 1895/2018 г. на Варненски окръжен съд. Ответникът К. Д. К. е оспорил иска с възражения, част от които въззивният съд е свързал с фактите, които пораждат непогасеното чрез признатите плащания вземането по чл. 240, ал. 1 ЗЗД по договора за заем от 01.09.2015 г., а преклудирани от силата на пресъдено нещо на решението, с което е уважен частичния иск за другата част от вземането – за сумата 5 000 лв. (т. 2 от ТР № 3/ 22.04.2019 г. по тълк.д.№ 3/2016 г. ОСГТК на ВКС). Ответникът е възразил и за погасителна давност и е направил възражение за съдебно прихващане със свои насрещни вземания, възлизащи общо на сумата 14 000 лв. Твърдял е, че ищецът е длъжен да му я възстанови, защото е сбор от суми, получени без основание в периода 07.08.2012 – 08.11.2013 г. По делото е приложено решение, за което страните са уведомили съда да е влязло в сила. С решението по гр.д. № 1940/2019 г. Горнооряховският районен съд е отхвърлил трите иска на К. Д. К. срещу С. Й. Г. по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за три суми в общ размер 17 000 лв. (платени съответно на 26.02.2016 г, 14.11.2016 г. и 10.08.2017 г.) поради съдебно прихващане със сумата 19 400 лв. – с вземането по чл. 240, ал. 1 ЗЗД по договора за заем от 01.09.2015 г. Въпреки че страните са заявили, че и това решение е влязло в сила, въззивният съд е отказал да зачете задължителното му действие, защото страните не са представили заверен препис, удостоверяващ датата на влизането му в сила. Приел е, че само влязлото в сила осъдително решение по частичния иск по чл. 240, ал. 1 ЗЗД за сумата 5 000 лв. се ползва със сила на пресъдено нещо, но то не извежда недопустимост на предявения частичен иск за другата част от вземането в размера от 14 400 лв. – т. 3 от същото тълкувателно решение. Поради това е пристъпил към решаване на спора по същество. Намерил е, че по договора за заем от 01.09.2015 г. след признатите доброволни плащания ответникът дължи на ищеца и сумата 14 400 лв., а е неоснователно възражението за погасителна давност. От 31.12.2016 г., когато ищецът е следвало да върне остатъка от заема – до 29.01.2019 г., когато и този частичен иск предявен, - не е изтекъл 5-годишният срок на погасителната давност по чл. 110 ЗЗД. Неоснователно е и възражението за прихващане на трите суми със сбор 14 000 лв., защото трето за процеса лице (свидетелят М. К.) ги е платило на ищеца в погашение на задължения за връщане на други заеми. При тези мотиви, с които частичният иск по чл. 240, ал. 1 ЗЗД за сумата 14 000 лв. е уважен, материалноправният въпрос (№ 2) не е обуславящ. Възражението за прихващане с вземането по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за сумата 14 000 лв. не е уважено, нито е вярно, че е направено частично. По втория процесуалноправен въпрос (№ 3) е изключена всяка допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. На настоящия състав не е известна практика на Върховния касационен съд, която да приема, че е при основание за отвод решението по частичен иск с участие на съдия, постановил друго влязло в сила решение между същите страни за друга част от вземането. Създаването й би било противоречало на чл. 20, ал. 1 ГПК, а няма основание практиката да се променя. Така само първият повдигнат въпрос обуславя решението. В своята практика Върховният касационен съд приема, че процесуалните пречки се делят на абсолютни и относителни по критерий, длъжен ли е съдът служебно да ги констатира или те се въвеждат с процесуално възражение (отвод). Приема се също, че за абсолютните, а и за относителните процесуални пречки, когато са заявени, съдът може да събира доказателства, включително служебно. Следователно ако въззивният съд се е съмнявал, че приложеното решение по гр.д. № 1940/2019 г. на Горнооряховския съд е влязло в сила, е бил длъжен да изиска заверен препис. Изложеното е недостатъчно да осъществи основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК – вероятна недопустимост на решението. Необходимо е и практиката да приема, че след отхвърлянето на иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за сумата 17 000 лв. поради уваженото съдебно възражение за прихващане със сумата 19 400 лв. по договора за заем от 01.09.2015 г. е недопустимо К. Д. К. да претендира горницата в следващ процес. Към момента е висящо тълк.д. № 2/2020 г. ОСГТК на ВКС. По него е поставен въпросът, при уважено от съда възражение за прихващане за вземане в по-голям размер от размера на отхвърления иск, допустимо ли е ответникът да претендира непогасената разлика в следващ процес? По въпроса към момента практиката на Върховния касационен съд е противоречива, а необходимо въпрос № 3 да има и такава част. Ненужно е допълнението повторно да се отнася към тълкувателния форум, но е налице привременната пречка по чл. 292 ГПК за допустимост на настоящото производство – ТР № 8/07.05.2014 г. по тълк.д. № 8/2013 г. ОСГТК на ВКС. При тези мотиви, съдът