Определение № 1342 от 17.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2102/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. И. А. и М. К. А., чрез адв. М. К., против въззивно решение № 142/27.02.2025 г. по в.гр.д. № 574/2024 г. на Окръжен съд- Бургас, с което след отмяна на решение № 20 от 20.02.2024г., постановено по гр. дело № 487/2022г. на Районен съд - Царево е отхвърлен предявеният от А. И. А. и М. К. А. иск за признаване за установено по отношение на община Царево, че те са собственици на поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], кв. Б. б., с площ от 446 кв.м. на основание изтекла придобивна давност.

Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси:

1. Следва ли предвиденият режим за възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ да се прилага и по отношение на земеделски земи, които не са били обобществени /не са били включени в ТКЗС, ДЗС или други селскостопански организации/ не са одържавени, не са били отнети нито фактически, нито юридически ? Сочи се противоречие с решение № 79/10.04.2013г. на ВКС по гр.д. № 612/2012г., първо г.о.; решение № 197/10.05.2011г. на ВКС по гр.д. № 430/2010г., първо г.о.; решение № 427/21.07.2009г. на ВКС по гр.д. № 3255/2008г., второ г.о.; решение № 2798/16.11.2010г. на ВКС по гр.д. № 3303/2008г., първо г.о.; решение № 380/4.08.2010г. на ВКС по гр.д. № 110/2009г., първо г.о.

2. Може ли да се придобие по давност реална част от земеделска земя? Поддържа се противоречие с Тълкувателно решение № 8/23.02.2016г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС; т. 2 от Тълкувателно решение № 8/23.02.2016г. по тълк. д. № 8/2014г. на ОСГК на ВКС; решение № 36/09.09.2020г. на ВКС по гр.д. № 3117/2019г., първо г.о.; определение N9 352/18.07.2022 г. на ВКС по гр.д. № 1144/2022г., първо г.о.

3. Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да прецени всички доказателства по делото и доводи на страните ? Следва ли приетата от съда фактическа обстановка да съответства на представените по делото доказателства? Сочи се противоречие с решение № 50098/10.05.2024г. по търг. д. № 1286/2021 г. първо т.о., решение № 52/07.06.2017г. на ВКС по гр.д. № 3463/2016 г., първо г. о. и решение № 105/12.11.2008 г. на ВКС по гр.д. № 3109/2017 г., първо г.о.

От ответника по жалбата община Царево, чрез адв. Г. К., е постъпил писмен отговор, с който се оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирани лица /ищци по делото/, в срока по чл. 283 ГПК и срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивен съд.

Производството по делото е образувано по предявен от А. И. А. и М. К. А. против община Царево установителен иск за собственост върху поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], кв. Б. б., с площ от 446 кв.м.

Въззивният съд е посочил, че ищците се основават на изтекла придобивна давност, като твърдят, че са установили владение върху имота през 1990 г., а ответната страна оспорва иска, сочейки, че Община Царево е собственик на процесния имот на основание чл. 2, ал. 1, т. 7 и чл. 34, ал. 1 от ЗОС и чл. 25, ал. 1 от ЗСПЗЗ и се легитимира като собственик на имота с Акт за частна общинска собственост № 2233 от 18.10.2022г. и поправен с АЧОС от 10.11.2022г., вписан на 14.11.2022г., като се посочва, че ОНС - Мичурин го е предоставял за ползване на граждани, а впоследствие Община Царево е продавала и части от него на ползватели по §4, ал. 5 от ЗСПЗЗ.

Въз основа заключението на съдебно - техническата експертиза, въззивният съд е приел за установено, че в оземлителния план на [населено място] от 1929г. имот № * е записан на Ст. Т., а в одобрения ЗРП от 1986г. в имота има заснети и нанесени земеделски земи, предоставени за ползване по 11 ПМС от 1982г. Към момента на приемане на ЗРП от 1986г. процесният имот се идентифицира като част от имот с пл. № * със статут на земеделска земя и в разписния лист е записан на Х. В., наследници на В. П. и И. К.. Вещото лице е посочило, че със Заповед № РД - 02 - 14 - 2185/20.12.2000г. на Министъра на регионалното развитие и благоустройството е одобрен кадастрален план на м. „Б. б.“ и от бившия имот * са образувани нови три имота - с пл. № *, с пл. № * и с пл. № *, като процесният имот се идентифицира с пл. № * и попада в територия по § 4 от ЗСПЗЗ, включена в строителните граници на града. През 2003г. е одобрен план за улична регулация за кв. Б. б. и процесният имот попада в кв. * в строителните граници на града, а по одобрената през 2006г. кадастрална карта спорният имот е с идентификатор *** с площ от 445, 67 кв.м.

Въззивният съд е посочил, че от удостоверение изх. № 09 - 01 – 212 от 26.01.2023г., изд. от община Царево, се установява, че община Царево е продала по реда на § 4 от ЗСПЗЗ част от бивш имот с пл. № * на К. Х. К. и Х. Д. Г. с договори от 26.09.1994г., а 500 кв.м. от поземлен имот с идентификатор *, който е част от бивш имот с пл. № * са дадени за ползване на И. К. К. съгласно 11ПМС/1982г. Към датата на издаване на удостоверението не са постъпвали заявления за възстановяване на бивш имот с пл. № *. Обстоятелството, че части от бивш имот с пл. № *** са продавани по реда на § 4 от ЗСПЗЗ на К. К. се потвърждава от представените писмени доказателства.

При така приетата за установена фактическа обстановка е направен извод за неоснователност на иска. Въззивният съд, позовавайки се на т. 1 от ТР № 1, постановено по гр. дело № 11/1997г. по описа на ОСГК на ВКС, е посочил, че е изключено придобиването по давност на имот, правото на собственост върху който подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ, до приключването на административната процедура по възстановяването на собствеността върху земеделската земя, а тази процедура се счита приключена, когато е извършена индивидуализацията на имота. В конкретния случай спорният имот е получил своята индивидуализация с одобряването на кадастралния план на м. Б. б. и от бившия имот с пл. № * са образувани три нови имота, единият от които /процесният/ е с пл. № *, което е станало със заповед на Министъра на регионалното развитие и благоустройството от 20.12.2000г. и това е първият момент, от който може да се приеме, че за ищците е започнала да тече придобивна давност.

Приемайки, че първият момент, от който за ищците е могло да се зачете осъществено давностно владение е 20.12.2000г., съдът е посочил, че владението е продължило до 31.05.2006г., тъй като на тази дата давностният срок е спрян по силата на § 1 от ДР на ЗС и с последващи изменения на правната норма спирането на давностния срок е продължено до 31.12.2022г. Съобразявайки Решение № 3 от 24.02.2022г., постановено по конституционно дело № 16/2021г. на Конституционния съд на Република България, с което са обявени за противоконституционни разпоредбите на § 1, ал. 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността (обн., ДВ, бр. 46 от 2006 г.; посл. доп., бр. 18 от 2020 г.) и на § 2 от заключителните разпоредби на Закона за изменение на ЗС, въззивният съд е направил извод, че до датата на предявяване на иска - 09.12.2022г. в полза на ищците не е изтекъл десетгодишен давностен период, за да се приеме, че в тяхна полза е възникнало правото на собственост върху спорния имот.

Въззивният съд е изложил и мотиви, че тъй като се касае за земеделски имот, то за него е приложим чл. 5, ал. 2 от ЗВСОНИ, по силата на който изтеклата придобивна давност за имоти, собствеността върху които се възстановява по този закон или по ЗСПЗЗ, не се зачита и започва да тече от деня на влизането на тази разпоредба в сила. В този смисъл дори и да се приеме, че за ищците давностният срок е започнал да тече от 01.06.1996г., то на основание посочената разпоредба, давностният срок не следва да се зачита, а започва да тече от влизане й в сила - 21.11.1997г. При това положение за периода от 21.11.1997г. до 31.05.2006г. са изтекли осем години шест месеца и девет дни и прибавянето на периода, в който не следва да се прилага мораториумът за придобиване на държавни и общински имоти - частна собственост, според разрешението дадено в цитираното решение на Конституционния съд на Р България, а именно - от 31.12.2017г. до 19.01.2018г., също не се достига до десет годишен период от време, за да се приеме, че ищците са придобили собствеността на оригинерно основание.

Изложени са и мотиви, че по делото не се установява и субективният елемент на владението – намерението на ищците да своят имота. Въз основа на представеното заявление от ищците до община Царево от 05.10.2022г., с което са поискали да закупят процесния имот, като е посочено, че през годините те са желаели закупуването на имота, но община Царево им е отказала, въззивният съд е приел, че в своя вътрешен мир ищците са били със съзнанието, че следва да придобият имота като го закупят от неговия собственик - община Царево.

Предвид тези мотиви на въззивния съд не е налице основанието на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Липсва основание за допускане на касационно обжалване по първия поставен въпрос, защото не се констатира противоречие на изводите на въззивния съд с посочената от касатора практика на ВКС, в която се приема, че не всички земеделски земи подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. В случаите, при които имотът не е бил коопериран по силата на членствено правоотношение, не е одържавяван, не е отнеман фактически, запазил е статута си на частна собственост и е владян в реални граници, той не подлежи на възстановяване по ЗСПЗЗ.

Видно от обжалваното решение, въззивният съд не е приел, че се касае за имот, който да не е бил отнет, запазил е статута си на частна собственост и е владян в реални граници и въпреки това този имот да е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Изводите на въззивния съд, основани на заключението на съдебно- техническата експертиза са, че имотът попада в територия по § 4 от ЗСПЗЗ и съответно същият може да бъде придобиван по давност най- рано от влизане в сила на чл. 5, ал. 2 от ЗВСОНИ, но не и преди приключване на административната процедура по възстановяването на собствеността върху него. Като е съобразил, че по делото не се установява за имота да е подавано заявление за възстановяване на собствеността, въззивният съд е приел, че давност е могла да започне да тече от индивидуализирането на имота, т.е. от 20.12.2000г., когато е одобрен кадастралният план.

Наред с горното, въпросът дали имотът е подлежал на земеделска реституция или не, не е и от обуславящо значение за изхода от спора, предвид изводите на въззивния съд, че ищците по делото не са владели имота с намерение да го своят, във връзка с които изводи правен въпрос не е поставен. Липсата на субективния елемент на владението е абсолютно основание за отхвърляне на иск за собственост, основан на твърдения, че ищците са придобили собствеността по силата на осъществявано от тях давностно владение.

Вторият въпрос не може да обоснове допускане до касационно обжалване, защото не е във връзка с направените от въззивния съд правни изводи. Въпросът за допустимостта на придобиване по давност на реална част от земеделска земя изобщо не е стоял пред въззивния съд и съответно и по него не е налице произнасяне с обжалваното решение.Искът е отхвърлен, не защото въззивният съд е приел, че е недопустимо придобиване по давност на реална част от земеделска земя, а защото не е установено, че в полза на ищците е изтекла предвидената в чл. 79, ал.1 ЗС придобива давност.

Третият правен въпрос е за задължението на въззивния съд да се произнесе по всички наведени в делото възражения на страните, както и да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Трайно е разбирането в практиката на ВКС /вкл. и посочената от касаторите/, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения. Това задължение на съда произтича и от разпоредбите на чл. 12 и чл. 235 ГПК, според които съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, подлежащи на установяване, като обсъди всички доказателства по делото доводи и възражения на страните в рамките на спора, въведен с въззивната жалба. Видно от мотивите на обжалваното решение въззивният съд е посочил каква фактическа обстановка намира за установена и въз основа на кои доказателства.

Въпросът е обоснован от касаторите с твърдения, че въпреки изрично оспореното право на собственост на община Царево, въззивният съд не е разгледал този въпрос и по- конкретно липсва произнасяне относно легитимиращото действие на представения акт за частна общинска собственост, като се поддържа, че ако имотът не е на ответната община, то не биха били налице пречките за придобиването му по давност. Предмет на спора са не правата на ответника, а на ищците, но действително от значение за изхода от спора е дали досежно спорния имот е приложим § 1 от ДР на ЗС, но само ако искът бе отхвърлен с единствения мотив, че е осъществявано владение, срокът на което не е бил достатъчен за придобиването му по давност, предвид въведения мораториум за придобиване по давност на имоти, частна общинска собственост. В случая, както вече се посочи, въззивният съд е изложил и мотиви, че не е доказано, че е осъществявано владение с намерение за своене, т.е. независимо от периода, в който е упражнявана фактическа власт, собствеността не е могло да бъде придобита въз основа на посочения от ищците придобивен способ – давностно владение. Следователно по поставения въпрос не следва да се допуска касационно обжалване.

Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му. Обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

При този изход на спора в полза на ответниците по касационната жалба следва да се присъдят направените в настоящото производство разноски в размер на 1 022.58 евро, равняващи се на 2 000 лв.

По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение