Определение № 60320 от 03.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 2049/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. Я. С. –П., Я. А. П. и Т. Я. П. против решение № 78/12.03.2020г. по в.т.д. № 746/2019г. на Апелативен съд-Варна, с което е потвърдено решение № 764 от 06.08.2019г. по т.д. № 194/2019г. на Окръжен съд–Варна, с което е уважен предявения на основание чл.430 ТЗ осъдителен иск от „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД срещу Г. Я. С.–П., Я. А. П. и Т. Я. П. да заплатят солидарно сумата от 29197,25 шв. франка /с левова равностойност от 50 000/, част от общо дължима главница от 277854,72 шв. франка по договор за потребителски кредит № HL 33562/28.02.2008г., след извършени две цесии, съответно от 09.04.2008г. в полза на „БРС“ АД и от 30.07.2014г. в полза на банката, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба на 08.02.2019г., като й възлага и сторените разноските съразмерно на уважената част. Касаторите атакуват въззивното решение като неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Поддържа, че е налице нарушение на чл.99, ал.3 и ал.4, чл.9, чл.36 и чл.39 ЗЗД, чл.110 ЗЗД. Посочва, че изискуемото от закона изрично пълномощно от предишния кредитор /цедентът/ да упълномощи новия кредитор /цесионера/ да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник не е изготвено и приложено по делото. Длъжниците не са валидно уведомени от цедента –БРС /“Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД/ за прехвърляне на вземанията му на новия кредитор –Банката. Ответникът по жалбата и ищец по делото, „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Не се спори между страните, а и от представените доказателства съдът е установил, че между „Юробанк и Еф Джи България” АД /с ново наименование „Юробанк България“ АД/ и Г. Я. С.-П., Я. А. П. и Т. Я. П. е сключен договор за потребителски кредит № HL 33562 от 28.02.2008г., по силата, на който „Юробанк България” АД, като кредитодател / кредитор се е задължила да предостави на кредитополучателите равностойността в швейцарски франка на сума в размер на 160 000 евро по курс на банката в деня на усвояване на кредита, а последните са се задължили да върнат сумата по кредита, ведно с дължимата лихва, която съгласно чл.3 от договора е плаваща, като в момента на сключване на договора е в размер на базовия лихвен процент на банката /БПЛ/ за жилищни кредити в швейцарски франка - 4,5 %, плюс договорна надбавка от 1,65 пункта. Останалите уговорки между страните касаят усвояването на сумата, издължаването на кредита с месечни вноски, включващи главница, лихва, съответната част от годишната такса за управление и обслужване, като крайният срок за издължаване е 240 месеца /чл.5, ал.1 от договора/, изпълнението на задължението е обезпечено с договорна ипотека върху обектите по чл.13, ал.1 от Договора. В чл.18, ал.2 от договора страните са се съгласили, че при забава за плащане на три последователни месечни вноски изцяло или частично, остатъкът по кредита да бъде трансформиран изцяло в предсрочно изискуем. От заключението по допуснатата по делото ССчЕ, кредитирана от съда като обективно, компетентно дадена и неоспорена от страните, е установено, че: 1/ по банковата сметка на един от кредитополучателите е постъпила сумата от 157 600.12 евро, 2/ към 05.02.2019г. и към 28.10.2014г. непогасената главница по кредита е 160 000 евро или 2 589 129 швейцарски франка, която е увеличена след капитализация с 26 804.85 швейцарски франка, 3/ към м. октомври 2014г. не са изплатени 35 погасителни вноски с падежи от 10.12.2011г. и следващи дати, като дължимият размер на главницата е 277 854.72 швейцарски франка, 4/. договорите за двете цесии са осчетоводени в счетоводствата на „Юробанк България“ АД и „Бългериън Ритейнъл Сървисиз“ АД, 4/ заплащането на погасителните вноски се е осъществявало по разплащателна сметка, открита в „Юробанк България“ АД. В приложение № 2 към експертизата са описани начислените вноски по дълга и погасяването им по дата и размер. В производството са представени два договора за прехвърляне на вземания по договора за кредит, съответно от 09.04.2008 г. по силата, на който „Юробанк България“ АД прехвърля на „Бългериън Ритейнъл Сървисиз“ АД вземане, част от което е и процесното, съответно на 30.07.2014г. „Бългериън Ритейнъл Сървисиз“ АД прехвърля на „Юробанк България“ АД вземането си спрямо Г. Я. С.-П., Я. А. П. и Т. Я. П. в размер на 334 525.51 швейцарски франка или 446 612.60 лева. От множеството допълнителни споразумения между длъжниците и цедента е констатирано, че са предоставени множество гратисни периоди, както и е осъществявана капитализация на неплатените към всеки момент задължения за погасителни вноски и лихви /от 16.03.2009 г., от 14.11.2009 г., от 01.06.2010 г., от 02.03.2011 г. и от 25.11.2011 г./ Представени са уведомления за втората цесия по чл.99 от ЗЗД, както и нотариални покани за обявяване на предсрочната изискуемост, получаването, на които от длъжниците не се оспорва в производството /съответно от Т. П. на 09.10.2014г. по реда на чл. 47 от ГПК, от Г. С.- П. лично на 08.10.2014г. и от Я. П. на 09.10.2014 г. по реда на чл. 47 от ГПК/. Въззивният състав е определил за спорен въпроса за момента на настъпване на предсрочната изискуемост на кредита, по повод преценката за настъпване на твърдяното погасяване на вземането по давност. Решаващият състав е приел, че „автоматичното действие“ на уговорката за право на предсрочна изискуемост е отречено като несъвместимо със задължителните указания по тълкуването на чл.60, ал.2 от ЗКИ и т.18 от ТР № 4/2013г., ОСГТК на ВКС, поради което отнемането на преимуществото на срока може да бъде само по волята на кредитора, обективирана в активни действия. Счетено е, че предсрочната изискуемост настъпва при наличие на две условия: обективния факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. В процесния случай, въз основа на заключението, дадено по ССчЕ, е констатирал, че първото просрочено плащане по вноска за главница е с падеж на 10.01.2012г., а това за лихвите е с падеж от 10.12.2011г.. Към момента на връчване на изявленията за обявяване на предсрочната изискуемост от цесионера /на Т. П.-09.10.2014г., на Г. С.-П.-08.10.2014г. и на Я. П.-09.10.2014г./ длъжниците са били изпаднали в забава за плащане на повече от 30 погасителни вноски за главницата, поради което са били налице обективните предпоставки за обявяване на предсрочната изискуемост. Счел е, че към задължението на длъжника е приложима общата петгодишна погасителна давност, закрепена в разпоредбата на чл. 110 ЗЗД /позовава се на решение № 261 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 795/2010 г. на ВКС, ГК, IV г. о. и решение № 28 от 05.04.2012 г. по гр. д. № 523/2011 г. на ВКС, ГК, III г. о./, тъй като процесният договор за банков кредит обхваща задължение на кредитополучателя да върне отпуснатата сума и съответно не се касае за периодично задължение. Също така съдът е приел, че с оглед критериите на чл.114, ал.1 от ЗЗД, по всеки от падежите следва да се отчита началото на давностните срокове и давността тече отделно за всяка падежирала анюитетна вноска от датата, на която плащането е било дължимо съобразно конкретно уговорения погасителен план на задължението /в този смисъл - решение № 90 от 31.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6629/2013г., IV г.о., ГК/. С оглед на възприетото, решаващият състав е намерил за частично основателно възражението за погасяване по давност на вземането за главница. Предвид на това, че исковата молба е предявена на 08.02.2019г., е заключил, че се прекъсва течението за погасителната давност по отношение на всички анюитентни погасителни вноски от главницата, дължими след 08.02.2014г., съгласно разпоредбата на чл.116, б. „б“ от ЗЗД. Съответно е приел, че не са погасени по давност погасителните вноски за главница за периода от 10.02.2014 г. до 08.02.2019г. Съобразно установения размер на дължимата главница от заключението на вещото лице по ССчЕ и служебно изчисления размер на погасените по давност анюитентни вноски за главница, съдът е намерил за основателен предявения размер на частичния иск за заплащане на главница в размер на 29 177.25 швейцарски франка като част от 277 854.72 швейцарски франка. В приложенията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, за които се поддържа, че са значими за изхода на спора, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „II.1/ Намира ли приложение ЗКИ при положение, че банката, предоставила паричния кредит се е разпоредила със своето вземане по кредита в полза на трето лице – небанкова институция; След изгубването на качеството на кредитор по кредитно правоотношение, задължена ли е банката да обяви предсрочна изискуемост на кредита и от кой момент настъпва предсрочната изискуемост?; III.1/ При липса на уведомление относно цесията до длъжника, изхождащо от цедента по договор за цесия с предмет вземания по договор за кредит, следва ли да се приеме, че цесията поражда действие по отношение на длъжника и третите лица, ако след сключване на договора за цесия длъжникът е сключил споразумение с новия кредитор – цесионер /но не и с цедента/ за предоговаряне на условията по договора за кредит?; Представлява ли споразумението за предоговаряне на условията по договор за кредит, сключен между длъжника по договора за кредит и цесионера по договора за цесия с предмет вземания по договора за кредит, акт, имащ характер на съгласие на длъжника с настъпилата цесия по арг. от чл.103, ал.3 ЗЗД?; III.2/ Поражда ли действие споразумение за предоговаряне на условията по договор за кредит, сключено между длъжника по договора за кредит и новия кредитор – цесионер по договор за цесия с предмет вземания по договора за кредит, ако независимо от това, че старият кредитор – цедент не оспорва правните действия на цесионера с дълга, липсва надлежно уведомление до длъжника относно цесията, изходящо от цедента?. “ III.3 Как следва да се тълкува волята на страните по договор за кредит, съдържащ уговорка за определяне на паричната престация в конкретна валута при условие, че кредитът е отпуснат и всички погасителни вноски по кредита са извършвани в друга валута – различна от първоначално договорената – следва ли да се разбира, че действителната воля на страните е валутата по кредита да бъде тази, в която същият е отпуснат и в която са извършвани погасителните вноски? Касаторите се позовават на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 /по въпроси III.1-3/, т.3 /по въпрос II.1/ и ал.2, предл.последно ГПК, като цитира следните съдебни решения: решение № 137/02.06.2015г. по гр.д.№ 5759/2014 на III гр.о. на ВКС, решение № 243/06.08.2017г. по т.д.№ 3501/2015г. на I т.о. на ВКС; решение № 40/13.05.2010 по т.д.№ 566/2009 на I г.о. на ВКС; решение № 156/16.06.2016г. по гр.д. № 6042/2015г. на IV г.о. на ВКС и решение № 132/20.12.2016г. по т.д. 0 772/2015г. на II т.о. на ВКС. Основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК се сочат при условията на евентуалност. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: На първо място, не е осъществено основанието по чл.280, ал.2, предл. последно ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивното решение и не е постановено, нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. На второ място, не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване, предвид следното: Въпросът относно приложението на ЗКИ по отношение на вземания по договор за кредит, по който няма сключен договор за новация /обективна или субективна/, а е налице цедиране на вземанията, не покрива посочената допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като разпоредбата на чл.60 ЗКИ, предвиждаща обявяване на предсрочната изискуемост по отношение на вземания с такъв произход, е ясна и не се нуждае от тълкуване. Отговорът на въпроса дали банката е задължена да обяви предсрочна изискуемост на кредита е обвързан не с извършването на цесия от банката, а със сключването на договора за т. нар. „обратна цесия“, което не е съобразено от касаторите, а въпросът от кой момент настъпва предсрочната изискуемост на кредита е фактологичен, поради което спрямо тях не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. Предвид липсата й, безпредметно е обсъждането на наведения в изложението допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Отговорът на въпроси № III.1 и III.2 е предпоставен от възприемане на твърдението на касаторите за липса на уведомление до длъжника за цесията, изходящо от цедента, какъвто извод не е направен от въззивната инстанция, поради което тези въпроси не са обуславящи за изхода на спора и не покриват общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК. Не е налице и сочената допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като в трайната практика на ВКС последователно се приема, че когато уведомлението по чл.99, ал.3 ЗЗД, изхожда от цедента, то може да достигне до длъжника и посредством цесионера, какъвто е настоящият случай, в който уведомлението за цесията изхожда от цедента, но е връчено на длъжника от цесионера. Така в решения № 123/24.06.2009г. по т.д. № 12/2009г. на II т.о. на ВКС, решение № 78/ 09.07.2014г. по т.д. № 2352/2013г. на II т.о. на ВКС и решение № 3 от 16.04.2014г. по т.д. № 1711/2013г. на I т.о. на ВКС е прието, че поради отсъствие на специални изисквания в закона за начина, по който длъжникът следва да бъде уведомен от цедента за извършената цесия, цесията следва да се счете надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане, като това съставлява надлежно съобщение на цесията по чл.99, ал.3 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника, на основание чл.99, ал.4 ЗЗД. Цитираната практика на ВКС, според която цесионерът може да уведоми длъжника за цесията в качеството си на пълномощник на цедента е неотносима за спора, тъй като по делото не се твърди, че във връзка с уведомяването по чл.99, ал.3 ЗЗД цесионерът е действал от името на цедента в качеството си на негов представител. По делото се твърди и са представени доказателства, че уведомлението по чл.99, ал.3 ЗЗД изхожда от цедента, но е връчено на длъжника посредством цесионера. Въпросът свързан с приложението на чл.103, ал.3 ЗЗД също не е разглеждан от решаващия състав, поради което той не е обусловил изхода на спора и не може да покрие общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касация. Това е относимо и към въпрос III.3. Предвид изложеното, въззивното решение не може да бъде допуснато да касационно обжалване. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд