Определение № 4447 от 02.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2068/2025 г.

Производството е с правно основание чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на подадената от Х. Х. Х. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат К. касационна жалба против въззивно решение № 102 от 16.03.2024г. по в.гр.д.№ 51/2024г. на Софийски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 1970 от 5.02.2024г., поправено с решение № 281 от 23.11.2023г. по гр.д. № 551/2023г. на Районен съд Елин Пелин в частта, с която са отхвърлени предявените искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3, вр. с чл.225 ал.1 КТ за признаване за незаконно уволнението му, извършено със заповед № 87 от 27.03.2023г. на управителя на „Айрън Маунтин България“ ЕООД и неговата отмяна, за възстановяване на заеманата длъжност „Търговски директор“ и за присъждане на обезщетение от 28 508.22лв. за оставане без работа за периода 28.03.2023г. – 27.09.2023г., ведно със законната лихва, считано от 22.05.2023г. и за присъдените разноски, като е обезсилен постановения акт в частта, с която е отхвърлен искът с правно основание чл.344, ал.1, т.3, вр. с чл.225 ал.1 КТ за разликата над 28 508.22лв. до 30 166.10лв., ведно със законното лихва и за определената съответна държавна такса, като е прекратено производството в тази част и са присъдени разноски. Касационната жалба срещу въззивния акт е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следното: Въззивният съд е преценил извършеното уволнение за законосъобразно поради спазване на изискванията на чл.328, ал.1 т.2, изр.2 КТ, като е приел че е налице реално премахване на заеманата от ищеца длъжност, която е била единствена в дружеството и че не е доказано направеното възражение за недобросъвестно поведение от страна на работодателя. Изложените за това мотиви са следните: Обстоятелството, че заповедта за уволнение е издадена десет дни след като ищеца е представил поисканите му писмени обяснения във връзка с образувано срещу него дисциплинарно производство, завършило с налагане на наказание „забележка“, само по себе си не е достатъчно да обоснове извод за недобросъвестност на работодателя и за злоупотреба с право. Още повече, че извършването на нарушението е било безспорно/ ищецът не е оспорил, че е изпратил от служебната на личната си електронна поща вътрешна, конфиденциална информация/, като това признание е отчетено от работодателя, който е наложил най-ниското - като степен на тежест -наказание. Съдът е счел, че приключилото дисциплинарно производство няма връзка с процесното основание за прекратяване на правоотношението, като работодателят е спестил на ищеца пораженията от евентуално неблагоприятно въздействие върху трудовата му биография, каквото би било налице при налагане на наказание „дисциплинарно уволнение“, което според съда е допълнителен довод за липса на недобросъвестно поведение на работодателя. Обстоятелството, че на ищеца – преди настоящето уволнение - е предложен вариант за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл.331, ал.1 КТ /срещу уговорено обезщетение/, също е определено от съда като действие в съответствие /а не в противоречие / с принципа за добросъвестност, доколкото с него се цели избягване на неблагоприятен резултат, какъвто е едностранното прекратяване на трудовото правоотношение и е в съответствие с установената от въззивният съд – въз основа на представени документи от ТРЗ - политика на работодателя да предприема чести персонални промени с цел оптимизация на управлението, с оглед специфичния предмет на осъществяваната от него дейност, свързан с обработка на данни, хостинг и подобни дейности, архивиране, обработка и съхраняване на информация, разработка и продажба на програмни продукти и системи. Въззивният съд е изхождал от принципната постановка, че правото на уволнение принадлежи на работодателя и упражняването му – когато е в съответствие със законоустановените процедури – не може да се счита за недобросъвестно поведение. Позовал се е и на събраните гласни доказателства по делото, установяващи неудовлетвореност на ръководството на дружеството от работата на ищеца и от постигнатите от него резултати. В мотивите е посочено, че не води до извод за недобросъвестност и злоупотреба с право от страна на работодателя и приетият по делото одитиран годишен финансов отчет на ответното дружество за 2022г., отчитащ увеличение както на общите приходи, така и на печалбата, защото дори и при добри икономически показатели – преценката по какъв начин да се извърши оптимизацията на дейността /включително и чрез съкращаване в щата/ е на работодателя. В представеното към касационната жалба изложение, касаторът се позовава, както на основанията за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, така и на това по чл.280, ал.2 ГПК - очевидна неправилност. Последното основание е обосновано с излагане на хронология на събитията, предшестващи извършеното уволнение, която според касаторът обосновава твърдението му за формирано у работодателя предварително намерение за прекратяване на трудовото правоотношение. Касаторът твърди допуснато от въззивния съд противоречие с посочена от него съдебна практика по въпрос, касаещ предпоставките за наличие на недобросъвестност и злоупотреба с право, с изложено общо възражение, че в акта не е „изследвано дали трудовите права и задължения се осъществяват добросъвестно и от двете страни“. Поставя осем въпроса във връзка с основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, които обединени изискват разглеждане на обстоятелствата, които съдът следва да изследва при преценката си дали презумцията по чл.8 КТ за добросъвестност на работодателя е оборена. Касае се до въпроси, изискващи обсъждане на конкретно ангажираните по делото доказателства, а именно дали е налице недобросъвестност на работодателя и злоупотреба при упражняване на правото му на уволнение когато - той е предприел в кратък период от време няколко последователни действия за прекратяване на трудовото правоотношение с един и същ служител на различни правни основания, като е отправил предложение до служителя по чл.331, ал.1 КТ и когато е получил отказ, е прекратил трудовото му правоотношение на основание чл.328, ал.1, т.2, изр.2 КТ в кратък срок след това, като пред това е предприел действия по физическо отстраняване от работното място на същия служител за определен период от време, включително и с отнемане на достъп до предоставени му за ползване служебни вещи и облаги и изразява ли това поведение намерение за прекратяване на трудовото правоотношение? Поставят се и още два въпроса – дали представлява част от доказателствената тежест на служителя - ищец установяването на добросъвестно изпълнение на задълженията му при направено възражение по чл.8, ал.1 КТ, както и при преценка за идентичност на две длъжности, следва ли съдът да изследва естеството на възложената работа и при наличие на сходство, от значение ли едната длъжност е подчинена на другата? Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от „Айрън Маунтин България“ ЕООД, представлявано от управителя И., чрез процесуалния представител адвокат К., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Претендира направените разноски за установяването на които представя копие от фактура, платежно нареждане и договор за правна защита и съдействие от 24.04.2025г. Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато по нито един от поставените въпроси, защото последният не отговаря на изискванията за общо основание за допустимост, а за всички не е налице нито едно от посочените от касатора специални основания за допустимост. Съображенията: По основният поставен от касатора въпрос, касаещ необходимите предпоставки за приемане наличие на недобросъвестност и злоупотреба с право от страна на работодателя, е налице трайно установена съдебна практика, която е съобразена от въззивния съд. Наличието на установена практика, която не се нуждае от промяна изключва както наличието на специалното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, така и това по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, защото последното съгласно т.4 от ТР № 1/19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС изисква поставеният въпрос да допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а настоящият случай не е такъв. Съгласно установената съдебна практика - злоупотреба с право има, когато се докаже, че работодателят е използвал законово допустими средства, воден от единствената цел - да постигне прекратяване на трудовия договор с точно определен работник или служител. Преценката за наличието й е конкретна за всеки отделен случай и се прави съобразно установените по делото обстоятелства. Доколкото добросъвестността - съгласно чл. 8, ал. 2 от КТ - се предполага до установяване на противното и работникът или служителят е този, който следва да обоснове иска си, като изложи конкретни факти и обстоятелства, от които могат да се направят изводи за допусната злоупотреба, на поставеният от служителят въпрос за тежестта на доказване, следва да се отговори, че тя е негова. За да установи дали е допуснато нарушение по чл. 8, ал. 1 от КТ, съдът преценява дали наведените от ищеца факти и обстоятелства обосновават наличие на злоупотреба /вж.решение по гр.д.№ 2796/24г.на ІІІ г.о. и посочените в него/. Изводът за злоупотреба изисква „по несъмнен начин да е установена фактическа обстановка, която несъмнено води на извод за недобросъвестно упражняване на права“ при тежест на доказване за страната, която оспорва добросъвестността/вж.решение по гр.д.№ 4362/22г.на ІV г.о./ В случая, въззивният съд е приел, че наведените от ищеца факти във връзка с посочената от него хронология на действията на работодателя, предшествали процесното прекратяване на трудовото правоотношение, не формират подобен извод за допусната злоупотреба. Касаторът по същество оспорва този извод на съда, но в производството по допустимост касационната инстанция не осъществява проверка за правилност и не може да обсъжда ангажираните по делото доказателства. От значение е обстоятелството, че въззивният съд, доколкото е обсъдил наведените от страната конкретни факти и обстоятелства, от които тя е твърдяла, че прави изводите си за допусната злоупотреба, е изпълнил задълженията си, произтичащи от установената съдебна практика, поради което не може да се приеме, че постановеният акт е в противоречие със същата. В тази връзка – на постановените от касатора въпроси следва да се отговори, че нито едно от наведените обстоятелства /че преди да предприеме процесното уволнение, работодателят е предприел действия по физическо отстраняване от работното място на същия служител за определен период от време, включително и с отнемане на достъп до предоставени му за ползване служебни вещи и облаги, а след това му е отправил и предложение по чл.331, ал.1 КТ и след като е получил отказ, е прекратил трудовото му правоотношение на основание чл.328, ал.1, т.2, изр.2 КТ/– само по себе си или разгледани в посочената последователност – не може да обоснове извод за допусната злоупотреба, след като те „по несъмнен начин“ не установяват фактическа обстановка, която „несъмнено да води до извод за недобросъвестно упражняване на права“. Относно последният поставен от касатора въпрос /касаещ преценката за идентичност на две длъжности – дали следва да се изследва естеството на възложената работа и значението дали едната е подчинена на другата/, следва да се посочи, че той не отговаря на изискванията за общо основание за допустимост /посочени в т.1 от ТР № 1/19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС/, доколкото не е свързан с решаващите мотиви на възизвиня съд и е без значение за изхода на спора. Така поставеният въпрос би имал значение само, ако съдът беше обсъждал възражението за неизвършване на подбор, но в случая е било безспорно, че заеманата от ищеца длъжност е единствена и подборът не е възможен. Изложеното изключва наличието и на специалното основание по чл.280, ал.2 ГПК, доколкото очевидната неправилност предполага от съдържанието на постановения акт да е видно, че е приложена несъществуваща, отменена правна норма, или е приложена правна норма в обратен, противоположен на вложения от законодателя смисъл при грубо нарушение на правилата на формалната логика, а в случая това не е така. С оглед изхода от спора, направеното искане и на основание чл.78, ал.3 ГПК в полза на ответната страна следва да се присъдят установените като реално направени разноски за адвокатско възнаграждение, които в случая са 3 384лв., видно от сключения договор за правна защита и съдействие от 24.04.2025г., в който е посочено, че страните са постигнали съгласие „за изготвяне на отговор на касационната жалба“срещу решение по в.гр.д.№51 на СГС ответникът да заплати възнаграждение по банков ред от 2 820лв.без ДДС и представената фактура № 1620 от 19.05.2025г., от която се установява реалното заплащане на сумата 3 384лв., включваща 2 820лв.+ 564лв.ДДС. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение