Определение № 2624 от 19.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1435/2026 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Балмакс“ЕООД срещу решение №.1286/7.11.25 по г.д.№.2888/24 на АС София, 10с., с което е потвърдено реш.№.214/24.04.24 по г.д.№.68/21 на ОС Благоевград за отхвърляне на предявения от касатора иск с правно основание чл.45 ЗЗД за заплащане на 200 000лв. обезщетение за имуществени вреди под формата на пропуснати ползи от невъзможност за ползване на собствени на ищеца движими вещи за периода 20.01.16г.-20.01.21г. Ответната страна К. У. оспорва жалбата; претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение въззивният съд е изяснил и обсъдил предмета на спора, становищата и доводите на страните, събраните доказателства. Приел е, че е сезиран с иск по чл.45 ал.1 ЗЗД, като ищецът твърди, че между страните е постановено влязло в сила решение /№.3015/31.05.15 по г.д. №.184/14 на ОС Благоевград, частично отменено с реш.№.149/19.06.19 по г.д.№.3851/17 на САС, недопуснато до касационно обжалване с опр.№.327/ 23.04.20 по г.д.№.4454/19 на ВКС/, с което е установено, че дружеството е собственик на точно определени движими вещи; по силата на договор за изграждане, експлоатация и мениджмънт на търговски обект от 08.10.04 и договор за наем на помещение от 03.02.05 те са доставени и се намират в търговски обект-ски гардероб в [населено място], като помещението е собственост на ответника; ищецът отдавал под наем на трети лица вещите си - ски оборудване и екипировка, намиращи се на посочения адрес - но на 28.02.12 ответникът отнел противозаконно фактическата власт върху тях, неправомерно ги задържал в помещението си и след тази дата ги ползвал и ги отдавал под наем на трети лица; с горепосоченото решение бил осъден да плати на ищеца на основание чл.59 ЗЗД тяхната парична равностойност; при тези обстоятелства сега се претендира осъждането му да плати 200 000лв. обезщетение за имуществени вреди, представляващи пропуснати ползи от невъзможността за ползване на процесното имущество от ищеца за предявения период. Отразено е, че ответникът оспорва иска с твърдения, че предпоставките на чл.45 ЗЗД не са налице, тъй като с влязлото в сила решение, с което е осъден на основание чл.59 ЗЗД да плати равностойността на вещите поради това, че е невъзможно реалното им връщане, обвързващо и настоящия съд, със сила на пресъдено нещо /СПН/ е прието, че липсва противоправно/деликтно поведение от негова страна при установяване на фактическа власт върху тях на 28.02.12; след тази дата ищецът не разполага с правото на собственост върху същите и поради това и е бил лишен от възможността да ги експлоатира и извлича граждански подове от тях; отделно от това оспорва иска по размер и като погасен по давност, както и фактическите твърдения, че на 28.02.12 е отнел противозаконно фактическата власт върху процесното имущество, че след тази дата то се намира в ски гардероба, че той се ползва от него и го отдава под наем на трети лица и получава граждански плодове от експлоатацията му. По делото са приети писмени доказателства, съдебно-счетоводна експертиза, която е кредитирана, и са изслушани свидетели във връзка с ползването на вещите, чиито показания са обсъдени. При тези обстоятелства, като е изяснил фактическия състав на чл.45 ЗЗД - деяние /действие или бездействие/, то да е противоправно, вреда, причинна връзка между тях и вина, съдът е намерил, че в случая той не е налице. Между страните е постановено влязло в сила решение №.1470/ 19.06.19 по г.д.№.3851/17 на САС, ГО, 1с, с което К.У. е осъден да плати на „Балмакс“ ЕООД на основание чл.59 ал.1 ЗЗД 696 373лв. с ДДС - парична равностойност на получени, но невърнати и незаплатени от първия движими вещи, подробно описани и конкретизирани и в настоящата искова молба /няма спор, че процесните и тези по влязлото в сила решение вещи са идентични/; по горецитираното дело са установени факти, релевантни и общи и за настоящия спор, обхванати от СПН на влязлото в сила решение, а именно: процесните движими вещи са предоставени от „Балмакс“ЕООД; те са негова собственост и са се намирали в помещение, собственост на К. У.; на 28.02.12 той не ги е върнал на ищеца и не ги е заплатил. В случая е налице неоснователно разместване на имущество - както е прието в цитираното решение; няма противоправно и виновно поведение на ответника във връзка с невръщането на процесните движими вещи. Не е и установено, че те се намират в негово държане след 28.02.12 и към момента, че той ги ползва и по този начин извлича имуществени блага за себе си; събраните гласни доказателства не установяват, че той ги отдава под наем на трети лица. Със заплащането на паричната им равностойност дружеството е компенсирано, поради което и не би могло да претендира вреди от ползването им от ответника, изразяващи се в пропуснати ползи. Предвид изложените съображения искът е намерен за неоснователен. Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на чл.280 ал.1 т.3 ГПК във връзка с въпроса „Длъжен ли е въззивният съд да формира собствени мотиви във въззивното решение по аргумент от ТР 1/19.02.10 по тълк.д.№.1/09, ОСГТК?“. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице. По изведения въпрос е налице трайно установена практика на ВКС, съгласно която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма; въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция; той следва да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал; тези изводи трябва да намерят израз в мотивите му - чл.236 ал.2 ГПК, защото обект на въззивната дейност не са пороците /или законосъобразността/ на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност; мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност /ТР №.1/ 04.01.01 по т.д.№.1/00, ОСГК, ТР №.1/9.12.13 по т.д.№.4/12, ОСГТК, реш. №.65/30.07.14 по т.д.№.1656/13, II ТО, реш.№.44/10.07.20 по г.д.№.1963/19, ІІ ГО, и мн. др./. Въззивната инстанция не се е отклонила от така установената практика. Обсъдила е събраните доказателства и доводите на страните и е изложила собствени мотиви по съществото на спора. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество-след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. Предвид изложеното, с оглед вече установената трайна практика на ВКС по формулирания от касатора въпрос, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, и съобразяването й, не е налице соченото основание на чл.280 ал.1 ГПК. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. На ответната страна се дължат направените разноски в размер на 300 евро платен адвокатско възнаграждение на основание чл.78 ал.3 ГПК. Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,