Определение № 5188 от 28.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 16/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 6045/01.10.2025 г., подадена от „МВ Янтра“ АД, чрез адвокат И. В., срещу решение № 215 от 05.08.2025 г. по гр. д. № 415/2024 г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което въззивният съд е потвърдил решение № 47 от 28.02.2024 г. по гр. д. № 164/2022 г. на Окръжен съд – Габрово, поправено с решение по същото дело № 53 от 07.03.2024 г., за отхвърляне на предявения от „МВ Янтра“ АД положителен установителен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79 и чл. 77 ЗС, за признаване за установено спрямо Г. В. Г., Д. С. П., А. А. Д., В. Й. М., Б. Й. К. и Ц. В. (В.) К., че „МВ Янтра“ АД е едноличен собственик на основание давностно владение на поземлен имот с идентификатор ***, [населено място], с площ от 1058 кв.м, ведно с находящата се в него сграда с идентификатор ****, със застроена площ от 340 кв.м, брой етажи: 3, предназначение: промишлена сграда, с административен адрес: [населено място], [улица]; потвърдил е определение № 318 от 30.04.2024 г. по гр. д. № 164/2022 г. на Окръжен съд Габрово, с което на основание чл. 248 ГПК е допълнено първоинстанционното решение, като „МВ Янтра“ АД е осъдено да заплати на Г. В. Г. разноски по делото в общ размер на 3582.92 лв., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Въззивният съд е съобразил, че производството пред първоинстанционния съд е образувано въз основа на предявени от „МВ Янтра“ АД искове по чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79 ЗС. Формулирано е искане съдът да постанови решение, с което да признае за установено спрямо Г. В. Г., Д. С. П., А. А. Д., В. Й. М., Б. Й. К. и Ц. В. (В.) К., че „МВ Янтра“ АД е едноличен собственик на основание изтекла в негова полза придобивна давност на поземлен имот с идентификатор ***, ведно с построената в него сграда с идентификатор ****, находящи се в [населено място] (подробно описани по-горе). В исковата молба се твърди, че поземленият имот е застроен със сгради, собственост на дружеството; процесната постройка и терен са част от предприятието на „МВ Янтра“ АД, като последното ги владее в продължение на повече от десет години непрекъснато, явно и необезпокоявано. От своя страна, ответниците са оспорили исковете. Апелативен съд – Велико Търново е намерил въззивното решение за валидно и допустимо. В тази връзка е счел за неоснователен довода във въззивната жалба за частична недопустимост на постановения съдебен акт спрямо ответника Д. С. П., с оглед направено изрично признание на иска по смисъла на чл. 237 ГПК в срока за депозиране на писмени защити. Визирал е, че изявлението, обективирано в писмено становище с вх. № 4143/12.12.2023 г. по описа на Окръжен съд - Габрово, подадено от Д. С. П. след обявяване на съдебното дирене за приключено и даване ход на устните състезания в открито съдебно заседание пред първостепенния съд, не представлява признание на иска. В чл. 237 ГПК изрично е визирано, че когато ответникът признае иска, по искане на ищеца съдът прекратява съдебното дирене и се произнася с решение съобразно признанието. В случая изявлението на Д. С. П. е направено едва след приключване на съдебното дирене и даване ход на устните състезания. Същевременно от данните по делото се установява, че въз основа на договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 97, том I, рег. № 999, дело № 89/2015 г. на нотариус А. Ц., Д. С. П. е придобил правото на собственост върху самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КККР на [населено място], с адрес на имота: [населено място], [улица], ет. 3, ателие 1, предмет на спора, за който също се твърди придобиване въз основа на давностно владение именно от ищеца „МВ Янтра“ АД, което сочи, че изявлението на Д. С. П. е симулативно. Съдът е посочил, че съгласно чл. 99 ЗС правото на собственост се изгубва, ако друг го придобие или ако собственикът се откаже от него. С нотариален акт № 9, том II, дело № 698/1997 г. З. А. Д.-А., В. И. А., А. К. К., Й. К. К. – наследници на П. И. А. и И. П. А., и А. С. П., А. С. Д. – наследници на М. И. Д., са признати за собственици по давностно владение и наследство на дворно място с площ от 1026 кв.м, представляващо дворище с пл. № * в кв. 187 по плана на [населено място], заедно с построената в него масивна железобетонна производствена сграда върху 286 кв.м. Към настоящия момент дворище с пл. № * е идентично с поземлен имот с идентификатор ***, с площ от 1058 кв.м, по КККР на [населено място]. В поземления имот е изградена триетажна сграда със застроена площ от 340 кв.м, брой етажи – 3, брой самостоятелни обекти в сградата – 4, предназначение - промишлена сграда. Първоначално в Устава на „МВ Янтра“ АД е отразена апортна вноска на 1/5 ид.ч. от дворище с пл. № * по плана на [населено място], придобита от „Текстилмаш“ ЕООД съгласно нотариален акт № 5, том V, дело № 981/1997 г., внесена като непарична вноска в капитала на „Техномер“ АД, гр. Пловдив, което от своя страна е направило апортна вноска в капитала на „МВ Янтра“ АД. С нотариален акт № 200, том I, рег. № 3730, дело № 191/2008 г. е извършена поправка на нотариалния акт от 1997 г. в частта относно описанието на дворището, предмет на апортната вноска на „Техномер“ АД – да се чете дворище с пл. № *, вместо дворище с пл. № *. Вследствие на осъществената корекция, с решение от 31.12.2008 г. на Общото събрание на акционерите в „МВ Янтра“ АД са приети промени в Устава на дружеството: чл. 10, ал. 2, т. 5 придобива следната редакция: „земя „Янтра“ 172 кв. м – 1/5 дворище 4304б – Г.“. С посочената корекция Уставът на „МВ Янтра“ АД е обявен по партидата на дружеството на 04.03.2009 г. и е действащ в тази редакция до 19.09.2019 г. Следователно, предмет на непаричната вноска е 1/5 ид.ч. от дворище с пл. № * по плана на [населено място], а не от дворище с пл. № по плана на града, правото на собственост върху което е възстановено по реда на ЗВСОНИ. Пред въззивната инстанция не са наведени оплаквания във връзка със заключението на първостепенния съд, че правото на собственост върху третия етаж от сградата не е възстановено по силата на ЗВСОНИ на праводателите на ответниците. С договор за покупко-продажба, удостоверен с нотариален акт № 97, том I, рег. № 999, дело № 89/2015 г., Д. С. П. е придобил правото на собственост върху самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КККР на [населено място], находящ се на [улица], ет. 3, ателие 1, предмет на спора, за който също се твърди придобиване въз основа на давностно владение именно от „МВ Янтра“ АД. Предвид изложеното, въззивният съдебен състав е намерил, че предявените при условията на субективно съединяване искове за придобиване на правото на собственост върху третия етаж от сградата, находяща се в [населено място], [улица], въз основа на давностно владение от „МВ Янтра“ АД, са неоснователни и недоказани. Приел е, че след възстановяване на собствеността по силата на ЗВСОНИ върху поземлен имот с идентификатор ***, с площ от 1058 кв.м, ведно с находящата се в него сграда с идентификатор ****, брой етажи – 2, на праводателите на ответниците, „Текстилмаш“ АД е било държател на имота въз основа на договор за наем от 1997 г. С решение № 293/15.05.2007 г. по гр. д. № 20/2007 г. на Районен съд - Габрово, влязло в сила на 06.06.2007 г., „Текстилмаш“ АД е осъдено да предаде на праводателите на ответниците дворно място с площ от 1026 кв.м, заедно с построената в него масивна железобетонна производствена сграда с площ от 286 кв.м, на основание чл. 233, ал. 1 ЗЗД. Въз основа на решението е издаден изпълнителен лист и е осъществен въвод във владение на имота. Със заповед № 630/11.10.2007 г. по ч. гр. д. № 1280/2007 г. на Районен съд - Габрово е констатирано, че след осъществения въвод във владение на 10.07.2007 г. собствениците на имота са лишени по скрит начин от фактическата власт върху него, поради което „МВ Янтра“ АД е осъдено да предаде на А. К. К., в качеството му на съсобственик, владението на имота на основание чл. 126ж, ал. 1 ГПК (отм.). Апелативен съд – Велико Търново е изложил, че лицето, позоваващо се на придобивна давност – в случая „МВ Янтра“ АД, трябва да докаже активно поведение, въз основа на което да се направи извод за елементите на владението. Титулярът на правото на собственост не е длъжен да го упражнява явно, необезпокоявано и непрекъснато, както и да противопоставя на трети лица намерението си за своене, за да се заключи, че продължава да притежава правото на собственост върху съответния имот. Правото на собственост не се изгубва, ако не се упражнява, а единствено при придобиването му от другиго (чл. 99 ЗС). Позоваващият се на придобивна давност следва да докаже елементите на владението и неговите признаци, упражняването му в релевантния срок, установен от закона. Според Апелативен съд – Велико Търново от събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, не може да се направи категоричен извод, че „МВ Янтра“ АД е упражнявало непрекъснато, необезпокоявано, явно и несъмнително фактическа власт върху поземлен имот с идентификатор ***, с площ от 1058 кв. м, ведно с находящата се в него сграда с идентификатор ****, в продължение на поне десет години, в резултат на което да е придобило правото на собственост върху същия въз основа на давностно владение. С оглед осъществяване на фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС е необходимо владението да е несъмнително (осъществявано по начин, който да разкрива ясно желанието на владелеца да държи вещта като своя) и явно – намерението на владелеца да свои вещта за себе си да е противопоставено на собствениците; намерението за своене да се упражнява по такъв начин, че всеки заинтересован да може да узнае за него и същото да е достигнало до собствениците. Общият принцип на справедливостта изключва скритостта като възможност за придобиване на имот въз основа на давностно владение, тъй като засегнатото лице няма възможност да се брани. Презумпцията, установена с чл. 69 ЗС, относно субективния елемент е оборима. Представеният по делото препис от договор за наем, сключен на 3.09.2012 г. между „МВ Янтра“ АД – наемодател, и „НБИ консорциум“ ООД – наемател, за обособено помещение с площ от 45 кв.м на първи етаж, 25 кв.м на втори етаж от производствена сграда с идентификатор **** и свободната част от терена пред тази сграда не е от такова естество, че да се приеме за доказателство за осъществяване на владение върху имота – касае се за действие на управление; по аргумент от чл. 234, ал. 1 ЗЗД договор за наем може да се сключи и за чужда вещ. Същевременно договорът за наем е частен документ и не се ползва с обвързваща доказателствена сила относно датата на неговото съставяне. При оспорване на посочената в договора за наем дата от страна по делото, на която документът се противопоставя, тази дата подлежи на установяване с други доказателствени средства. Доказателствената тежест е за страната, която претендира изгодни правни последици от документа. От данните по делото не може да са направи заключение за осъществяване на някое от обстоятелствата, визирани в чл. 181 ГПК. Не се доказва по несъмнен начин, че договорът за наем е сключен именно на 03.09.2012 г., както и моментът на установяване на фактическа власт върху части от двата етажа на постройката, правото на собственост върху която е възстановено по силата на закона на праводателите на ответниците. В приложените по делото преписи от фактури, като представляващ „МВ Янра“ АД е посочен М. Н., а той е вписан като такъв по партидата на дружеството на 11.04.2017 г. Не се установява „МВ Янтра“ АД да е демонстрирало намерение за своене на имота на ответниците (субективния елемент на владението като фактическо състояние). Обстоятелството, че имотът е заграден с ограда от „МВ Янтра“ АД заедно с други имоти и е въведен пропускателен режим, липсата на отделни партиди за ВиК и електричество за двата етажа от сграда с идентификатор **** не са основание да се направи друго заключение. Касае се за имот, правото на собственост върху който е възстановено на праводателите на ответниците по силата на ЗВСОНИ. „МВ Янтра“ АД не е демонстрирало фактическата си власт явно и по начин, че ответниците да са могли да узнаят за владението на имота от дружеството. Ето защо, въззивният съд е заключил, че по делото не се установява при условията на главно и пълно доказване „МВ Янтра“ АД да е упражнявало непрекъснато, необезпокоявано, явно и несъмнително фактическа власт върху поземлен имот с идентификатор ***, с площ от 1058 кв.м, ведно с находящата се в него сграда с идентификатор ****, в продължение на поне десет години, в резултат на което да е придобило правото на собственост въз основа на давностно владение. Не може да се направи заключение за осъществяване на елементите на фактическия състав, регламентиран в чл. 79 ЗС. Това обуславя неоснователност на исковете. Апелативен съд – Велико Търново е намерил и определение № 318 от 30.04.2024 г. по гр. д. № 164/2022 г. на Окръжен съд - Габрово за валидно и допустимо. Изложил е, че молба вх. № 1196/21.03.2024 г., депозирана от адвокат В. Т. - пълномощник на Г. В. Г., за изменение на решението в частта за разноските е подадена в срока по чл. 248, ал. 1 ГПК. По делото е представен договор за правна защита и съдействие № 0929782, с който е договорено Г. В. Г. да заплати на адвокат В. Т. възнаграждение за процесуално представителство по гр. д. № 164/2022 г. по описа на Окръжен съд - Габрово в размер на 3577.92 лв. по банков път. С платежно нареждане от 05.08.2022 г. посочената сума е преведена по сметка на адвокат В. Т.. В платежното нареждане са отразени референция, системна дата, изрично е пояснено, че се касае за плащане от името на Г. Г. по гр. д. № 164/2022 г., което обуславя извод, че договореното възнаграждение от 3577.92 лв. е реално заплатено по банков път. Обстоятелството, че наредител на превода е А. Г. Г. – дъщеря на Г. Г., разпитана като свидетел по делото, като и допуснатата техническа грешка при изписване на номера на договора за правна защита и съдействие в платежното нареждане, не са основание да се направи друго заключение. По делото са представени и доказателства за заплатена държавна такса в размер на 5 лв. по сметка на Окръжен съд - Габрово за издаване на съдебно удостоверение на Г. В. Г., въз основа на което той се е снабдил с доказателства, относими към спора, и ги е представил по делото. Жалбоподателят счита решението на въззивния съд по предявения иск за собственост за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. На първо място, жалбоподателят твърди, че по въпросите: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите към решението си всички допустими и относими към спорния предмет доводи, твърдения и възражения на страните; д лъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, въззивното решение влиза противоречие с ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 17/23.07.2014 г. по т. д. № 811/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 222/06.04.2017 г. по т. д. № 425/2015 г. на ВКС, ІІ т. о. и др. На второ място, при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са визирани въпросите: Кои са елементите на фактическия състав на придобивната давност по чл. 79. ал. 1 ЗС при завладяване на изцяло чужд имот, и по-конкретно дали сред тях се включва изискването собственикът да е осведомен за намерението за своене на владелеца, т.е. владението на вещта като своя да е противопоставено на собственика; какви трябва да са видът и характерът на действията, представляващи владение, в хипотезата на завладяване на изцяло чужд имот, и как следва да се разпредели доказателствената тежест при оборване на презумпцията по чл. 69 ЗС (сочено противоречие с приетото в решение № 23/22.01.2025 г. по гр. д. № 4857/2023 г. на ВКС, І г. о., решение № 262/29.11.2011 г. по гр. д. № 342/2011 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 144/02.12.2014 г. по гр. д. № 1650/2014 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 200/13.07.2012 г. по гр. д. № 199/2012 г. на ВКС, ІІ г. о. и др.). На трето място, в изложението са формулирани въпросите: Длъжна ли е въззивната инстанция служебно да приложи императивните норми на чл. 70 и чл. 79, ал. 2 ЗС относно придобиване на имоти при добросъвестно владение, когато в исковата молба и въззивната жалба изрично не са наведени такива твърдения, а е твърдяно недобросъвестно владение; тече ли отделен срок за придобиване по давност на завладян изцяло чужд имот спрямо всеки отделен съсобственик и предявяването на ревандикационен иск от един от съсобствениците на имота срещу трето за съсобствеността лице (владелеца) прекъсва ли течението на срока на давностно владение за идеалните части на другите (непредявили иска) съсобственици. По първия въпрос се твърди противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 1/17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г., ОСГК и т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК; сочи се и че той е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото в светлината на придобивната давност. Относно втория въпрос е визирано противоречие с решение № 111/01.11.2016 г. по гр. д. № 1442/2016 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 705/29.10.2010 г. по гр. д. № 1744/2009 г. на ВКС, І г. о. и др. На четвърто място, жалбоподателят при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (предвид противоречие с приетото в решение № 23/20.05.2016 г. по гр. д. № 5162/2015 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 6/22.10.2010 г. по гр. д. № 2760/2008 г. на ВКС, І г. о., решение № 136/11.11.2011 г. по гр. д. № 144/2009 г. на ВКС, І г. о. и др.) формулира въпроса: Какво трябва да е поведението на владелеца, който е завладял изцяло чужд имот, за да се счита за доказано, че владението в срока за придобиване по давност е постоянно, непрекъснато, явно и спокойно. На пето място, е визиран въпросът: Какъв е начинът, по който съдът следва да извърши преценка на показанията на свидетелите и анализ на същите, и кой носи доказателствената тежест за опровергаване на установената в чл. 69 ЗС презумпция. Жалбоподателят счита, че по този въпрос атакуваното от него решение противоречие на решение № 141/11.10.2019 г. по гр. д. № 3719/2018 г. на ВКС, І г. о., решение № 250/21.12.2015 г. по гр. д. № 3897/2015 г. на ВКС, І г. о., решение № 65/16.07.2010 г. по гр. д. № 4216/2008 г. на ВКС, ІV г. о., решение№ 250/21.12.2015 г. по гр. д. № 3897/2015 г. на ВКС, І г. о. и др. На шесто място, поради липсата на практика на ВКС, жалбоподателят се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите: Ограничено ли е от преклузивен срок упражняването на правото по чл. 237 ГПК и дължи ли съдът произнасяне по признание на иска в съдебното решение при съобразяване на чл. 175 ГПК, ако то е извършено след приключване на съдебното дирене и даване на ход на устните състезания; д опустимо ли е въззивният съд служебно да констатира „симулативно“ признание на иска и поради тази причина да не изпълни задължението си по чл. 237, ал. 3 ГПК. По втория въпрос се визира и противоречие с принципните изводи в решение № 257/14.07.2011 г. по гр. д. № 1149/2009 г. на ВКС, ІV г. о. На последно място, в изложението към касационната жалба е визиран въпросът: Неправилно посочено МОЛ (материално отговорно лице) съществен реквизит ли е на една фактура, който да е основание последната да не бъде кредитирана от съда като годно доказателствено средство. Според жалбоподателя в ъпросът е решен в противоречие с решение № 218/06.01.2017 г. по т. д. № 3572/2015 г. на ВКС, І т. о. и решение № 10397/06.08.2010 г. по адм. д. № 1350/2010 г. на ВАС, I отд.; в ъпросът е и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В касационната жалба е инкорпорирана и частна касационна жалба срещу решението на въззивния съд, имащо в тази част характер на определение, за потвърждаване на определение № 318 от 30.04.2024 г. по гр. д. № 164/2022 г. на Окръжен съд Габрово. От насрещните страни Ц. В. К. (починала на 17.06.2025 г., с конституирани наследници по закон В. Й. М. – дъщеря, и Б. Й. К. – син, и до този момент страни в процеса), В. Й. М., Б. Й. К. и Г. В. Г. са постъпили отговори, в които са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Постъпил е и отговор от Д. С. П., който счита жалбата за основателна. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че въззивното решение е валидно и допустимо. Налице са предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по първите два въпроса, формулирани в изложението към касационната жалба: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите към решението си всички допустими и относими към спорния предмет доводи, твърдения и възражения на страните; д лъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност. С оглед акцесорния му характер, следва да бъде допуснато касационно обжалване и на решението в частта, имаща характер на определение, с което е потвърдено определение № 318 от 30.04.2024 г. по гр. д. № 164/2022 г. на Окръжен съд - Габрово. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,