Определение № 4566 от 11.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 8/2024 г.

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищцата по делото Р. Л. Ц., подадена чрез процесуалния `и пълномощник адв. Е. Й. срещу решение № 4534/17.08.2023 г., постановено по възз. гр. дело № 7238/2022 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 2302/21.03.2022 г. по гр. дело № 26889/2021 г. на Софийския районен съд, е отхвърлен предявеният от жалбоподателката срещу „Пенсионно осигурителна компания Д.-Р.“ АД осъдителен иск с правно основание чл. 170, ал. 1 от КСО за сумата 6 400 лв., представляваща набрани суми по индивидуалната партида на Й. Л. Ц. за допълнително задължително пенсионно осигуряване в универсален пенсионен фонд, ведно със законната лихва, считано от 14.05.2021 г. до окончателното изплащане; в тежест на жалбоподателката са възложени разноските за първоинстанционното и за въззивното производство по делото.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на същото, като се сочат всички касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, но се излагат доводи единствено за нарушение на материалния закон.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката-ищца, също чрез адв. Й., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) какъв е характерът на нормата на чл. 170, ал. 1 от КСО – материалноправна или процесуалноправна, и ако е материалноправна, дали преурежда правоотношения, възникнали към датата на смъртта на наследодателя; и 2) към кой момент следва да се извършва преценката за възникнали права на наследника – към момента на смъртта на наследодателя или към момента на подаване на заявление. От страна на жалбоподателката се навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се поддържа, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, и като се сочи, че въпросите били свързани с празноти или неясноти в нормативната уредба. Сочи се и очевидна неправилност на въззивното решение, с което се навежда и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване.

Насрещната страна – ответникът „Пенсионно осигурителна компания Д.-Р.“ АД, чрез процесуалния си пълномощник юрк. Т. М., в отговора на касационната жалба излага подробни съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, евентуално – за неоснователност на жалбата.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е цитирал разпоредбата на чл. 170, ал. 1 от КСО, в редакцията `и от ДВ, бр. 64/2020 г., в сила от 18.07.2020 г., съгласно която, при смърт на осигуреното лице, на наследниците – преживелия съпруг, низходящите или възходящите, се изплащат еднократно или разсрочено натрупаните средства по индивидуалната му партида, като се спазват редът на наследяване и размерът на наследствените дялове, съгласно ЗН. СГС е приел, че с изменението на разпоредбата, обнародвано в ДВ, бр. 19/2021 г., е разширен кръгът от наследници на починалото осигурено лице, които могат да получат средствата по индивидуалната му партида, и това са наследниците му по закон, при съответно прилагане на чл. 3, чл. 4, ал. 1 и чл. 5-10а от ЗН. Въззивният съд е приел и че основателността на предявения по делото иск по чл. 170, ал. 1 от КСО е поставена в зависимост от това: да е сключен договор за допълнително задължително пенсионно осигуряване с ответното дружество, по индивидуалната партида на осигуреното лице да има събрана сума в претендирания размер, осигуреното лице да е починало и ищцата да е от кръга на лицата, които имат право да получат събраната сума.

От фактическа страна СГС е приел за безспорни между страните и установени от доказателствате по делото следните обстоятелства: На 15.08.2008 г. между Й. Л. Ц. и ответното дружество е сключен договор за допълнително задължително пенсионно осигуряване в универсален пенсионен фонд „Д. – Р.“, по силата на който договор, въз основа на месечни парични осигурителни вноски, дружеството се задължава да отпусне на осигуреното лице допълнителна пожизнена пенсия за старост след придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, еднократно изплащане до 50 % от натрупаната по индивидуалната партида сума при получено решение на ТЕЛК за пожизнено загубена работоспособност над 70.99 %, еднократно или разсрочено изплащане на натрупаната по индивидуалната партида сума на наследниците – преживелия съпруг, възходящите и низходящите на починалото осигурено лице или на починалия пенсионер, съобразно условията на КСО и Правилника. Към 29.04.2021 г. по индивидуална партида на Й. Ц. е събрана сума в размер 6 472.72 лв., като на тази дата сумата е отписана на основание чл. 170, ал. 3 от КСО. Й. Л. Ц. е починал на 17.09.2020 г. и е оставил като наследник по закон ищцата Р. Л. Ц. – негова сестра. С молба от 17.04.2021 г. ищцата е направила искане да получи средствата, натрупани по индивидуалната осигурителна партида на наследодателя и. С писмо с изх. № 1180/28.04.2021 г. представител на ответното дружество е уведомил ищцата, че молбата и не може да бъде уважена, тъй като не е от кръга наследници, предвиден в действалата към смъртта на осигуреното лице разпоредба на 170 от КСО.

Въз основа на така установените безспорни факти по делото, въззивният съд е споделил решаващия извод на първата инстанция, че ищцата не е от лицата, предвидени в чл. 170, ал. 1 от КСО – в приложимата към момента на откриване на наследството, редакция от ДВ, бр. 64/2020 г. СГС е намерил за неоснователен довода на жалбоподателката-ищца, че отказът на ответното дружество да изплати сумата, събрана по индивидуалната партида на осигуреното лице, се основавал на указания, дадени от Комисията за финансов надзор. В тази връзка съдът е приел, че е била съобразена нормата на чл. 170, ал. 1 от КСО, която към момента на откриване на наследството на Й. Церовски – 17.09.2020 г., е определяла кръга от лица, които имат право да получат събраната сума, и съгласно която разпоредба, ищцата – сестра на починалия, няма право да получи исковата сума, тъй като законът е определил по-тесен кръг от наследници по закон – само преживял съпруг и роднини по права линия. Въззивният съд е споделил и извода на първата инстанция, че релевантният момент, към който следва да се преценява дали ищцата има право да получи събраната сума по индивидуалната партида на Й. Церовски, е моментът на откриване на наследството – 17.09.2020 г. По отношение на този извод въззивният съд е приел, че нормата на чл. 170, ал. 1 от КСО е материалноправна, и доколкото законодателят не е предвидил изрично обратно действие, то новата и редакция (от ДВ, бр. 19/2021 г.) не може да бъде приложена към възникнали преди влизането и в сила юридически факти. СГС е намерил и че макар и теоретично верни, доводите на жалбоподателката-ищца относно несъщинското обратно действие на новоприетите норми по отношение на заварени правоотношения, не са относими към конкретния случай. За да обоснове този свой извод, въззивният съд е изложил следните съображения: Със смъртта на осигуреното лице не възниква правоотношение, по което ищцата да е страна и което да съществува към момента на приемане на новата правна норма – със смъртта на едно лице, за наследниците по закон или завещание възниква правото да приемат или да се откажат от новооткритото наследство, а не възниква и не съществува правоотношение между него и починалото лице, чието съдържание да бъде преуредено с нова правна норма. С приемане на наследството, наследниците придобиват правата, задълженията и фактическите отношения, включени в наследствената маса. В наследствената маса на починалото осигурено лице, обаче не е включено имущественото право да получи събраната по партидата му сума, освен ако не са спазени определени, предвидени в КСО условия. По делото не се твърди, а и не се установява, че приживе осигуреното лице е предприело действия за получаване на събраната сума, поради което и събраната по индивидуалната му партида сума не представлява част от наследствената маса. В заключение въззивният съд е изтъкнал, че в чл. 170, ал. 1 от КСО е предвидено правото на определен кръг от наследниците по закон да получат събраната по партидата сума, но това е тяхно самостоятелно право, което не е част от наследствената маса, и което възниква с настъпване на правопораждащия факт – смъртта на осигуреното лице. За неоснователни СГС е намерил и доводите на жалбоподателката-ищца, че разпоредбата на чл. 170, ал. 1 от КСО – в приложимата `и редакция, противоречала на чл. 17 от КРБ, като и за този извод са изложени подробни съображения.

Настоящият съдебен състав намира, че при така изложените правни съображения и изводи в мотивите към обжалваното въззивно решение, не са налице основания за допускане на касационното обжалване на същото.

Въззивният съд е дал разрешение на двата правни въпроса, формулирани от страна на жалбоподателката, като е приел, че нормата на чл. 170, ал. 1 от КСО е материалноправна, и доколкото законодателят не е предвидил изрично обратно действие, то новата и редакция (от ДВ, бр. 19/2021 г.) не може да бъде приложена към възникнали преди влизането и в сила юридически факти; както и че релевантният момент, към който следва да се преценява дали ищцата има право да получи събраната сума по индивидуалната партида на починалото осигурено лице (нейния брат), е моментът на откриване на наследството (на смъртта) му. Това разрешение е съобразено с възприетото в правната доктрина разбиране относно вида и действието във времето на правните норми, както и с разпоредбата на чл. 14, ал. 1 от ЗНА, макар въззивният съд да не се е позовал изрично на нея. Подлежащите на тълкуване и приложение в случая материалноправни норми – двете последователно действащи във времето редакции на чл. 170, ал. 1 от КСО (ДВ, бр. 64/2020 г. и ДВ, бр. 19/2021 г.) не са непълни, неясни или противоречиви, както неоснователно се поддържа в изложението на жалбоподателката. Поради това, разглеждането от касационната инстанция на поставените от нея два правни въпроса не би допринесло за създаване на съдебна практика по точното приложение на чл. 170, ал. 1 от КСО или за промяна или осъвременяване на налична такава съдебна практика, нито би допринесло за решаване на делата според точния смисъл на тази законова разпоредба в двете `и посочени редакции; респ. – въпросите не са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, съгласно задължителните указания и разяснения, дадени с т. 4 от тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

Както се сочи в изложението на жалбоподателката, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, изразяващ се в явна необоснованост на фактическите констатации на съда, грубо нарушение на правилата на формалната логика или нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството, които пороци могат да се констатират от касационната инстанция пряко от самото съдържание на съдебния акт, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. В случая въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени подробни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. Самата жалбоподателка не сочи очевиден и особено тежък порок, който да може да бъде установен пряко от самото съдържание на мотивите към въззивното решение.

В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателката основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 от ГПК; не е налице и никоя от хипотезите по чл. 280, ал. 2, предл. 1 или предл. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване.

Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК жалбоподателката-ищца дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответното дружество, претендираните от него разноски за юрисконсултско възнаграждение за защитата му в производството пред настоящата съдебна инстанция, които, определени съгласно чл. 25а, ал. 3, предл. последно от НЗПП, във вр. с чл. 78, ал. 8 от ГПК и с чл. 37, ал. 1 от ЗПП, предвид вида и количеството дейност на процесуалния му представител по делото – юрисконсулт, а именно – изготвянето на отговора на касационната жалба и на изложението към нея, възлизат на сумата 150 лв.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение