Определение № 621 от 13.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2225/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Н. С. Т. срещу решение № 3542 от 01.12.2022 г. по в.гр.д.№ 13999 от 2021 г. на Софийския градски съд, Гражданско отделение, II-В въззивен състав, с което е потвърдено решение № 20146735 от 25.06.2021 г. по гр.д.№ 80435 от 2017 г. на Софийския районен съд, второ гражданско отделение, 168 състав в следните негови части:

• за изнасяне на публична продан на делбения имот /апартамент № ..., находящ се в [населено място], „М. 3“, [жилищен адрес]/;

• за осъждане на Н. С. Т. да заплати на И. С. В. сумата 7 152,50 лв., представляваща обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС за лишаването на В. от ползването на притежаваната от нея ид.ч. от делбения апартамент през периода от 25.10.2017 г. до 08.02.2021 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на претенцията- 12.02.2021 г. до окончателното плащане;

• за осъждане на Н. С. Т. да заплати на И. С. В. сумата 1 333,15 лв., представляваща лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД за забавено плащане на обезщетението по чл.31, ал.2 ЗС;

• за осъждане на Н. С. Т. да заплати на И. С. В. сумата 1165,33 лв. на основание чл.59 ЗЗД, представляваща заплатени от В. разходи за топлинна енергия за делбения апартамент, с което Т. се е обогатил, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на претенцията- 12.02.2021 г. до окончателното плащане и

• за отхвърляне на предявения от Н. С. Т. срещу И. С. В. иск по чл.61, ал.1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за направени от Т. в делбения имот подобрения за разликата над присъдения размер от 8 492 лв. до пълния предявен размер от 33 430 лв.

В жалбата се твърди, че въззивното решение е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване в касационната жалба и в изложението към нея по същество са посочени чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Поставят се следните правни въпроси:

1. Какви са правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото и конкретно- длъжен ли е въззивният съд да мотивира решението си, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани във въззивната жалба и отговора по чл.263, ал.1 ГПК ? По този въпрос се сочи противоречие на решението със следната практика на ВКС: т.19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д.№ 1 от 2001 г. на ОСГК на ВКС, т.3 от Тълкувателно решение № 1 от 09.02.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 55 от 03.04.2014 г. по т.д.№ 1245 от 2013 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 263 от 24.06.2015 г. по т.д.№ 3734 от 2013 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 111 от 03.11.2015 г. по т.д.№ 1544 от 2014 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 157 от 08.11.2011 г. по т.д.№ 823 от 2010 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 344 от 21.09.2012 г. по гр.д.№ 862 от 2011 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 127 от 05.04.2011 г. по гр.д.№ 1321 от 2009 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 554 от 002.2012 г. по гр.д.№ 1163 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 324 от 22.04.2010 г. по гр.д.№ 1413 от 2009 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 157 от 08.11.2011 г. по т.д.№ 823 от 2010 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 10 от 04.07.2011 г. по гр.д.№ 533 от 2010 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 147 от 11.01.2013 г. по т.д.№ 46 от 2012 г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 221 от 18.01.2013 г. по т.д.№ 1270 от 2011 г. на ВКС, ТК, II т.о.

2. Как следва да се тълкува разпоредбата на чл.349, ал.2 ГПК съделителят да е живял в делбения имот към момента на откриване на наследството и пребиваването в чужбина на съделителя в този момент, поради служебно командироване, изключва ли приложението на тази норма ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 166 от 04.07.2011 г. по гр.д.№ 1390 от 2010 г. на ВКС, ГК, II г.о. и Тълкувателно решение № 1 от 2004 г. на ОСГК на ВКС.

3. Следва ли съдът, при безспорно установен факт с доклада и решението по първата фаза на делбата, да поставя отново същия въпрос за доказване във втората фаза на делбата ?

В писмен отговор от 18.05.2023 г. ответницата по жалбата И. С. В. оспорва жалбата. Моли касационното обжалване на решението да не бъде допускано и на В. да бъдат присъдени направените по делото пред ВКС разноски.

Върховният касационен съд на Република България, състав на първо отделение на Гражданска колегия по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното:

I. Касационната жалба срещу въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение за осъждане на Н. Т. да заплати на И. В. сумата 1165,33 лв. на основание чл.59 ЗЗД, представляваща заплатени от В. разходи за топлинна енергия за делбения апартамент, с което Т. се е обогатил, е недопустима и като такава следва да се остави без разглеждане на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК: тъй като касае въззивно решение по иск с цена под 5 000 лв.

II. В останалата част касационнната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /съделител по делото/, в едномесечния срок по чл.283 ГПК /жалбоподателят е била уведомен за обжалваното решение на 12.12.2022 г., а касационната жалба е подадена на 11.01.2023 г./ и срещу решение на въззивен съд по иск за делба на недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване, независимо от цената на иска, както и по искове по чл.61, ал.1 ЗЗД и чл.31, ал.2 ЗС с цена на тези искове над 5 000 лв. и обусловен от иска по чл.31, ал.2 ЗС иск по чл.86, ал.1 ЗЗД, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване, при наличие на предпоставките на чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване.

Касационното обжалване на въззивното решение в тези части обаче не следва да се допуска, поради следното:

1. Не са налице посочените от касатора основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение за изнасяне на делбения апартамент на публична продан по поставените въпроси:

1.1. По първия поставен въпрос /Какви са правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото и конкретно- длъжен ли е въззивният съд да мотивира решението си, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани във въззивната жалба и отговора по чл.263, ал.1 ГПК ?/ няма противоречие между приетото в обжалваното решение и практиката на ВКС. Напротив, напълно в съответствие с практиката на ВКС по този въпрос, в решението си въззивният съд е изложил собствени мотиви защо счита за неоснователно искането на Н. Т. за възлагане на жилището по реда на чл.349, ал.2 ГПК. Посочил е, че по делото не е доказано Н. Т. да е живеел в имота към момента на откриване на наследството на бившия собственик Р. Й. Т., починал на 02.10.2007 г., както и да не е притежавал друго жилище. Относно това кой е живял в жилището към датата на откриване на наследството и има ли съделителят Н. Т. друго жилище съдът е обсъдил и взел предвид събраните по делото и относими за установяване на тези факти доказателства: признанието на самия Н. Т., че в жилището не живее той, а дъщеря му, както и показанията на свидетелката Е. Т.- Д. /негова дъщеря/, че Н. Т. живее в [населено място], където има собствена къща, и никога не е живял в апартамента, предмет на делбата.

1.2. Вторият поставен въпрос /Как следва да се тълкува разпоредбата на чл.349, ал.2 ГПК съделителят да е живял в делбения имот към момента на откриване на наследството и пребиваването в чужбина на съделителя в този момент, поради служебно командироване, изключва ли приложението на тази норма ?/ не може да обуслови допускане на касационното обжалване на решението в частта му, касаеща изнасянето на делбения имот на публична продан, тъй като не е правен въпрос, който е обусловил изводите на съда в обжалваното решение. Видно от мотивите на въззивното решение, съдът е приел, че съделителят Н. Т. няма право да иска възлагане на жилището по реда на чл.349, ал.2 ГПК не поради това, че към датата на откриване на наследството е бил командирован в чужбина /доказателства за което впрочем по делото липсват/, а поради това, че по делото са събрани доказателства, че Н. Т. притежава друго собствено жилище /къща в [населено място]/ и че към датата на откриване на наследството е живеел именно в тази къща, а не в делбения апартамент.

1.3. Третият поставен въпрос /Следва ли съдът, при безспорно установен факт с доклада и решението по първата фаза на делбата, да поставя отново същия въпрос за доказване във втората фаза на делбата ?/ е поставен във връзка с твърдение на касатора, че в доклада и в решението по първата фаза на делбата за безспорно установен между страните е приет фактът, че той е живеел в делбения имот към датата на откриване на наследството на неговия чичо Р. Т.. Видно от исковата молба за делба, подадена от И. В., в нея не се съдържа признание на факта, че Н. Т. е живеел в делбения апартамент към момента на откриване на наследството на Р. Т.. Посочено е, че от момента на откриване на наследството- 02.10.2007 г., но не и преди това, апартаментът се ползва само от Н. Т.. Същото е прието за безспорно установено между страните в доклада на съда по чл.146 ГПК. Решението по допускане на делбата не се ползва със сила на пресъдено нещо между страните по въпроса кой е живял в делбения апартамент към датата на откриване на наследството. Съгласно чл.344, ал.1 ГПК то установява само дали имотът е съсобствен, между кои страни и при какви квоти. Тоест, нито с доклада, нито с решението по допускане на делбата, между страните е бил безспорно установен фактът, че Н. Т. е живеел в наследственото жилище към датата на откриване на наследството на Р. Т.. А от показанията на разпитаните по делото свидетели М. К., В. П. и Е. Т.- Д. /дъщеря на касатора/ е доказано точно обратното: че от 2006 г. в делбения апартамент живее дъщерята на касатора Н. Т.; че той никога не е живял в апартамента, а е оставал само да преспива, когато е идвал по някаква работа в С.. Предвид на изложеното третият поставен въпрос е неотносим към конкретното дело и поради това не може да обуслови допускане на касационното обжалване на решението в частта му за изнасяне на имота на публична продан.

Следва да се посочи, че дори и да е било прието, че Н. Т. е живеел в делбения апартамент към датата на откриване на наследството на Р. Т., не е била налице другата предпоставка на чл.349, ал.2 ГПК за възлагане на апартамента на Н. Т.- той да не притежава друго жилище. Въпреки дадената му от съда възможност, Н. Т., чиято е била доказателствената тежест затова, не е ангажирал доказателства /не е представил декларация/, че не притежава друго жилище. А от показанията на разпитаната по делото свидетелка Е. Т.- Д. /дъщерята на Н. Т./ безспорно е установено, че Н. Т. притежава собствена къща в [населено място], където и живее.

2. Не са налице посочените от касатора основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението и в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение за осъждане на Н. С. Т. да заплати на И. Станчова В. сумата 7 152,50 лв., представляваща обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС за лишаването на В. от ползването на притежаваната от нея ид.ч. от делбения апартамент през периода от 25.10.2017 г. до 08.02.2021 г., по поставените от касатора въпроси, поради следното: Вторият и третият поставени от касатора въпроси не са относими към решението по този иск /касаят решението в частта му за изнасяне на имота на публична продан и отхвърляне претенцията на Н. Т. за възлагане на имота по реда на чл.349, ал.2 ГПК/, а по първия въпрос няма противоречие с практиката на ВКС. Напротив, напълно в съответствие с тази практика, въззивният съд е изложил собствени мотиви защо счита за основателен иска на И. В. срещу Н. Т. по чл.31, ал.2 ЗС: защото Н. Т. е ползвал делбения апартамент през процесния период и след получаване на нотариалната покана на И. В. на 25.10.2017 г. не й е предоставил възможност да ползва съсобствения имот /не й е предал ключовете за апартамента, което, ако бе сторил, би се освободил от задължението си да заплаща обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС/. Въззивният съд се е произнесъл изрично и по възражението на касатора, че не дължи такова обезщетение, тъй като през процесния период не е живеел в делбения апартамент, а той се е ползвал от дъщеря му. Във връзка с това възражение съдът е посочил, че с оглед разясненията на понятието „лично ползване“, дадени в Тълкувателно решение № 7 от 2012 г. по тълк.д.№ 7 от 2012 г. на ОСГК на ВКС, следва да се приеме, че Н. Т. е осъществявал лично ползване на делбения апартамент чрез дъщеря си, на която е предоставил апартамента за безвъзмездно ползване.

3. Не са налице посочените от касатора основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението и в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение за осъждане на Н. С. Т. да заплати на И. Станчова В. сумата 1 333,15 лв., представляваща лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД за забавено плащане на обезщетението по чл.31, ал.2 ЗС, по поставените от касатора въпроси, поради следното: Вторият и третият поставени от касатора въпроси не са относими към решението по този иск /касаят решението в частта му за изнасяне на имота на публична продан и отхвърляне претенцията на Н. Т. за възлагане на имота по реда на чл.349, ал.2 ГПК/, а по първия въпрос няма противоречие с практиката на ВКС. Напротив, напълно в съответствие с тази практика, въззивният съд е изложил собствени мотиви защо счита за основателен и акцесорния иск по чл.86, ал.1 ЗЗД.

4. Не са налице посочените от касатора основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението и в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от Н. С. Т. срещу И. Станчова В. иск по чл.61, ал.1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за направени от Т. в делбения имот подобрения за разликата над присъдения размер от 8 492 лв. до пълния предявен размер от 33 430 лв., по поставените въпроси, поради следното: Вторият и третият поставени от касатора въпроси не са относими към решението по този иск /касаят решението в частта му за изнасяне на имота на публична продан и отхвърляне претенцията на Н. Т. за възлагане на имота по реда на чл.349, ал.2 ГПК/, а по първия въпрос няма противоречие с практиката на ВКС. Напротив, напълно в съответствие с тази практика, въззивният съд е изложил собствени мотиви защо счита за доказано, че подобренията в имота са направени от Н. Т., но без знанието и съгласието на съделителката И. В.. Във връзка с това съдът е обсъдил и кредитирал събраните по делото гласни доказателства, особено показанията на дъщерята на касатора. Относно размера на претенцията, съдът е обсъдил и се е позовал на приетото по делото и неоспорено от страните заключение на съдебно-техническа експертиза, според която стойността на претендираните от Н. Т. подобрения в имота възлиза на 16 984 лв. Поради това, напълно обосновано въззивният съд е приел, че за притежаваната от нея 1/2 ид.ч. от имота съделителката И. В. дължи на Н. Т. половината от горепосочената сума, тоест 8 492 лв.

Не са налице и основания по чл.280, ал.2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на въззивното решение в частта му, касаеща горепосочените искове: Това решение не е нито нищожно, нито недопустимо, тъй като е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна въззивна жалба, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на тази жалба.

Решението по тези искове не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението, като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2 предл.3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия прочит на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален или явна необоснованост. В случая, обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора разпоредби на ЗС, ЗЗД и ГПК в приложимите към спора редакции на тези разпоредби и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Предвид изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответницата по жалбата направените от нея разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 750 лв.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение