Определение № 1767 от 21.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 390/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 17108/15.07.2022 г., подадена от Ф. С. А., А. С. В., С. С. В. и Р. С. В., чрез адвокат Р. М., срещу решение № 729 от 06.06.2022 г. по гр. д. № 551/2022 г. на Варненския окръжен съд, с което е: отменено р ешение № 262991 от 23.12.2021 г. по гр. д. № 16227/2019 г. на Районен съд - Варна в частта, с която е отхвърлен предявеният от И. В. А., А. Д. В., Р. Д. И. и А. Д. И. срещу Ф. С. А., А. С. В., С. С. В. и Р. С. В. иск по чл. 34 ЗС за допускане и извършване на делба на недвижим имот, представляващ втори етаж от жилищна сграда с идентификатор **, построена в ПИ с идентификатор *, със застроена площ от 59 кв.м, ведно с външно стоманобетонно стълбище и тоалет под стълбищната клетка, ведно с идеалните части от общите части на сградата, като вместо него е допуснато да бъде извършена съдебна делба на така описания недвижим имот между съделитетелите и при квоти, както следва: 5/16 ид. ч. за И. В. А., 1/16 ид. ч. за А. Д. В., 1/16 ид. ч. за Р. Д. И., 1/16 ид. ч. за А. Д. И., 2/16 ид. ч. за Ф. С. А., 2/16 ид. ч. за А. С. В., 2/16 ид. ч. за С. С. В. и 2/16 ид. ч. за Р. С. В.; потвърдено е първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от Ф. С. А., А. С. В., С. С. В. и Р. С. В. срещу И. В. А., А. Д. В., Р. Д. И. и А. Д. И. иск по чл. 34 ЗС за допускане и извършване на делба на съсобствен между страните недвижим имот, представляващ ПИ с идентификатор *, с площ от 131 кв.м, находящ се в [населено място], [улица], ведно с първия етаж на построената в имота жилищна сграда с идентификатор , с обща площ от 118 кв.м, и прилежащото избено помещение с площ от 30 кв.м, както и на жилищна сграда с идентификатор **, със застроена площ от 26 кв.м.

Постъпило е и допълнение към касационната жалба вх. № 17452/20.07.2022 г., което не подлежи на разглеждане, като подадено след изтичане на срока по чл. 283 ГПК.

Въззивният съд е съобразил в решението си, че делото пред първоинстанционния съд е образувано по иск на А. Я. И., починала на 02.12.2020 г., заместена в хода на процеса от И. В. А., А. Д. В., Р. Д. И. и А. Д. И., и И. В. А. срещу Ф. С. А., А. С. В., С. С. В. и Р. С. В., с правно основание чл. 34 ЗС, за допускане и извършване на делба на съсобствен между страните недвижим имот, представляващ: втори етаж от жилищна сграда с идентификатор **, построена в ПИ с идентификатор *, със застроена площ от 59 кв.м, ведно с външно стоманобетонно стълбище и тоалет под стълбищната клетка, ведно с идеалните части от общите части на сградата, при квоти: общо 1/2 ид. ч. за ищците (5/16 за И. А., по 1/16 за останалите наследници по закон на починалата в хода на процеса негова съпруга А. И.) и по 2/16 ид. ч. за всеки от ответниците (общо 1/2 ид. ч.). Ищците излагат, че в режим на СИО са придобили собствеността по отношение на 1/2 ид. ч. от втория етаж от сградата с идентификатор **** по силата на договор за продажба, обективиран в нот. акт № 53, том I, дело № 38/20.02.2018 г. на нотариус № * НК, като техните праводатели Б. и А. А. са станали собственици по силата на давностно владение, удостоверено с нот. акт № 27, том I, дело № 20/05.02.2018 г. на нотариус № * НК. С влязло в сила решение № 4378/05.11.2018 г. по гр. д. № 1934/2018 г. по описа на ВРС е прието за установено в отношенията между ответниците по делото и Б. и А. А., че Ф. С. А., А. С. В., С. С. В. и Р. С. В. са собственици на 1/2 ид. ч. от ПИ с идентификатор *, целият с площ от 131 кв.м, ведно с 1/2 от построените в имота жилищни сгради с идентификатори и **. Ищците считат, че посоченото решение им е непротивопоставимо, тъй като исковата молба по гр. д. № 1934/2018 г. била вписана на 12.04.2020 г. - след придобиване на имота от ищците. Оспорват решението, като постановено при признание на иска. Твърдят, че останалата 1/2 ид. ч. от имота ответниците са придобили по силата на упражнявано давностно владение от ответницата Ф. А. и нейния съпруг С. В. А., починал на 05.06.2013 г., в продължение на повече от 10 години, считано от 1990 г. Останалите трима ответници - А. С. В., С. С. В. и Р. С. В., са наследници по закон на С. А..

С отговора на исковата молба Ф. С. А., А. С. В., С. С. В. и Р. С. В. са оспорили иска за делба. Същите оспорват правата на ищците с довод, че последните са придобили съответните идеални части от имота от несобственик - правата на праводателите на ищците са отречени с влязло в сила решение по гр. д. № 1934/2018 г. на ВРС; оспорват праводателите на ищците Б. и А. А. да са придобили имота по силата на упражнявано давностно владение; оспорват вторият етаж от жилищната сграда да има качеството на самостоятелен обект на вещни права; твърдят, че вторият етаж от сградата е изграден през 1992-1993 г. от Ф. А. и С. А. и е придобит от същите по силата на давностно владение.

От своя страна, ответниците са предявили насрещен иск, в който излагат, че страните по делото са съсобственици по давност и наследяване на дворно място с идентификатор * по КККР на [населено място], ведно с построената в имота жилищна сграда на два етажа с площ от 118 кв.м и прилежащо избено помещение, както и на друга жилищна сграда с площ от 30 кв.м. Сочат, че дворното място било придобито през 1965 г. от В. А.; в имота имало паянтова постройка, която през 1970 г. била ремонтирана основно от А. и синовете му, като същата е заснета с идентификатор ; по-късно - през 1983-1984 г., В. А. и синовете му изградили първия етаж на жилищна сграда с идентификатор **. Твърдят, че след смъртта на В. А. през 1990 г. имотът се владее съвместно от ищците и ответниците. Вторият етаж на тази сградата бил построен от Ф. А. и С. А. през 1992-1993 г. и от тогава същите владеят този имот с намерение за своене.

Насрещната искова молба е оспорена от ответниците по нея. Последните в ъ зразяват процесните имоти да са съсобствени, твърдейки, че титуляри на вещни права върху тези имоти са А. И. и И. А.. Имотите били придобити от последните в режим на СИО по силата на договор за продажба, обективиран в нот. акт № 53, том I, дело № 38/20.02.2018 г. на нотариус № * НК, а праводателите им Б. и А. А. придобили правата си по силата на давностно владение.

Въззивният съд е приел следното по иска за делба, предявен с първоначалната искова молба:

Ответниците Ф. С. А., А. С. В., С. С. В. и Р. С. В. са наследници на С. В. А., починал на 05.06.2013 г., като първата е преживяла съпруга, а останалите - негови низходящи.

Ищците се легитимират като собственици на процесния имот по силата на договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт № 53, том I, рег. № 3021, дело № 38/2018 г. на нотариус с peг. № * НК. С него Б. В. А. и А. А. А. са прехвърлили на 20.02.2018 г. на А. Я. И. и И. В. А., в режим на СИО, поземлен имот с идентификатор * по КККР на [населено място], находящ се в [населено място], [улица], с площ от 131 кв.м, ведно с построената в имота еднофамилна сграда на два етажа с идентификатор , с площ от 59 кв.м, ведно с прилежащата маза с площ от 30 кв.м и еднофамилна жилищна сграда с идентификатор , с площ от 26 кв.м. С нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по давност № 27, том I, peг. № 2090, дело № 20/2018 г. Б. В. А. и А. А. А. са признати за собственици на поземлен имот, находящ се в [населено място], [улица], с площ от 131 кв.м, с трайно предназначение: урбанизирана територия, ведно с построената в имота еднофамилна сграда на два етажа с идентификатор , с площ от 59 кв.м, ведно с прилежащата маза с площ от 30 кв.м, и еднофамилна жилищна сграда с идентификатор **, с площ от 26 кв.м.

С влязло в сила на 20.02.2019 г. решение № 4378/05.11.2018 г. по гр. д. № 1934/2018 г. на ВРС е прието за установено в отношенията между страните, че ищците Ф. С. А., А. С. В., С. С. В. и Р. С. В. са собственици на 1/2 ид. ч. от ПИ с идентификатор *, целият с площ от 131 кв. м, ведно с 1/2 ид. ч. от построената в имота жилищна сграда с идентификатор , представляваща втори етаж от сградата, със застроена площ от 59 кв.м, и 1/2 ид. ч. от построената в имота жилищна сграда с идентификатор **, със застроена площ от 26 кв. м, на основание чл. 124, ал. 1 ГПК. Исковата молба е вписана в Службата по вписванията на 12.04.2018 г.

С влязло в сила решение № 1738/30.09.2019 г. на ВРС по НАХД № 3527/2019 г. А. Я. И. е призната за виновна за това, че на неустановена дата съставила и на 02.02.2018 г. в [населено място] употребила пред нотариус Р. К., peг. № * на НК неистински частен документ - договор от 28.09.1989 г., със страни В. А. И. и Б. В. А., относно даряване на дворно място от 131 кв.м и къща на два етажа в [населено място] [улица], за да докаже, че съществува някое правно отношение, а именно че В. А. И. е дарил на сина си Б. В. А. собствения си недвижим имот - дворно място от 131 кв.м и къща на два етажа в [населено място] [улица].

Въззивният съд е намерил за неоснователни наведените по делото възражения за нищожност и невалидност на постановеното по гр. д. № 1934/2018 г. по описа на ВРС решение. Приел е, че същото е постановено от компетентен орган и в пределите на правораздавателната власт на съда, при наличие на положителните и липса на отрицателните процесуални предпоставки. Посочил е, че при съдебното установяване на собствеността на ищеца, по съображения за правна сигурност, не може да се постанови решение при признание на иска; признанието следва да се цени от съда съгласно чл. 175 ГПК с оглед на всички обстоятелства по делото. Заключил е, че признанието на иска от страните в производството по гр. д. № 1934/2019 г. на ВРС, доколкото се касае за иск за собственост, е ирелевантно, като същото е следвало да бъде съобразено от съда с оглед на всички обстоятелства по делото. Подобен пропуск на съда, обаче, води до неправилност на решението, но не и до неговата нищожност или недопустимост. При тези съображения Окръжен съд – Варна е приел, че е длъжен да се съобрази с влязлото в сила решение по гр. д. № 1934/2018 г. по описа на ВРС и да зачете правата на Ф. С. А., А. С. В., С. С. В. и Р. С. В., а именно, че същите са собственици на 1/2 ид. ч. от ПИ с идентификатор *, целият с площ от 131 кв. м, ведно с 1/2 ид. ч. от построената в имота жилищна сграда с идентификатор , представляваща втори етаж от сградата, със застроена площ от 59 кв. м, като в резултат ищците и ответниците в настоящото производство се легитимират като съсобственици с общо по 1/2 ид. ч. от процесния имот. В тази връзка е съобразил, че в унисон на приетото от него са и направеното от ответниците признание за съсобственост при равни квоти (по 1/2 ид. ч.), обективирано в отправената от тях до ищците покана от 16.09.2019 г., както и събраните гласни доказателства. Изложил е, че от показанията на всички разпитани по делото свидетели (С. и С. Х., М. Х. и К. П.), които е ценил като обективни и основани на лични впечатления, безспорно се установява, че Ф. и С. А. са извършили надстрояване с втория етаж на съществуващата в имота с идентификатор * едноетажна жилищна сграда в началото на деветдесетте години на миналия век. Праводателят на ищците Б. А., макар да не бил съгласен със строежа, не се е противопоставил на осъществяваното от ответниците, през цялото време след построяването на етажа, владение; няма данни и след като И. А. е дошъл в имота, да се е противопоставил на това владение. Въпреки това въззивният съд е намерил извода на първоинстанционния съд, че осъществявайки явна и необезпокоява фактическа власт с намерение за своене в период по-дълъг от десет години, Ф. А. и С. А., респ. техните правоприемници са станали собственици въз основа на изтекла придобивна давност, изключващи придобиването на имота по приращение от собственика на дворното място (чл. 92 ЗС) за неправилен досежно разликата над 1/2 ид. ч., тъй като за останалата 1/2 ид. ч. от процесната недвижимост давността (и по-конкретно анимусът) е започнала да тече от 20.02.2019 г. (влизане в сила на решението по гр. д. № 1934/2018 г. на ВРС, когато на същите съдебно са признати права), а не от 1990 г., респективно 1992, 1993 г., и не е изтекла до подаване на исковата молба в съда - 10.10.2019 г.

Въззивният съд изцяло е споделил мотивите на първоинстанционния съд, че заявеният за делба в исковата молба втори етаж от жилищната сграда с идентификатор **** представлява самостоятелен обект на право на собственост. Посочил е, че към датата на завършване на сградата в груб строеж - в началото на деветдесетте години на ХХ век, изискванията, на които следва да отговаря дадена вещ, за да може да се определи като самостоятелен обект, са регламентирани от Наредба № 5 за правила и норми по териториално и селищно устройство (обн., ДВ, бр. 69 от 02.09.1977 г.). Съгласно чл. 63, ал. 1 от тази наредба в обема на подпокривното пространство на сгради със скатен покрив, въз основа на одобрен архитектурен проект, могат да се изграждат жилища, стаи за творческа или научна дейност - за ползване от обитателите в по-долните етажи, ателиета за художествена, научна и друга творческа дейност, сушилни и тавански складови помещения. Изисква се в ателието да има самостоятелен санитарен възел, освен ако не се касае за малкоетажно застрояване (чл. 63, ал. 2). Съдът е приел, че това, че вторият етаж на процесната сграда има характеристиките на самостоятелен обект, се установява и от приетите по делото заключения на вещите лица по първоначалната и повторна съдебно-технически експертизи.

При положителния извод относно съсобствеността в процесния имот, съдът е определил квотите на страните. Изложил е, че първоначалните ищци А. И. и И. А. са били собственици общо на 1/2 ид. ч. След смъртта на А., нейната част е била наследена по равно от съпруга й и трите й деца - А. В., А. И. и Р. И.. Така преживелият съпруг притежава 5/16 ид. ч., а останалите - по 1/16 ид. ч. Ответниците са съсобственици общо на 1/2 ид. ч., или всеки по 2/16 ид. ч.

Въззивният съд е посочил, че искането на ищците за допускане на делба и на правото на строеж, доколкото е било заявено едва с въззивната жалба, не подлежи на разглеждане.

Окръжен съд - Варна е намерил насрещния иск за неоснователен, като е приел, че заявените с него имоти не представляват самостоятелни обекти на право на собственост. За пълнота на изложението е посочил, че в хода на производството ищците по насрещния иск не са доказали пълно и главно осъществено от тях трайно и необезпокоявано владение с намерение за своене на заявените с този иск обекти за делба.

На 31.10.2022 г. е починал А. Д. И., оставил за законен наследник баща си И. В. А., и до този момент страна по делото.

На 14.11.2022 г. е починал И. В. А., оставил за законни наследници своите деца А. Д. В. и Р. Д. И., и до този момент страни по делото.

Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за недопустимо, евентуално и неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК сочат, че въззивният съд се е произнесъл по следните обуславящи изхода на делото правни въпроси:

1. Обвързани ли са на основание чл. 226, ал. 3 ГПК ищците в настоящото производство по иска с правно основание чл. 34, ал. 1 ЗС за делба на недвижим имот - втори етаж от жилищна сграда с идентификатор **, построена в ПИ с идентификатор *, със застроена площ от 59 кв.м, ведно с външно стоманобетонно стълбище и тоалет под стълбищната клетка, ведно с идеалните части от общите части на сградата, като приобретатели в хода на процеса, преди вписването на исковата молба, от формираната с решение по гр. д. № 1934/2018 г. по описа на ВРС, с което жалбоподателите са признати за собственици по отношение на праводателите на ищците на основание чл. 124, ал. 1 ГПК на 1/2 ид. ч. от ПИ с идентификатор *, втори етаж от жилищна сграда с идентификатор и жилищна сграда с идентификатор **, сила на пресъдено нещо и допустимо ли е спорът да бъде пререшаван с предявения от тях иск за делба на същия недвижим имот;

2. Следва ли да се приемат за трето за спора по гр. д. № 1934/2018 г. по описа на ВРС лице ищците по настоящото производство за делба, като приобретатели на права на ответник, чиито права са отречени чрез уважаване на иска. Следва ли да се приемат същите за трето лице по спора по гр. д. № 1934/2018 г. по описа на ВРС или следва да се приеме, че същите са заместили изцяло праводателите си в хода на висящия процес по аргумент от чл. 226, ал. 1 и ал. 2 ГПК, независимо от вписването на придобивното им основание по-рано от вписването на исковата молба по това дело;

3. Има ли защитно действие по отношение на ответниците вписването на нот. акт № 53, том I, рег. № 3021, дело № 38/2018 г. на нотариус peг. № * НК, с който на 20.02.2018 г. Б. В. А. и А. А. А. са прехвърлили на ищците в настоящото производство А. Я. И. и И. В. А. в режим на СИО поземлен имот с идентификатор * по КККР на [населено място], находящ се в [населено място], [улица], с площ от 131 кв.м, с трайно предназначение: урбанизирана територия, ведно с построената в имота еднофамилна сграда на два етажа с идентификатор , с площ от 59 кв.м, ведно с прилежащата маза с площ от 30 кв.м и еднофамилна жилищна сграда с идентификатор **, с площ от 26 кв.м, като вписано по-рано от исковата молба по гр. д. № 1934/2018 г. по описа на ВРС, вписана на 12.04.2018 г., придобивно основание при положение, че ищците са придобили имота от несобственик, спрямо действителния собственик и то с ясното съзнание за това, съставяйки и употребявайки пред нотариуса, съставил констативния нотариален акт, с който праводателите им са признати за собственици на имота, чиято делба претендират, неистински документи, за да се установи, че те са собственици на този имот;

4. Следва ли жалбоподателите, в качеството им на ответници в първоинстанционното производство, повторно да доказват придобивното си основание или могат да се позоват на установеното със съдебно решение по гр. д. № 1934/2018 г. по описа на ВРС срещу праводателите на ищците тяхно право на собственост. Респективно, могат ли да се позоват в настоящото производство на изтекла в тяхна полза 10-годишна придобивна давност, с начало 1990 г., за да проведат обратно доказване на удостовереното от нотариуса в констативния нотариален акт право на собственост, изключваща придобиването на имота по приращение от собственика на дворното място по чл. 92 ЗС;

5. Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, да изложи мотиви по същите и да прецени всички допустими доказателства и длъжен ли е да се произнесе по направеното от ответниците възражение за нищожност на правна сделка, която е от значение за решаване на правния спор.

Жалбоподателите твърдят, че поставените въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС (ТР № 1/06.08.2012 г. на ОСГК на ВКС; решение № 631/23.11.2009 г. по гр. д. № 247/2009 г., II г. о., решение № 121/11.04.2011 г. по гр. д. № 1400/2009 г., I г. о., решение № 88/29.07.2016 г. по гр. д. № 5719/2015 г., І г. о., решение № 55/22.02.2012 г. по гр. д. № 812/2011 г., ІІ г. о.), и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Не е постъпил отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба (без допълнението й) е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно т. 4 на визираното тълкувателно решение точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Настоящият съдебен състав намира атакуваното пред него решение за валидно и допустимо.

Не са налице основания за допускане на касационно обжалване по визираните в изложението към касационната жалба въпроси.

Първите четири въпроса от изложението нямат характера на правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Те са по съществото на спора и от значение за правилността на атакуваното пред ВКС решение, като за да отговори на тях, настоящият съд следва да обсъди фактите и обстоятелствата по делото и събраните доказателства, което не може да стане в производството по чл. 288 ГПК, а едва след допускане на касационно обжалване.

Освен това въпросите, в частта им относно действието на решението по гр. д. № 1934/2018 г. на Районен съд – Варна по отношение на ищците в настоящото производство, са формулирани при становище на жалбоподателите, че посоченото решение обвързва А. Я. И. и И. В. А., респ. техните законни наследници, като именно такъв извод е формирал и въззивният съд – зачитайки силата на пресъдено нещо на решението по гр. д. № 1934/2018 г. по описа на ВРС, съдът е приел, че ищците и ответниците в настоящото производство са съсобственици с общо по 1/2 ид. ч. от процесния имот.

По отношение на последния въпрос, от страна на Окръжен съд – Варна е съобразена задължителната практика на ВКС, установена с ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и трайната практика на ВКС по чл. 290 ГПК, според която въззивната инстанция, като инстанция по съществото на спора, е длъжна да обсъди представените и приети пред нея доказателства и да мотивира решението си в съответствие с изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В тази връзка настоящият съд съобразява, че пред въззивния съд не са наведени никакви оплаквания, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по доводите за нищожност на сделката, обективирана в нот. акт № 53, том I, рег. № 3021, дело № 38/2018 г. Същевременно Окръжен съд – Варна не е бил длъжен служебно да обсъжда този въпрос, като неотносим към изложените от него съображения за уважаване на иска за делба на процесния втори етаж от сграда.

Независимо от горното, настоящият съд счита, че следва да допусне касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е допуснат до делба вторият етаж от жилищната сграда, на основание чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – за проверка правилността на изводите на съда относно обективните предели на силата на пресъдено нещо на решение № 4378 от 05.11.2018 г. по гр. д. № 1934/2018 г. на Районен съд – Варна.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,