Определение № 875 от 28.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2441/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗАД „ДаллБогг:Живот и Здраве“ АД срещу решение № 246/04.04.2023г. по в.гр.д.№ 31/23г. по описа на Окръжен съд София, с което, като е потвърдено първоинстанционното решение в обжалваната част, е осъдено застрахователното дружество да плати на Н. И. Ш. на основание чл. 432, ал.1 КЗ сумата 9 123 лева - обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разходи и възнаграждения за болногледач за периодите от 17.04.2017 год. до 13.10.2017 год. и от 10.05.2018 год. до 12.06.2018 год.; сумата 5 366 лева - обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от разликата между трудовото възнаграждение, което ищецът би получил, ако не е ползвал болничен и получените плащания от НОИ, и работодателя за периода 17.04.2017 год. - 13.10.2017 год. и за периода 10.05.2018 год. - 12.06.2018 год.,както и сумата 147,70 лева – обезщетение за имуществени вреди: разходи за лечение и закупуване на описаните медикаменти и заплащане на потребителска такса за прием и преглед в болнично заведение, ведно със законната лихва върху всяка от трите суми, считано от 14.04.2022 год. – датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане. Касаторът обжалва решението в частта, с която исковете са уважени за разликата над общия сбор от 7318, 35 лева, формиран от половината от всяка от присъдените суми, с оплаквания за неправилност. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поставят следните въпроси в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК: 1/ „Следва ли да бъде заплатено възнаграждение на родител за предоставяне на грижи за собственото си дете, в случаите, когато последното е неспособно да се грижи за себе си, поради физически травми?“; 2/ „Налице ли е неоснователно обогатяване, в случай, че изплатеното застрахователно обезщетение е изплатено без основание, за нещо, което по характера си представлява „нравствен дълг“, а не „работа“ ?“. Въпросите се поставят в контекста на тезата на касатора, че когато болногледач на пострадалия е неговата майка тя изпълнява нравствен дълг и застрахователят не дължи обезщетение за направените на това основание разходи. Касаторът се позовава и на основанието на чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност, с твърдението че присъденото обезщетение е високо и не е съобразено с критериите за справедливост. Насрещната страна по жалбата – ищецът Н. И. Ш., я оспорва и възразява срещу наличието на основания за допускане на касационно обжалване. Съдът намира касационната жалба за допустима, а искането за допускане на касационно обжалване за неоснователно по следните съображения: За да уважи исковите претенции, имащи правното си основание в чл. 432, ал.1 КЗ, въззивният съд, при непроменена по спора фактическа обстановка, е отчел, че със сила на пресъдено нещо е установено, че ищецът е пострадал от ПТП от 17.04.2017г., причинено от застрахован при ответника делинквент; получил е в резултат от произшествието съответните травматични увреждания и не е проявил съпричинително поведение. Прието е за доказано при съвкупна преценка на събраните доказателства (експертизи, писмените доказателства и свидетелските показания), че в продължение на половин година ищецът е бил обездвижен в резултат на претърпените травми при ПТП, като е ползвал отпуск по болест през периодите 17.04.2017 год. – 13.10.2017 год. и 10.05.2018 год. – 12.06.2018 год. За това време е претърпял имуществена вреда в размер на 6230, 24 лева, изразяваща се в разликата между размера на полагащото му се брутно трудово възнаграждение като служител в „Автомагистрали“ ЕАД на длъжността „шофьор тежкотоварни автомобили“ и размера на реално полученото за същия период обезщетение за временна нетрудоспособност вследствие травмите при ПТП. Закупените от ищеца медикаменти на обща стойност 123,30 лева са предписани за лечение във връзка с получените травми и са предназначени за антибиотична и антитромботична профилактика. Разходите за тях, както и сумата 17,40 лева потребителска такса и сумата 7 лв. за извършен медицински преглед, или общо 147,70 лева, представляват също имуществена вреда, която е в пряка причинна връзка с инцидента и подлежи на обезщетяване от застрахователя. За да приеме за основателен искът за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, представляващи разходи за болногледач, въззивният съд се е позовал на т. 4 от ППВС № 4/1975 год., съгласно което на пострадалия от непозволено увреждане се дължи обезщетение за имуществени вреди в размер на необходимото възнаграждение за болногледач, когато той се нуждае от такъв, включително в случаите, когато тези грижи са били полагани от негов близък. В приложение на цитираното разрешение и съобразно установеното от събраните по делото доказателства ( свидетелските показания, заключението на съдебно-медицинската експертиза, договора от 21.03.2019г. и приложените разписки, съдебно-икономическата експертиза), а именно, че майката на ищеца е осъществявала тези функции в процесните периоди, а ищецът й е заплатил възнаграждение за грижите, което се съизмерява с разходите за ежедневен придружител – болногледач при 8-часов работен ден, въззивният съд е счел иска за доказан до установения от експертизата размер от 9123 лева. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. И двата поставени от касатора въпроси касаят исковата претенция за обезщетяване вредите от разходи за болногледач. И двата въпроса не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 ГПК. Въззивният съд се е произнесъл по иск по чл. 432, ал.1 КЗД и съответно не е обсъждал дали полаганите от майката на ищеца грижи представляват изпълнение на нравствен дълг, а само дали разходите за тях са реално направени от ищеца, в какъвто смисъл е било и оплакването във въззивната жалба на ответника. Правилото на чл. 55, ал.2 ЗЗД, според което не може да иска връщане онзи, който съзнателно е изпълнил един свой нравствен дълг, е неотносимо към спора, доколкото то се прилага само за случаите на получаване без правно основание (чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД). В този смисъл е Постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г., Пленум на ВС, посветено на въпросите на неоснователното обогатяване, в което се посочва, че нравственият дълг е правно основание за разместване на имуществени блага между правните субекти и изключва кондикционните претенции (искането за възстановяване на неоснователно обогатяване) само в случаите, попадащи в първото предложение на чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Обстоятелството, че задължението на майката да полага грижи за сина си изпълва понятието за нравствен дълг, дефинирано в решение № 51 от 16.Х.1974 г. по н. д. № 43/74 г., ОСНК, е без значение за иска срещу застрахователя на делинквента за обезщетяване на вредите от деликта. Изпълнението на нравствен дълг е основание за получаване на облагата и изключва претенцията за неоснователно обогатяване към пострадалия, но не изключва искането за обезщетяване към делинквента на причинени от деликта вреди, изразяващи се в разходи в резултат от съзнателно изпълнение на нравствен дълг. В този смисъл е цитираното вече решение № 51 от 16.Х.1974 г. по н. д. № 43/74 г., ОСНК, според което, когато „нуждата от грижи възникне при непозволено увреждане от виновното поведение на трети лица, ако тя е необходима и по естеството си налага близките да напуснат работа или да вършат нещо извън обичайното, пострадалият при непозволено увреждане не може да задължи близките си вместо причинителя на вредите да му дават помощ и да се грижат за него. В такъв случай той има право на иск по чл. 45 ЗЗД за тези вреди, които произтичат от нуждата за чужда помощ, против причинителя на увреждането, защото вредите са пряка и непосредствена последица на увреждането. За да се уважи искът на пострадалия обаче, трябва разходите да са били необходими и действително да са направени чрез плащане на лицата, даващи помощта.“ В обобщение, поставените от касатора въпроси нямат отношение към предмета на спора и съответно не са обсъждани от въззивния съд, поради което няма основание за допускане решението до касационно обжалване. Въззивното решение в обжалваната част не може да бъде допуснато до касационно обжалване и като очевидно неправилно. Съгласно установената практика, основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно – без необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Касаторът не сочи и не обосновава такъв порок, а оплакването, че присъденото обезщетение е несправедливо завишено няма връзка с исковата претенция, която, като такава за обезщетяване на имуществени вреди, не предполага приложението на чл. 52 ЗЗД. При този изход на спора, на насрещната страна по жалбата се следват разноските за изготвяне на отговор на касационната жалба, които са в размер на 960 лева за адвокатско възнаграждение. Така мотивиран, настоящият състав на Върховния касационен съд