Определение № 176 от 26.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 433/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 261460/18.12.2020 г. на Риза А. Р., чрез адв. П. Д., срещу определение № 260136 от 10.12.2020 г. на Габровския окръжен съд по ч.гр.д. № 419/2020 г. за потвърждаване на определение № 674 от 12.10.2020 г. на Севлиевския районен съд по ч.гр.д. № 878/2020 г., с което производството по делото е прекратено като недопустимо, поради липса на компетентност по чл. 8 от Регламент /ЕО/ № 2201/2003 г. на Съвета на ЕС относно компетентността, признаването и изпълнението на решения по брачни дела и дела, свързани с родителската отговорност. В частната жалба се поддържа, че определението е неправилно и моли да бъде отменено. Твърди, че неправилно въззивният съд тълкува Регламент /ЕО/ № 2201/2003 г. на Съвета на ЕС. Действително разпоредбата на чл. 8 от същия задължава съдилищата на държавата – членка да разгледа делата, свързани с родителската отговорност за детето, ако детето има обичайно местопребиваване в тази държава – членка по времето, когато съдът бъде сезиран, но според него тук става дума за точно обратната хипотеза. Когато двамата родители са граждани на страна – членка или различни, но имат обичайното си местопребиваване в друга – страна членка, то там се предявява иск за родителската отговорност от някой от родителите, тоест съдът е сезиран, то тогава този регламент задължава този съд да разгледа делото, а не да откаже с мотива, че са граждани на друга държава. Според него това е смисълът на тази разпоредба, а не, че трябва да се изпращат българските граждани, които през последните години живеят преимуществено в чужбина да се съдят там. Освен това ответницата в отговора си, не е направила възражение и приема разглеждането да става пред българския съд, като е организирала защитата си и е предявила насрещен иск. В изложението за допускане на касационно обжалване частният жалбоподател е посочил въпроси, които счита, че са от значение за изхода на делото и по тях са налице допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т. 2 и 3 ГПК, а именно: 1/ Спор за родителски права между български граждани, чието обичайно местопребиваване е в друга страна от Европейския съюз, следва ли да се решава от български съд, след като е сезиран от тях или компетентен за това е съдът на онази държава, където е тяхната уседналост през последните години. Твърди се противоречиво решаван от съдилищата, както и с определение № 61/07.02.2018 г. по ч.гр.д. № 5026/2017 г. на ВКС,IV г.о. с което се приема съвсем обратното, че ако няма възражения от някоя страна за некомпетентност на съда по въпросите свързани с правата върху детето, то е налице пророгацията по чл. 12 от същия Регламент и компетентен да разгледа делото е българския съд. 2/ След като двамата родители, макар и с обичайно местопребиваване в чужбина сезират с иск и насрещен иск българския съд и приемат неговото правораздаване, то следва ли пряко волята им да се прекратява производството и да се изпращат да се съдят по обичайното си местопребиваване. И друго няма ли тази разпоредба на чл. 8 от Регламента факултативен характер, тоест не означава ли нещо съвсем различно от тълкуването на този съд, а именно, че тя предоставя възможност въпреки чуждото гражданство на родителите да предявяват иск по обичайното си местопребиваване/ в случай в Германия/, а не пред националното си правосъдие и в този случай да не може да им се откаже такова и да им се прекрати производството - твърди се наличието на допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Ответникът по жалбата Елмаз М. М., чрез адв. Даниела Д., поддържа становище на правилност на въззивното определение. Върховният касационен съд, състав на ІІІ -то г. о., при произнасяне по частната касационна жалба намира следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. С искова молба от 27.08.2020 г. частният жалбоподател Риза Р. е повдигнал спор по чл.127, ал.2 от СК, с което е поискано от съда, да му се предостави упражняване на родителските права по отношение на роденото от съвместното им съжителство с Елмаз М. в Германия - дете М. Р., като се постанови детето да живее с него в [населено място], да се определи подходящ режим на лични отношения с майката и същата бъде осъдена да заплаща издръжка за отглеждането на детето в размер на 160 лв. месечно. В срока за отговор на исковата молба е постъпила насрещна искова молба от Елмаз М. М., с която е поискано упражняването на родителските права по отношение на малолетното дете да се предоставят на нея и да се определи местоживеенето му при ищцата в постоянен адрес С. и настоящ в Германия, като се определи подходящ режим на лични отношения с бащата и същият да бъде осъден да заплаща издръжка в размер на 200 лв. Направено е искане по чл. 127а за даване на заместващо съгласие на бащата. С определение № 674/12.10.2020 г. С. районнен съд е приел, че се касае за гражданско дело за упражняване на родителските права и същото попада в обхвата на Регламент (ЕО) № 2201/2003 на СЕ относно компетентността, признаването и изпълнението на решения по брачни дела, свързани с родителската отговорност, който е с предимство пред приложението на вътрешното законодателство. Приел е, че съдът не е компетентен да разгледа делото съгласно чл. 8 от Регламента тъй като детето има обичайно местопребиваване в Германия, както и двамата му родители, и на основание чл. 17 от Регламента служебно е прогласил, че не е компетентен и е прекратил производството по делото. За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд е приел, че предявените искове, както в исковата молба, така и в насрещната искова молба, са за определяне упражняването на родителските права по отношение на малолетното дете М. Р.. Приел е за установено, че майката, бащата и детето имат обичайно местопребиваване в Германия и са пристигнали в България през юни месец 2020 г. при ползването на годишния отпуск на бащата. При тези данни е приел, че след като страните по делото, макар и български граждани, имат обичайно местопребиваване в друга държава членка, произнасянето по искането по чл. 127, ал. 2 от СК попада в приложния обхват на Регламент (ЕО) № 2201/2003 г., който определя международната компетентност по делата за родителската отговорност, като е приел, че приложимата в случая е разпоредбата на чл. 8 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 г. съдилищата на държавата-членка са компетентни по делата, свързани с родителската отговорност за детето, ако детето има обичайно местопребиваване в тази държава-членка по времето, когато съдът е сезиран. Като обичайното местопребиваване на детето в дадена държава се преценява не само от физическото присъствие на детето в дадена държава, но и останалите фактори свързани със социалната среда, които показват, че това присъствие не е временно или случайно, а отразява интеграцията на детето в социалната семейна среда /решение на съда на ЕС по дело С-523-07 И С-497/2010/. Приел е, че гражданството на родителите е ирелевантно за определяне на компетентния съд, ако детето е с установено обичайно местопребиваване в друга държава членка, какъвто е и конкретния случай. За безспорно е установил, че детето до юли месец 2020 г. /българският съд е сезиран август месец/ е живяло и е отглеждано в Германия, като майката е заявила желание да продължи да го отглежда и възпитава там. Констатирал е, че действително майката, с представяне на отговора и предявяване на насрещната искова молба, не е възразила на компетентността на българския съд и може да се приеме, че е налице условието за пророгация на компетентност в хипотезата на чл. 12, т. 3, б. "б" от Регламента, но е намерил, че не е налице кумулативното изискване на посочената правна норма, а именно освен съгласието на другия родител за разглеждане на делото от български съд, същото да е във висш интерес на детето, тъй като висшият интерес на детето изисква делото относно упражняване на родителските права по отношение на малолетното дете да се разгледа от съда по обичайното му местопребиваване в Германия, където се заявява и желание то да продължи да бъде отглеждано. Счел е, че българският съд няма връзка със създадената семейна и социална среда на детето и трудно би преценил най - добрия интерес на същото, поради което е приел, че международно компетентен да се произнесе по иска е германския съд. Настоящият състав на ІІІ г.о. на ВКС, като разгледа частната касационна жалба и изложението към нея счита, че в тях не се съдържат основания за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280 ал. 1 ГПК. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато по първия въпрос, въпреки, че обуславя крайното решение на съда, той няма претендираното значение, тъй като въззивният съд е съобразил установената съдебна практика на ВКС/определение № 225/16.06.2020 г. гр. д. № 1250/2020 г. на ВКС, III г. о./ съгласно която общата компетентност по искове за родителска отговорност е определена в чл. 8 от Регламент /Е0/ № 2201/2003 г. по обичайното местопребиваване на детето към момента на сезиране на съда. В практиката на СЕС / решение по дело С-523/2007 / е разяснено, че понятието "обичайно пребиваване" по смисъла на чл. 8, пар. 1 Регламент /Е0/ № 2201/2003 г. трябва да се тълкува в смисъл, че това пребиваване съответства на мястото, което изразява определена интеграция на детето в социалната и семейната среда, като следва да се вземат предвид продължителността, редовността, условията и причините за престоя на територията на държава членка, както и причините за преместването на семейството в тази държава, гражданството на детето, мястото и условията за обучение в училище, лингвистичните познания, както и семейните и социални отношения, поддържани от детето в посочената държава. Националната юрисдикция следва да установи обичайното пребиваване на детето при отчитане на всички фактически обстоятелства, специфични за конкретния случай. Разяснено е още, че обичайното пребиваване на едно дете според чл. 8 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 г. се намира на мястото, където е центърът на неговите интереси, както и че престоят на детето в определена държава не трябва да бъде непрекъснат, за да се приеме, че там е неговото обичайно местопребиваване. В случая въззивният съд, вземайки предвид данните по делото, е констатирал, че обичайното местопребиваване на детето е в Германия, където детето е живяло от раждането си до юли 2020 г., когато е пристигнало на територията на Република България. Не са изпълнени условията за предоставяне на компетентност по чл. 9, 10, 12 или 15 от Регламент (ЕО) 2201/2003 г., като българският съд не е компетентен и по иска за издръжка, съгласно Регламент (ЕО) № 4/2009 г. Отделно от това Регламент (ЕО) № 2201/2003 г., в частност чл. 8, не обвързва понятието обичайно местопребивание с конкретен фиксиран срок на престой и уседналост в държава- членка към момента на сезирането на съда. Понятието обичайно местопребиваване е извеждано в практиката на СЕС, която не го обвързва с конкретен и фиксиран срок- брой месеци или години Според решение от 22.12.2010 г. на СЕС по дело № С-497/10 "обичайното местопребиваване по см. на чл. 8 и 10 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 е мястото, което отразява определена интеграция на детето в социална и семейна среда, като за тази цел, трябва по-специално да се вземат предвид продължителността, редовността, условията и причините за престоя на територията на тази държава членка и за преместването на майката в тази държава, от една страна, а от друга - особено предвид възрастта на детето - географският и семейният произход на майката, както и семейните и социалните отношения, поддържани от нея и детето в тази държава членка". В решението на СЕС се посочва, че националната юрисдикция следва да установи обичайното местопребиваване на детето като държи сметка за съвкупността от специфичните за конкретния случай фактически обстоятелства, както е подходил и въззивния съд и в който смисъл е трайно установената съдебна практика на ВКС. Неотносимо към настоящия случай е соченото от касатора определение № 61/07.02.2018 г. по ч.гр.д. № 5026/2017 г. на ВКС, IV г.о., доколкото същото разглежда въпроса за международната компетентност на съдебните органи на държавите членки на ЕС по отношение на искове, касаещи родителската отговорност, в случаите, когато е предявен иск за развод, какъвто не е настоящия случай. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по втория въпрос, основаващ се преди всичко на твърденията на страната в смисъл, че макар и с обичайно местопребиваване в чужбина не може да бъде ограничаван достъпа му до националното правосъдие, да се ползва от националните си закони и съдилища. Съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната и имат приоритет над тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат. Основно положение на правото и практиката е, че първичното и вторичното право на Европейския съд намира непосредствено приложение и се превръща в част от правния ред в съответната държава - членка, каквато е и Република България. Посоченото от касатора основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК изисква произнасянето по съществен правен въпрос от значение за точното прилагане на закона както и за развитие на правото да е свързано с непълнота или неяснота на правната уредба с оглед изясняването й по пътя на тълкуването на закона, или когато съдът е възприел друго тълкуване, изоставяйки предишното, какъвто не е настоящия случай. Относно спор за родителски права между български граждани, чието обичайно местопребиваване е в друга страна от Европейския съюз има трайна утвърдена практика на съдилищата. В обобщение не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване, поради което Върховният касационен съд, състав на 3-то г.о.,