Определение № 4582 от 29.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2250/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. Б. П., В. Я. П. и Н. К. П., представлявани от адв. П., срещу Решение № 697/03.02.2026 г. по в. гр. д. № 9663/2024 г. на Софийски градски съд, с което след частична отмяна, респ. потвърждаване, на Решение № 6161/05.04.2024 г. по гр. д. № 3440/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 30 състав, като краен резултат са отхвърлени предявените от тях срещу Д. Г. Г. искове с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на от по 15 000 лева.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Касаторите оспорват изводите на СГС относно недоказаност на деликта, от който претендират обезщетение, с довода, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, като не е обсъдил всички доказателства по делото и е пропуснал да даде възможност на ищците да заявят дали ще се ползват от представените от тях на хартиен носител екранни снимки на електронни устройства, изобразяващи кратки текстови съобщения (SMS), съобщения, получени чрез социална мрежа Facebook, и електронна поща (е-mail), изпратени им от ответника, след което да даде указания на основание чл. 184, ал. 1 ГПК за представянето на тези документи на електронен носител и да открие производство по чл. 193 ГПК, като назначи служебно съдебно-техническа експертиза за проверка на автентичността им. Искането е за отмяна на решението и уважаване на исковете.

Допускането на касационно обжалване касаторите основават на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Ответникът по касационната жалба Д. Г. Г. е подал отговор и изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, приема следното – касационната жалба е подадена от страна с интерес от обжалване, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е сезиран със субективно съединени искове за осъждането на ответника да заплати на всеки от ищците обезщетение за неимуществени вреди - страх, безпокойство, стрес и срам, от отправени обиди и заплахи. Посочил е, че отговорността по чл. 45, ал. 1 ЗЗД може да се ангажира за вреди, причинени от обидни изявления, накърняващи личните права и интереси на засегнатия. В първото и единствено съдебно заседание пред районния съд ответникът своевременно направил искане по реда на чл. 184, ал. 1, изр. второ ГПК ищците да бъдат задължени да представят на електронен носител приложената към исковата молба кореспонденция по имейл и телефон. В същото заседание процесуалният представител на ищците заявил, че няма възможност да ги представи. След като ищците не изпълнили процесуалното си задължение, гарантиращо правото на ответника да проведе надлежно им оспорване, въззивният съд приел по аргумент от чл. чл. 184, ал. 1, изр. второ ГПК, че представените на хартиен носител електронни документи не могат да бъдат ценени.

По съображения, че останалите писмени доказателства не съдържали информация, релевантна към предмета на делото, СГС отказал да ги обсъди.

За относими към спора счел показанията на свидетелите И. Р. Ч. и С. П. Р., събрани в производството пред районния съд, но оценил същите като недостатъчни за доказване на претенциите, тъй като в тях липсвала конкретизация на деянията на ответника, както и данни за начина и времето на извършването им. Свидетелите не заявявили пред съда и убеденост, че автор на съобщенията, показани им от ищците, бил именно ответникът. От тези свидетелски показания СГС обосновал единствено извод за влошено емоционално състояние на ищците, но не и за доказаност на останалите юридически факти от състава на деликтите.

При тези мотиви исковете са счетени за неоснователни и е постановено отхвърлянето им.

Касационните жалбоподатели поддържат в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл в решението по следните значими за изхода на делото въпроси:

1. “Представлява ли съществено процесуално нарушение необсъждането от страна на въззивния съд на събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, както и всички наведени от страните възражения и аргументи? Следва ли въззивният съд да изложи подробни мотиви защо кредитира едни възражения и доводи, а други не?“;

2. „Длъжен ли е съдът при направено искане по чл. 184 ГПК за представяне на електронен документ на магнитен/електронен носител да задължи страната, представила документа в заверен на препис, да заяви дали ще се ползва от него, съответно да го представи на технически носител?“;

3. „Длъжен ли е съдът да открие производство по чл. 193 от ГПК при оспорване автентичността на електронен документ? Допустимо ли е да се приеме за недоказана автентичността на електронен документ, ако не е открита процедура по чл. 193 ГПК?“.

Касаторите искат достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдение, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на практиката на ВКС, намерила израз в Решение № 54/08.09.2014 г. на ВКС по т. д. № 3035/2013 г., II, ТО, Решение № 123/28.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7750/2013, І ГО, Решение № 36/24.03.2014 г. на ВКС по т. д. № 2366/2013, ІІ ТО, Решение № 117/12.08.2013 г. на ВКС по т. д. № 921/2012 т., І ТО, Решение № 553/27.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 196/2012 г., ІV ГО, Решение № 212/01.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 1106/2010, ІІ ТО, Решение № 7/08.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 510/2011 г., ІІ ГО (по първия въпрос), Решение № 70/19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 868/2012 г., IV ГО, Решение № 74/13.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4426/2014 г., III ГО, Решение № 261/22.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2354/2013 г, ІІІ ГО, Решение от 24.03.2008 г. на ВКС по т. д. № 626/2007 г., I ТО, и Решение № 57/16.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 871/2012 г., ІІІ ГО (по втори и трети въпрос).

По въпросите се иска достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдение, че произнасянето по него би било от значение за развитието на правото.

Настоящият състав на ВКС намира, че формулираните въпроси, отправени в контекста на оплакванията в касационната жалба, че въззивният съд е отказал да кредитира представените от ищците хартиени преписи на екранни снимки от електронни устройства, са значими за изхода на спора и отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По отношение на тези въпроси обаче не е осъществено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация.

Относно задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които Решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I ТО, Решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II ТО, Решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II ТО, сочените от касатора съдебни решения, както и много други. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си.

Обжалваното решение е постановено в съответствие с изложените по-горе правни разрешения. Въззивният съд е обсъдил всички, относими към предмета на делото, доказателства, от които са обосновани изводи за правнорелевантните факти, и е изложил самостоятелни мотиви по съществото на спора преди да посочи правни си изводи. За да обоснове извод за недоказаност на претенциите, СГС е анализирал събраните по делото доказателства – писмени и гласни, посочвайки кои от тях кредитира, кои изключва и защо. Част от тази дейност на въззивния съд е и обсъждането на представените от ищците върху хартиен носител електронни документи – снимки на екрани на електронни устройства, чрез които касаторите са поддържали, че са получили изпратени до тях от ответника кратки текстови съобщения (SMS) и електронни писма (е-mails). Тези електронни документи, възпроизведени на хартиен носител като препис, заверен от ищците, решаващият съд отказал да цени с оглед оспорването на автентичността (авторството на изявленията) им и позицията на ищците по искането на ответника да бъдат представени обсъжданите електронни документи на електронен носител. Позовавайки се на удостовереното в протокола от първото и единствено открито съдебно заседание в производството пред районния съд, че ищците не могат да представят кореспонденцията като електронен документ на електронен носител, нито електронните устройства (телефоните), на които е била съхранена тя, въззивният съд е отказал по аргумент от чл. 184, ал. 1, изр. второ ГПК да кредитира представените на хартиен носител електронни документи.

Разрешението, дадено от СГС по тълкуването и прилагането на чл. 184, ал. 1 ГПК, в какъвто смисъл са втори и трети въпрос, е в съответствие с формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС в посоченото от касаторите решение по гр. д. № 868/2012 г. на ВКС, IV ГО. В този съдебен акт е прието, че съгласно чл. 184, ал. 1, изр. 1 ГПК, ако електронният документ се представи по делото, възпроизведен върху хартиен носител, като препис, заверен от страната, и другата страна не поиска представянето на документа на електронен носител, преписът е годно и достатъчно доказателство за авторството на изявлението и неговото съдържание. В случая ответникът по касация в преклузивния срок по чл. 131 ГПК е оспорил авторството на посочените по-горе документи с твърдение, че нито е съставял същите, нито ги е изпращал (до ищците), поискал е представянето им на електронен носител, а съдът е предоставил възможност на насрещната страна да изрази изрично становище по оспорването. Не е налице и противоречие с приетото в Решение № 57/16.04.2013 г. на ВКС по гр. д- № 871/2012 г., III ГО, че за установяване на някои наведени от страните обстоятелства съдът може да събира доказателства (в случая съдебно-техническа експертиза) и служебно. Такова задължение за въззивния съд в случая хипотетично би възникнало само след представяне на електронните документи (SMS и e-mails) в техния оригинален кодов, респ. файлов, формат и със запазени метаданни (пълни заглавни части с информация за IP – адрес на подателя, дата и час, сървърите, през които е минало писмото, и електронните клейма) на електронен носител, което ищците заявили, че не могат да осигурят. Липсва противоречие и с постановените по реда на чл. 290 ГПК Решение № 261/22.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2354/2013 г., III ГО, с което е даден отговор на въпроса при неизвършено оспорване на документ по реда и в сроковете по чл. 193 ГПК може ли съдът служебно да отрече доказателствената му сила – хипотеза, обратна на разглежданата, и Решение № 74 от 13.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4426/2014 г., III ГО, съдържащо разяснения по неотносим съм настоящия спор въпрос - относно доказателственото значение на свидетелстващия документ за този стоящ вън от него факт, който се удостоверява от материализираното в свидетелстващия документ удостоверително изявление.

Наличието на съдебна практика по обуславящите въззивното решение въпроси, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, изключва допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на което касаторите бланкетно са се е позовали.

С оглед изхода на спора на ответника по касация следва се присъдят разноските за настоящата инстанция за адвокатско възнаграждение в доказания размер от 1 000 евро.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,