Определение № 60326 от 05.10.2021 г. на ВКС по т. д. № 1527/2021 г.

Производството е по чл.274 ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Д. Д. М. против определение № 15/ 12.04.2021 г. по ч.т.д.№ 263/2021 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 260128/26.02.2021 г. по т.д.№ 128/ 2020 г. на Пазарджишки окръжен съд. С потвърденото определение, в производство по реда на чл.248 ГПК, съдът е отказал да измени определението си за разноски, присъдени в полза на жалбоподателя - ищец, като уважи искането му до пълния предявен размер от 800 лева - заплатено адвокатско възнаграждение. Жалбоподателят оспорва правилността на въззивното определение, като счита ,че изложените от съда мотиви не кореспондират на съдържанието на договореното между страната и процесуалния й представител, доколкото в договора за правна помощ са договорени разделно възнаграждение за изготвяне на исковата молба, в размер на минимума по чл. 9 ал.1 пр. първо от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и съответно за процесуално представителство по делото, в размер на минимума съгласно чл.7 ал.1 т.4 от Наредбата. В този смисъл и при договаряне на размери на възнаграждения, идентични с минималните, съгласно Наредбата, не е имал основание да се произнася относно прекомерност на договореното, на основание чл.78 ал.5 ГПК, на каквито съображения е потвърден отказа на първоинстанционния съд за пълно възмездяване на платеното адвокатско възнаграждение. Страната намира за допустимо самостоятелно договаряне на възнаграждения за подаването на исковата молба и за последващото процесуално представителство, преценката за прекомерност по отношение на които следва да се извършва самостоятелно, а не на базата на общия размер на договорените и заплатени възнаграждения. Ответната страна - „ Компост – Септември „ ЕООД – оспорва частната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, поради неудовлетворяване на допълнителния селективен критерий, като намира, че жалбоподателят възприема превратно цитираната от него съдебна практика. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Въпреки отхвърлянето на иска по чл.517 ал.4 ГПК, предявен от жалбоподателя Д. М., с оглед осъществени след предявяването му факти, рефлектиращи върху правния интерес, но доколкото ответниикът е дал повод за завеждането му, първоинстанционният съд е присъдил в негова полза, вкл. с определение по реда на чл.248 ГПК разноски - държавна такса и част от заплатено адвокатско възнаграждение от 800 лева, а именно – 600 лева. В договора за правна помощ, сключен между Д. М. и процесуалния му представител по делото – адв. Б. - са самостоятелно уговорени съответно: възнаграждение за изготвянето на исковата молба, инициирала произвоодството, в размер на 300 лева и за процесуално представителство по делото, в размер на 500 лева. Първоинстанционният съд, съобразявайки общия размер от 800 лева и от друга страна фактическата и правна сложност на спора, счетени за незатруднителни, както и обстоятелството, че производство в открито съдебно заседание не е проведено, е уважил възражението на ответника за прекомерност на договореното възнаграждение и съответно възмездил ищеца до размера на минималния размер, съобразно цената на иска - 600 лева, съгласно чл. 7 ал.1 т.4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Въззивният съд, по аналогчни съображения, е потвърдил първоинстанционното определение, постановено по реда на чл.248 ГПК. В изложението по чл. 280 ГПК, жалбоподателят формулира следния правен въпрос: Следва ли съдът да присъди поне минимума от възнаграждението за един адвокат, по всеки един отделно уговорен адвокатски хонорар за отделен адвокатски труд по различни дейности, извършвани по едно дело, т.е. обвързан ли е съдът с тази уговорка в договора за правна помощ, за да присъди минимума на възнаграждението по всяка една извършена от адвоката дейност по делото или съдът е свободен да присъди общо минимално възнаграждение, въпреки уговорката между клиент / страна / и адвокат ? Допълнителният селективен критерий по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК се обосновава с определение № 670/ 1910.22015 г. по дело № 3982/2015 г. на ІV г.о. на ВКС. Поддържа се и очевидна неправилност на въззивното определение, поради липса на ясни мотиви. Последната жалбоподателят практически извежда от липса на мотиви в съответствие с доводите му за неправилност на първоинстанционния отказ, а не от неяснота на обективно изложените. Не се обосновава основание за допускане на касационното обжалване. По същество, формулираният въпрос предпоставя отговор относно допустимото кумулативно приложение на чл. 7 ал.1 т.4 и чл. 9 ал.1 пр.1 от Наредбата в едно и също съдебно производство, което самата разпоредба на чл.9 ал.1 пр.1 съвсем ясно и недвусмислено изключва, доколкото изрично съдържа в текста си условието - без процесуално представителство. Жалбоподателят не е навел, нито за настоящия състав са изводими съображения, налагащи необходимост от тълкуване на разпоредбата, още по-малко основания за прилагането й в поддържания от страната смисъл. Доколкото дири отговор в директен конфликт със съдържанието на приложимата правна норма, формулираният въпрос не отговаря на изискването за правен въпрос. Дори да се приеме като такъв, удовлетворяващ общия селективен критерий, въпросът не се явява обоснован с допълнителен селективен критерий, с цитираното определение на ІV г.о. на ВКС. Същото е постановено по съвършено различни правни въпроси, обобщими до това: след като е договорено и заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по делото до приключването му, но производството бъде прекратено поради оттегляне или отказ от иска, последното обстоятелство, респ. непровеждането на пълно производство по разглеждане на иска и постановяване на решение по същия, подлежи ли на съобразяване като обстоятелство, обосноваващо прекомерност на договореното адвокатско възнаграждение и тази прекомерност съобразно кое от предвидените в Наредбата минимални възнаграждения би била преценявана – това за изготвяне на исковата молба / до което процесуално действие фактически е била ограничена осъществяваната защита, но не по вина на представляваната страна / или за пълно процесуално представително по делото. Само в общия смисъл на дадения от съдебния състав отговор следва да бъде възприеман и откъса от мотивите, изрично възпроизведен в настоящата частна жалба. Впрочем и от тях самите е видно, че съдът противопоставя възложеното п ъ л н о процесуално представителство, какъвто е настоящия случай, на хипотезата на отделно възложени на адвоката правни действия, без да допуска кумулирането им по едно и също производство, още по-малко кумулирането на отделно договорени възнаграждения за изготвяне на искова молба – единствено условие за възникване на нужда от процесуално представителство за ищеца по същата - и за последващото процесуално представителство. Необоснована е и очевидна неправилност на въззивното определение поради липса на мотиви. Такива има и са напълно ясни и в съответствие с цитираното определение по ч.т.д.№ 3982/2015 г. на ІV г.о. на ВКС. Прекомерността на договореното и заплатено адвокатско възнаграждение не е преценявана на база минимално дължимо, според Наредбата, възнаграждение за изготвяне на искова молба, а според минимално дължимото такова по чл.7 ал.2 т.4 от същата - за пълно процесуално представителство. Липсата на проведени открити съдебни заседания, аналогично на хипотезата на прекратено производство поради оттегляне или отказ от иска, въззивният съд е съобразявал като предпоставила невъзникнали за процесуалния представител задължения във връзка с чисто процесуалното развитие на делото - липса на противопоставени му възражения и необходимост от ангажиране на защита срещу същите и оборването им, непредприети действия по събиране на доказателства, респ. тяхното ангажиране от страната или оспорване им, в случай на представени такива от противната страна и пр.. Впрочем, както се посочи по-горе, обосновката на очевидна неправилност се основава не на фактическа липса на мотиви, а на липса на коментар в същите на доводите на жалбоподателя, поддържани и в настоящата частна жалба, очевидно несподелени от въззивния съд, с оглед правния резултат. Дори да се приеме за нарушение, липсата на такъв коментар не е съществено процесуално нарушение – чието допускане да е от естество да опорочи правния резултат по спора, по вече изложените съображения. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение