Определение № 37 от 03.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5918/2014 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М., представлявано от юрисконсулт Ст. К., и насрещна касационна жалба на Е. Д. Т., представляван от адв. Кр. М., срещу въззивно решение №611 от 28.03.2014г. на Софийски апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 2507/2013год. С това решение въззивният съд е обезсилил като недопустимо решение № 1535/05.03.2013г., постановено по гр.д.№ 14895/11г. на СГС, ГО, І-14 състав, в частта, с която е бил уважен предявения от Е. Д. Т. против М. установителен иск по чл.124 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника, че периодът от 23.ХІ.2003г. до 19.ІІІ.2009г., през който действието на договора за кадрова военна служба между страните е било спряно поради временно отстраняване от длъжност на ищеца, както и периодът от 19.ІІІ.2009г. до 17.VІІ.2009г., през който ищецът не е бил допуснат до изпълнение на службата си до преназначените му на нова длъжност поради закриване на длъжността, заемана от него, преди временното му отстраняване, се зачита за трудов стаж, и е прекратил производството по делото по отношение на този иск; потвърдил е решение № 1535 от 5.ІІІ.2013 г. на СГС, ГО, І-14 с-в по гр.д. № 14895/2011 г. в останалата му част, с която съдът е осъдил въззивника ответник да заплати на Е. Д. Т. на осн. чл. 136, ал.2, вр. с чл. 224 от отменения Закон за отбраната и въоръжените сили на Република България /ЗОВСРБ/отм.// сумата от 47493.70 лв. – неизплатено възнаграждение по договор за кадрова военна служба между страните за периода от 23.ХІ.2003 г. до 17.VІІ.2009 г. включително, през което е бил временно отстранен от служба, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 8.ХІ.2011г. – датата на предявяване на иска, до окончателното й изплащане; на осн. чл. 225 ЗОВСРБ/отм./ сумата от 3001.46 лв. – неизплатен размер на допълнително възнаграждение за продължителна служба върху основното месечно възнаграждение в размер на 2% за всяка година трудов стаж, за периода от 17.VІІ.2009г. до м.Х.2011г. включително, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 8.ХІ.2011г. – датата на предявяване на иска, до окончателното й изплащане; на осн. чл. 86, ал.1 ЗЗД сумите – 13524.87 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата от 47493.70 лв. за периода от 19.ІІІ.2009 г. до 8.ХІ.2011 г. и 397.29 лв. обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумите на неполучения размер на допълнителното възнаграждение за продължителна служба за периода от датата на падежа на всяка една от сумите до 8.ХІ.2011г.; така също и в частта на присъдените разноски; осъдил е Министерство на отбраната на Р България да заплати на Е. Д. Т. направените разноски за въззивната инстанция общо в размер на 5000 лв. В касационната жалба на М., насочена против решението в частта на произнасянето по исковете по чл.224 и чл.225 от ЗОВСРБ/отм./ и по чл.86 от ЗЗД се релевират доводи за недопустимост, неправилност и необоснованост на решението, нарушение на материалния и на процесуалния закон – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.2 и т.3 ГПК. Искането е за обезсилване на решението като недопустимо, евентуално – за отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на заявените претенции. Заявено е и искане за присъждане на разноски. Към касационната жалба е приложено изложение на основанията за допускане на касационното обжалване като се поддържа наличието на основанията по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК във връзка с въпросите: 1/”относно пасивната процесуалноправна легитимация на ответника”; 2/”за отговорността на работодателя при отстраняване от работа при недоказано обвинение” и 3/ по кой закон се дължи обезщетението на военнослужещия – по ЗОВСРБ/отм./ или по Закона за отговорността на държавата за вреди причинени на гражданите и кой носи отговорност за вредите на военнослужещия при незаконно отстраняване от работа при недоказано обвинение по реда на чл.136 от ЗОВСРБ/отм./, във връзка с чл.69 от Правилника за кадрова военна служба/отм./” Във връзка с първия въпрос касаторът поддържа наличие на основанието по чл.280 т.1 ГПК като твърди, че като е приел, че М. е легитимирано да отговаря по предявения иск, въззивният съд е дал правно разрешение, което противоречи на задължителната за съдилищата практика, обективирана в 1/ ТР№3 от 22.04.2005г. по т.д.№4/2004г. – т.5 и т.10, съгласно което: „Данъчната администрация и Прокуратурата на Република България са пасивно легитимирани по исковете предявени от граждани за претърпени вреди от незаконосъобразни административни актове и от незаконни действия и бездействия на длъжностните лица при или по повод изпълнението на административна дейност - чл. 1 ЗОДВПГ - и от деликтите по чл. 2 ЗОДВПГ ” и 2/ Решение №708 от 14.01.2011г. по гр.д.№ 139/2009г. на ВКС, ІV ГО, постановено по реда на чл.290 ГПК, в което в отговор на въпроса “Кой е материалноправно пасивно легитимиран да отговаря за вредите от отстраняване от работа по смисъла на чл.100, ал.2 от Закона за държавния служител?” е прието, че „при незаконно повдигнато и поддържано обвинение Прокуратурата носи имуществена отговорност за периода на отстраняването на служителя от работа, тъй като органът по назначаването не действа по своя преценка, а по силата на закона, следствие действията на органите на досъдебното производство. Този извод освен от разпоредбата на чл.100, ал.2 ЗДСл, произтича и от разпоредбата на чл.100, ал.4 ЗДСл, във връзка с чл.2 ЗОДОВ”. Във връзка с втория въпрос касаторът поддържа основанието по чл.280 т.2 ГПК с твърдението, че същият се разрешава противоречиво от съдилищата. Позовава се на Решение № 260 от 20.05.2013г. по в.гр.д.№ 265/2013г. по описа на Апелативен съд [населено място], съдържащо произнасяне по претенция с правно основание чл.2 от ЗОДОВ във връзка с чл.100 ал.2 ЗДСл, за което няма данни дали е влязло в сила. Във връзка с последния въпрос се сочи основанието по чл.280 т.3 ГПК с твърдението, че същият е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Не е изложена обосновка в подкрепа на поддържаното основание. В насрещната касационна жалба на Е. Д. Т., насочена против решението в частта на произнасянето по иска по чл.124 ГПК, се релевира оплакване за неправилност и необоснованост. Искането е за отмяна на решението в тази част и уважаване на заявената претенция с присъждане на разноски. Към касационната жалба е приложено изложение на основанията за допускане на касационното обжалване като се поддържа наличието на основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК по въпросите: 1/”Какъв е редът за установяване на служебен стаж по съдебен ред?” и 2/”Може ли въззивният съд да обезсили първоинстанционно решение като недопустимо и да се произнесе по същество на иска когато констатира, че разглеждането на иска е от компетентността на друг съд и има установен друг процесуален ред?” За да обоснове наличието на основанието посочва, че по първия въпрос липсва практика, а във връзка с втория въпрос, че „произнасянето на ВКС ще допринесе до промяна на създадената практика поради нейното неточно тълкуване, както и за създаване на съдебна практика по точното прилагане на правилата за подведомствеността и разглеждането на предявените искове”. Ответната по касационната жалба на М. страна - Е. Д. Т., в представен писмен отговор чрез адв. Кр. М., взема становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. М. като ответник по насрещната касационна жалба на Е. Д. Т., оспорва същата. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба на М., представлявано от юрисконсулт Ст. К., е недопустима в частта, насочена срещу въззивно решение №611 от 28.03.2014г. на Софийски апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 2507/2013год. в частта на произнасянето по предявения иск с правно основание чл. 225 ЗОВСРБ/отм./ за сумата от 3001.46 лв. – неизплатен размер на допълнително възнаграждение за продължителна служба върху основното месечно възнаграждение в размер на 2% за всяка година трудов стаж, за периода от 17.VІІ.2009г. до м.Х.2011г. включително, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 8.ХІ.2011г. – датата на предявяване на иска, до окончателното й изплащане, и по акцесорния иск по чл. 86, ал.1 ЗЗД за присъждане на 397.29лв. обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата на неполучения размер на допълнителното възнаграждение за продължителна служба, за периода от датата на падежа на всяка една от сумите до 8.ХІ.2011г. В тази част същата следва да се остави без разглеждане. Касационната жалба на Министерство на отбраната е подадена след изменението на чл. 280, ал. 2 ГПК /ДВ, бр. 100 от 21.12.2010 г./, което е в сила от датата на обнародване на Закона за изменение и допълнение на ГПК. Новата редакция на процесуалната норма предвижда критерий, който изключва касационното обжалване, когато цената на иска по делото е до 5000лева. По силата на незабавното действие на новата процесуалноправна уредба, Върховният касационен съд е длъжен да приложи новата разпоредба на чл. 280, ал. 2 ГПК, чиято действаща редакция определя като критерий за достъп до касационно обжалване цената на иска, която пък се определя от съответните процесуални разпоредби, действали към момента на предявяване на исковете - чл. 69 от сега действащия ГПК. В случая, цената на всеки от исковете главен и акцесорен е под законовоустановения праг. Следователно, касационният контрол на въззивното решение в посочената част е изключен по силата на императивното правило на чл. 280, ал. 2 ГПК. В останалата част касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд с обжалваем интерес над 5000лв., поради което се явява допустима. Допустимо е касационното обжалване и по отношение на иска по чл.86 ЗЗД за присъждане на сумата 13524.87 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата от 47493.70 лв. за периода от 19.ІІІ.2009 г. до 8.ХІ.2011г., тъй като тази претенция е обусловена от изхода по главната претенция с цена над 5000лв. Жалбата е и редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК. Насрещната жалба също е подадена от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Жалбата е и редовна като подадена в законоустановения срок. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, съобрази следното: Въззивният съд е приел за установено, че ищецът е сключил с МО договор за кадрова военна служба, включващ 4 години обучение и 10 години изпълнение на служба, след завършване на обучението при възнаграждение съгласно чл. 224 от действащия към момента на сключване на договора ЗОВС / отм./ и допълнително възнаграждение за продължителна служба в размер на 2% за всяка прослужена година, но не повече от 40%.; че на осн. чл. 69, ал.1 от Правилника за кадрова военна служба / отм./ е отстранен от длъжност до приключване на наказателното производство, водено срещу него, както и, че на осн. чл. 69, ал.5 ПКВС / отм./ със същата заповед е спряно действието на договора за кадрова военна служба за срока на отстраняването от длъжност; че с нарочна заповед е възстановено действието на договора за кадрова военна служба на ищеца, считано от 27.ХІ.2003г., а със заповед от 17.VІІ.2009 г. на Министъра на отбраната ищецът е освободен от заеманата длъжност в поделение 28050 – Б. и едновременно с това назначен за началник на радиолокационна станция ПРВ – 13 в поделение 38550 – Локвата; че ищецът с молби е поискал от ответника да му заплати възнаграждението по договора за кадрова военна служба за периода на отстраняването му, но последния не е сторил това. При така приетите за установени факти съдът е обосновал извод, че ответникът е пасивно материалноправно легитимиран да отговаря по иска, тъй като за кадровите военнослужещи работодател е М.; че за исковия период от време, през който е бил отстранен от длъжност ищеца, правоотношението, правата и правната връзка между военнослужещия и МО не са прекратени; че в случая с влязла в сила оправдателна присъда ищецът е бил оправдан по повдигнатите му обвинения, а с оглед разпоредбата на чл. 136, ал.2 ЗОВСРБ / отм./ и чл. 69, ал.6 ПКВС / отм./, когато временно отстраненият от длъжност военно служещ е оправдан с влязла в сила присъда, то действието на договора за кадрова военна служба се възстановява считано от датата на отстраняването му, т.е. текстът следва да се тълкува в смисъл, че за времето от отстраняването на лицето до възстановяването му на длъжността то има всички права, произтичащи от договора за кадрова военна служба, включително и на обезщетение за неизплатено възнаграждение за този период; че аргумент за това е и прецизираната редакция на посочените правила в новия ЗОВСРБ – чл. 158, ал.2. Във връзка с установителния иск по чл. 124 ГПК, че периодът от 23.ХІ.2003 г. до 19.ІІІ.2009г., през което време договорът за кадрова военна служба между страните е спрян поради временно отстраняване от длъжност на ищеца, както и през време когато последният не е бил допуснат до изпълнение на службата си до предназначението му на нова длъжност поради закриване на длъжността, заемана от него преди временното му отстраняване, съдът е обосновал извод, че същият е недопустим. За да обоснове този си извод е посочил, че съгласно Закона за установяване на трудов и осигурителен стаж по съдебен ред, може да се установява само стаж, чиито документи са изгубени или унищожени – вж. чл. 5 от ЗУТОС. В случая не е налице такава хипотеза, поради което този иск е недопустим. При тези мотиви на въззивния съд, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните: Допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т. 1- 3 на разпоредбата. Въпросът, по смисъла на закона, е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалвания акт и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус. Преценката за допустимост се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения досежно наличието на поддържаните общи и допълнителни основания по смисъла на чл.280 ГПК. Съгласно ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГКТК, т. 1 при вероятна процесуална недопустимост на въззивното решение, касационният съд следва да прецени, налице ли е основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди от касатора Министерство на отбраната, че въззивното решение е недопустимо. Поддържа довода за недопустимост на иска по съображения, че не е пасивно легитимиран. Твърдението е необосновано. Въпросът е повдигнат с оглед касационния довод за липсата на надлежна легитимация у ответника. Очевидно касаторът прави смешение между материалноправна легитимация и процесуалноправна легитимация. Съдът проверява с решението си дали ищецът е носител на защитаваното субективно материално право, съответно дали ответникът отговаря по спорното правоотношение и заключението му е от значение за основателността, съответно неоснователността на иска. За процесуалната допустимост на исковото производство е от значение процесуалната легитимация, а тя се определя от твърденията в исковата молба. С оглед на изложеното следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване във връзка и с този довод на касатора. В изложението си касаторът поддържа, че по въпроса „относно пасивната легитимация на ответника” въззивният съд е дал правно разрешение, което противоречи на задължителната за съдилищата практика, обективирана в ТР№3 от 22.04.2005г. по т.д.№4/2004г. и Решение №708 от 14.01.2011г. по гр.д.№ 139/2009г. на ВКС, ІV ГО. Въпросът е обуславящ решаващите изводи на съда, поради което с поставянето му се обосновава извод за наличие на обща предпоставка по смисъла на чл.280 ГПК. Касаторът обаче не установява твърдяното наличие на поддържаната допълнителна предпоставка – тази по т.1 на чл.280 ГПК. Тълкувателното решение третира спорни въпроси по приложението на Закона за отговорността на държавата за вреди причинени на гражданите – отменен, а цитираното решение на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК дава отговор на конкретен правен въпрос, какъвто не е бил разрешаван от въззивния съд в настоящия случай, и при различна фактическа обстановка. Тези актове не обхващат обективно идентична фактическа обстановка и следващите от нея правни изводи, поради което и липсва обективен идентитет, който да обуславя възможност за преценка за противоречие с практиката на ВКС. Следва да се има предвид, че касаторът привързва въпроса си към собственото си становище за неоснователност на претенцията и разбирането си, че неполученото за процесния период трудово възнаграждение представлява за ищеца вреда, която е пряка последица от незаконното обвинение и която подлежи на репариране по реда на ЗОДОВ. Тези доводи и съображения подлежат на преценка в случай, че касационното обжалване бъде допуснато, но не и в стадия на селектиране на жалбата. Вторият въпрос на касатора също е обуславящ решаващите изводи на съда, но касаторът не е доказал наличието на основанието по чл.280 т.2 ГПК. В кръга на казуалната практика по смисъла на чл.280 т.2 ГПК са само влезлите в сила съдебни актове, постановени от съдилищата, а по отношение на решението, на което се позовава касаторът, липсват данни същото да е влязло в сила. Доказателства в тази насока касаторът не е ангажирал. Последният въпрос на касатора не е правно разрешаван от въззивния съд поради което и не обосновава извод за наличие на общо основание за достъп до касация. Не е налице и поддържаното основание по чл.280 т.3 ГПК. Касаторът е поддържал в изложението, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Не е изложил обосновка в подкрепа на поддържаното основание. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая касаторът не е изложил съображения в тази насока, а и такива не са налице. Предвид изложеното не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба на Министерство на отбраната. Предвид този изход и на основание чл.287 ал.4 ГПК не следва да се разглежда насрещната касационна жалба. С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,