Определение № 50154 от 23.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 1007/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Д. С. И. обжалва решение № 6 от 07.01.2022 г. по в.т.д. № 459/2021 г. на Апелативен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 2 от 05.04.2021 г. по т.д. № 114/2020 г. на Окръжен съд Добрич, с което е отхвърлен предявеният от настоящия жалбоподател против „Застрахователна компания Лев Инс“ АД, [населено място] иск с правно основание чл. 405, ал. 1 от КЗ за сумата от 90 000 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, вследствие на ПТП от 03.11.2019 г., въз основа на сключен със застрахователното дружество Договор за застраховка „Каско“ ЗП № 93001910008931 от 04.02.2019 г.

В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли да се отмени изцяло обжалваното въззивно решение. Претендира разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на правно основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно, че според касатора обжалваното решение е очевидно неправилно.

Сочи и следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване:

1. Длъжен ли е въззивният съд, като инстанция по съществото на спора и в очертаните от въззивната жалба предели, да изложи своите съображения за основателността на предявения иск с оглед наведените от жалбоподателя оплаквания, доводи и възражения?;

2. Следва ли въззивният съд да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба?;

3. Освен изброяване на релевантните обстоятелства при мотивиране на решението, с което се отказва присъждане на обезщетение за имуществени вреди, следва ли да се посочва и тяхното значение при конкретно установените по делото факти?

Мотивира допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК, конкретно разрешаване на посочените правни въпроси в противоречие с: решение № 176 по т.д. № 1885/2015 г. на ВКС, II т.о.; решение № 153 по гр.д. № 886/2018 г. на ВКС, III гр.о.; решение № 65 по т.д. № 1656/2013 г. на ВКС, II т.о.; решение № 381 по гр. д. № 756/2010 г. на ВКС, I гр.о., както и задължителната практика, изразена в ППВС 1/1953 г, ТР 1/2001 г. от 17.07.2001 г. на ОСГК и ТР 1/2013 г. на ОСГТК. Излага съображения, свързани с конкретно твърдян факт по делото по отношение на изследването на водача на лекия автомобил, предмет на договора за застраховка „каско“, по отношение употребата на алкохол и тест с „Дрегер алкотест“, респ. кръвно изследване за концентрация на алкохол в кръвта непосредствено след пътно-транспортното произшествие. Излага съображения за избирателно анализиране на доказателствата и неспазване на процедурата за издаване на талон за медицинско изследване.

„Застрахователна компания Лев Инс“ АД, [населено място] оспорва касационната жалба. Счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.

Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Подадената касационна жалба е допустима, подадена в предвидения в чл. 283 от ГПК срок, от легитимирано да обжалва решението лице.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че от приетия по делото препис от Свидетелство за регистрация на МПС- I част, се установява, че Д. И. е собственик на лек автомобил марка и модел „БМВ Х6 М50Д“ с [рег.номер на МПС]. Също така е приет за установен факта на сключен договор, основание на иска за застраховка на безрелсови превозни средства “КАСКО“ № 93001910008931 с дата на сключване 04.02.2019 г., със срок на застраховката 12 месеца и с валидност до 06.02.2020 г. и със застрахователна сума 112 500 лв. Прието е, че е настъпило пътно-транспортно произшествие, с оглед представения протокол за ПТП № 1740305/03.11.2019г., според който л.а. „БМВ Х6 М50Д“ с [рег.номер на МПС], собственост на Д. И. е управляван от М. Д. С.. Установено е, че в протокола са описани настъпилите видими щети от ПТП. Относно наличието на алкохол в протокола за ПТП е записано, че водачът отказва да бъде тестван. Протоколът е подписан от водача на л.а. М. С. без възражения.

Прието е, че е издаден Талон за изследване № 0003970, приложен в административното дело с предмет - обжалване наказателно постановление№ 19 – 0851-002128 на ОДМВР Добрич, с което на М. С. е наложено наказание за допуснати нарушения на чл. 20, ал. 2 ЗДвП и чл. 174, ал. 3 ЗДвП – отказал проверка с техническо средство за установяване употреба на алкохол кръвта и неизпълнил предписание за изследване. Въззивният съд е приел, че от талона за изследване се установява, че на водача е вменено задължение до 45 мин. от връчването на талона, че следва да се яви в лечебно заведение – ЦСМЛ -Добрич за извършване на химическо изследване. От съдържанието на талона се установява, че водачът С. отказва да бъде тестван и е отказал да му бъде връчен талона за извършване на химическо изследване в болнично заведение. Талонът за изследване е подписан от един свидетел.

Въззивният съд е възприел издаването на АУАН № 96391/03.11.2019 г., в който отново е отразено, че поради движение с несъобразена скорост водачът е изгубил контрол върху автомобила, като същият отказва да бъде тестван за употреба на алкохол с техническо средство Алкотест 7510 Дрегер. Въз основа на акта е издадено НП № 19-0851-002128/28.11.2019 г., който е отменен от Районен съд - Добрич с Решение № 191 от 24.06.2020 г. по адм.д. № 1580/2019 г. по описа на Районен съд - Добрич, поради допуснати процесуални нарушения при неговото издаване. В мотивите на решението е записано, че актът е съставен в нарушение на процесуални правила - не е конкретизирано МПС, установено на мястото на произшествието. В решението се коментира, че по делото са събрани категорични доказателства, че нарушителят е отказал да му бъде извършена проверка с техническо средство за установяване на концентрацията на алкохол.

Установено е, че по делото са събрани гласни доказателства, относно проверката за алкохол. Според показанията на св. М. Д. С., който е управлявал превозното средство, при настъпване на произшествието, в момента на инцидента, той не е бил употребил алкохол. От удара му се виело свят, не можел да диша, еърбека го ударил в гърдите и си ударил главата горе в огледалото. Нямал спомени за произшествието. Не бил отказвал да направи тест, три пъти духнал на дрегера, но му ставало лошо. На следващия ден постъпил в болница. Не му е бил даван талон за медицинско изследване, даден му бил акта и той се разписал. Прието е от показанията на св. Б. Б., който е съставил констативния протокол и АУАН, че бил получил сигнала за самокатастрофирал автомобил. Когато отишли на място, водачът бил там и стоял извън автомобила. След като пристъпили към служебните си задължения и действия да го изпробват за алкохол, водачът е отказал да бъде изпробван за алкохол, бил неадекватен, говорел завалено и миришел на алкохол. Водачът нямал видими наранявания и отказал да бъде повикана линейка. При извършване на пробата за алкохол, когато му дали техническото средство - дрегер, той духал в страни от апарата и се дърпал, тъй като не искал да бъде изпробван. Издали му веднага талон за медицинско изследване, но според свидетеля, водачът не бил дал кръв.

Според представената епикриза на М. Д. С., издадена от неврохирургично отделение на МБАЛ Добрич на 04.11.2019 г. С. е постъпил в болницата, с окончателна диагноза мозъчно сътресение без открита вътречерепна травма. При произшествието С. е получил контузия на главата, сътресение на мозъка, кръвонасядане и ожулвания по дясната половина на главата и драскотини по дясната ръка - съдебно медицинска консултация № 242/2019 г.

Въззивният съд освен това е възприел и заключение на съдебно техническа експертиза, неоспорено от страните, което е прието от съда като обективно и компетентно. Според заключението към момента на настъпване на произшествието действителната стойност на автомобила е била 100 644 лв. Размерът на 80 % от действителната стойност на автомобила, съгласно условията на застрахователя към датата на настъпване на ПТП е била 80 515 лв., при съобразяване на разпоредбата на чл.35.1 от ОУ към договора. Възстановяването на автомобила и привеждането му във вида му от преди произшествието и бъдещата му експлоатация е прието, че били невъзможни. Пазарната стойност на автомобила към момента на настъпване на щетата е 78 364 лв.

Въззивният съд е приложил чл. 405 от КЗ и е приел, че при настъпване на застрахователно събитие, възниква правото на застрахования да получи, респективно и задължението на застрахователя, да заплати застрахователно обезщетение, ако не се установят предвидените в закона - чл.408 от КЗ предпоставки, даващи право на застрахователя да откаже заплащане на застрахователно обезщетение. Прието е, че е налице договор за застраховка каско, в чийто срок е настъпило застрахователно събитие. Събраните по делото доказателства и заключението на САТЕ, установяват механизма на настъпването на процесното ПТП, респективно увреждането на застрахования автомобил. От същите еднозначно се установява, че констатираните и описани от застрахователя увреждания по автомобила са причинени при отклонение на лeкия автомобил на пътното платно вдясно и сблъсък с бетонна ограда на околовръстен път Добрич-А.-Добрич.

Възприето е възражението на застрахователя, на основание чл. 408, т. 3 от КЗ. Прието е, че е налице право на отказ на застрахователя да заплати обезщетението, като съгласно сключения договор при Общи условия, законодателят в т. 27.3. е посочил, че не обезщетява щети, при изброени хипотези, между които и отказ на водача за извършване на проба за алкохол. Поради това е прието, че отказът на водача да бъде изследван за наличие на алкохол в кръвта е предвиден в застрахователния договор като основание да бъде отказано заплащане на застрахователно обезщетение по чл.408, ал.1, т.3 от КЗ, тъй като е налице предвидено задължение в застрахователния договор, което не е изпълнено и това неизпълнение е значително с оглед покрития застрахователен риск. Освен това е прието, че е налице съществено неизпълнение на застрахователния договор,, което задължение следва и от закона, а именно установеното неизпълнение на задължението, предвидено в чл. 174, ал. 3 от ЗДвП.

Според въззивния състав, в процеса единственото спорно обстоятелство е именно наличието на това обстоятелство - дали водачът на застрахования автомобил е отказал да бъде тестван за наличие на алкохол в кръвта. С оглед доказателствената сила на официалния документ – протокол за ПТП, въззивният съд, наред с приетото настъпило събитие, че водачът на лекия автомобил М. Д. С., който шофирайки л.а. с ДК [рег.номер на МПС], собственост на Д. С. И. е изгубил контрол над автомобила, поради движение с несъобразена скорост, при което е напуснал пътното платно в дясно по посока на движението си и се е блъснал в оградата на Градски Зоопарк, е удостоверено, че водачът водачът не е тестван за алкохол, тъй като отказва да бъде тестван. Въззивният състав е приел, че следва да зачете материалната доказателствена сила на официалния удостоверителен документ, издаден в кръга на службата и функциите на служителя на МВР, на основание чл. 179, ал. 1 от ГПК, включително и относно факта на отказ да бъде тестван водача на лекия автомобил с тест за алкохол. С оглед оспорване на това обстоятелсвто от собственика на автомобила, претендиращ заплащане на застрахователно обезщетение, въззивният съд е приел, че в тежест на Д. И. е, да обори като неистинско така отразеното в протокола обстоятелство - а имено, че водачът на процесния катастрофирал лек автомобил, М. Д. С. е отказал да бъде тестван за наличие на алкохол в кръвта. Въззивният съд е счел, че свидетелските показания не оборват отразеното в протокола за ПТП. Според въззивната инстанция, твърдението на катастрофиралия за физическа невъзможност да издуха необходимото количество въздух в техническото средство Дрегер, не се подкрепя от доказателствата по делото. Анализирайки показанията на свидетеля С., както и представената негова епикриза за приемане и престой в болница, в деня, следващ произвшествието, въззивният съд е приел, че няма медицинска причина в здравословното състояние на водача на автомобила да не бъде тестван с дрегер, тъй като в епикризата било удостоверено, че дихателната система функционира нормално. Въззивният съд е отбелязал, че Протоколът за ПТП, с направените констатации, е подписан без възражения от водача на лекия автомобил М. С..

Според въззивния съд, показанията на С. са в противоречие и с показанията на св. Б. Б., който е съставил констативния протокол и АУАН. Показанията му са в насока, че водачът е отказал да бъде изпробван за алкохол, бил неадекватен, миришел на алкохол. Водачът нямал видими наранявания и отказал да бъде повикана линейка. Когато му дали дрегер, той духал в страни от апарата и се дърпал, тъй като не искал да бъде изпробван. Поради това съдът е счел, че направената в Протокола за ПТП констатация, че водачът на лекия автомобил е отказал да му бъде направена проба за алкохол не е оборена с дадените свидетелски показания от водача С.. Направен е извод, че не е проведено и изследване за употреба на алкохол в медицинско заведение, като липсва и проба за кръвно изследване.

По отношение на АУАН № 96931/03.11.2019 г. е прието, че отмяната на наказателното постановление, издадено въз основа на този акт за установяване на административно нарушение, е отменено. Но тази отмяна не опровергава направените изводи. Въззивният съд е отбелязал, че решението на административния съд за отмяна на наказателното постановление има административен характер – приета е за неприложима разпоредбата на чл.300 от ГПК и същото няма отношение към процесния спор. Освен това е прието, че тази отмяна не опровергава удостоверените факти в протокола за пътно-транспортно произшествие.

Установено е неизпълнение на задължението по застрахователния договор е предвидено в закона - чл.174, ал.3 от ЗДвП, според който, водач на МПС, който откаже да му бъде извършена проверка с техническо средство за установяване употребата на алкохол, или не изпълни предписание за медицинско изследване и вземане на биологични проби за установяване на концентрация на алкохол в кръвта, се наказва с лишаване от право да управлява МПС за срок от две години и глоба 2 000 лв. Установено е, че неизпълнението на задължението е предвидено и в застрахователния договор - т.27.3 от ОУ, които са неразделна част от договора и са приети от застрахованото лице. С тази клауза е изключена отговорността на застрахователя в случаите, когато щетите са настъпили вследствие на управление на МПС под въздействието на алкохол и/или други упойващи вещества, както и когато водачът е отказал съдействие за установяване на алкохолната концентрация в кръвта му, като е отказал да бъде изпробван с техническо средство или чрез провеждане на изследване за наличие на алкохол в кръвта му. Освен посочената предпоставка, за освобождаване на застрахователя от отговорност, според разпоредбата на чл.408, ал.1, т.3 от КЗ, е необходимо неизпълнението на задължение да е значително с оглед интересите на застрахователя. При формиране на изводите си, въззивният съд е подчертал, че въпреки установеното нарушение на разпоредбата от ОУ на договора, следва да се прецени, дали това нарушение е значително, с оглед на интереса на застрахователя. Прието е, че правно релевантно за правото да се откаже плащане на застраховатено обезщетение е единствено неизпълнение на това задължение, което е значително за интереса на застрахователя. За такова е прието неизпълнение на задължение на застрахования, което по своето естество би могло да обуслови като закономерна своя последица настъпването на застрахователно събитие, респективно увеличаване на размера или разширяване на обхвата на вредите или се явява препятстващо доказването им. В интерес на застрахователя е, водачът на МПС, да бъде тестван за наличие на алкохол. Това е необходимо, за да се констатират по надлежен начин обстоятелствата, свързани с настъпване на ПТП, едно от които е именно употребил ли е водачът алкохол. Съдебният състав е приел, че посоченото обстоятелство, чието установяване е осуетено с отказа на водача да бъде тестван за алкохол, е значимо с оглед на интереса на застрахователя, понеже при установяване на наличието на посоченото обстоятелство -управление на лек автомобил след употреба на алкохол, би могло да се направи извод, че същите са способствали за настъпването на ПТП. Според въззивния съд, това обстоятелство - управление на МПС след употреба на алкохол, е значимо с оглед на интереса на застрахователя и с това, че освен че евентуално е способствало за настъпването на вредите, същото е част от освобождаващите от отговорност за плащане обстоятества, предвидени в сключения застрахователен договор- т.27.3 от ОУ.

Поради това, възражението на ответното дружество по чл.408, ал.1, т.3 от КЗ за отказ от заплащане на застрахователно обезщетение, поради наличие на предвидените за това предпоставки, визирани в т. 27.3 от представените по делото ОУ, при наличието на които е изключена отговорността на застрахователя, а именно: в случаите, когато водачът е отказал съдействие за установяване на алкохолната концентрация в кръвта му, като е отказал да бъде изпробван с техническо средство или чрез провеждане на изследване за наличие на алкохол в кръвта му, е прието за основателно и е уважено от въззивния състав.

Поради този извод, въззивният съд е приел, че не може да бъде ангажирана отговорността на застрахователя за обезщетение за имуществени вреди, настъпили вследствие на процесното ПТП, реализирано на 03.11.2019 г. и претенцията на И. следва да бъде отхвърлена.

Допускането на касационно обжалване се извършва само при предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. При извършената служебна проверка не се установиха наличието на основания съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК.

С оглед изходящото от застрахователя писмо от 30.07.2020 г. в отговор на заявена претенция за заплащане на застрахователно обезщетение и по повод образувана щета, следва да се приеме, че е отправено надлежно искане от сключилия застраховка „Каско“ собственик на лек автомобил до ответното застрахователно дружество.

Соченото основание чл. 280, ал. 2, пр.3 от ГПК не е налице. Съгласно трайната практика на ВКС, изразена в множество определения, това основание за допускане на касационно обжалване следва да се установи единствено от самия акт, без извършване на същинска проверка на обжалвания акт по реда на чл. 290 от ГПК. В случая липсва приложение на материален закон, който не съществува или е приложен в обратен смисъл, или в явно противоречие на закона. Няма мотиви, за които може да бъде прието, че са противоречиви или че необосновано е прието съществуването на факт, без да е извършен анализ на доказателствата. Не може да се установи наличие на съществено процесуално нарушение, влияещо върху крайния изход на спора.

По отношение на поставените правни въпроси, настоящият съдебен състав намира, че не представляват общо основание за допускане касационно обжалване. Поставените правни въпроси, като процесуални въпроси, винаги са относими към разрешението, дадено от въззивния съд. Но в случая не са обуславящи изхода на спора. Въззивният съд е изпълнил задълженията си и необсъждането на всички основания, изложени във въззивната жалба, оплаквания и възражения, не представляват правни въпроси, обуславящи изхода на спора. Въззивният съд е разрешил спора между страните, като е изложил мотиви, в които е отговорил на основнията, изложени във въззивната жалба, всички доводи и възражения. В случая липсва отклонение от задължителната и трайна практика на ВКС. Въззивният съд е изпълнил задълженията си като инстанция по същество да разреши материално-правния спор. Установил истинността на твърденията на страните. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал.2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, като изложи анализ на доказателствата и въз основа на него посочи кои факти приема за установени, както и какви са правните норми, които ги уреждат и какви правни изводи следват от това. Въззивният съд е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства, във връзка с техните доводи.

Въззивният съд не се е отклонил от задължителната и трайна практика на ВС ППВС 1/53 и ВКС, изразена в ТР 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР 1/2013 г., както и трайната практика на ВКС, изразена в множество решения, служебно известни на настоящия съдебен състав решение № 163/06.02.2020 г. по т.д. 271/19 г., решение № 134 от 2.12.2019 г. по т.д. 2780/18 г., решение № 144 от 22.11.2019 г. по т.д. 2579/18 г., решение № 55 от 03.04.2014 г. по т.д. 1245/13 г. решение № 184 от 17.12.2018 г. по т. д. № 2781/2017 г.,II ТО на ВКС и множество други. Поради изложеното не е налице допълнително соченото основание на чл. 280, ал.1 ,т. 1 от ГПК.

Даденото разрешение не може да представлява основание за допускане касационно обжалване. Оспорването му представлява оплакване срещу възприетото разрешение от въззивния съд и е свързано с правилността на въззивното решение.

Изрично следва да се подчертае, че поставеният трети правен въпрос, е формулиран по некоректен начин, некореспондиращ с даденото от въззивния съд разрешение. Въззивният съд, обсъждайки основанието на иска, както и възражнеието срещу това основание, изрично е посочил и обсъдил релевантните факти е е посочил при приложение на чл. 405 и чл. 408, т.3 от от КЗ какво е правното им значение. За да приеме така установените факти е направил анализ на всички писмени и гласни доказателства по делото. Именно този анализ му е позволил да установи фактите, както и да даде заключение при приложение на правните норми. Не може да се приеме, че има само изброяване на обстоятелства, без разрешаване на правния спор. Ето защо този правен въпрос не може да е обуславящ изхода на спора. Изложените доводи в изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК относно необоснованост на съдебното решение и неправилност на възприетото правно разрешение досежно твърдяната от ищеца липса на доказателства, относно отклонението от изследване за наличие на алкохол към момента на предизвиканото пътно-транспортно произшествие от водача на лекия автомобил, представляват доводи, свързани с тезата на касатора и по същество са оплаквания за неправилност на съдебното решение на въззивния съд. Като такива те не могат да бъдат квалифицирани като основания за допускане на въззивното съдебно решение до касационно обжалване.

По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване.

При този изход на спора на ответника, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, следва да се присъдят разноски. По делото няма данни за заплатено адвокатско възнаграждение на представляващия ЗК „Лев инс“ АД адв. С. Д. Д.. Поради това не следва да се присъдят.

Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България