Определение № 1585 от 31.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 682/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 вр. чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на М. Д. Д., представляван от съпругата си М. Г.-Д. с приложено удостоверение за придобита юридическа правоспособност, срещу определение № 266 от 08.01.2025 г. по в. ч. гр. д. № 7512/2022 г. на Софийския градски съд, с което в сила е оставено разпореждане № 20209423 от 09.11.2021 г. по гр. д. № 23817/2013 г. на Софийския районен съд за връщане на частна жалба вх. № 5173467 от 29.10.2018 г. Съгласно констатациите на въззивния съдебен състав, с посочената частна жалба е обжалвано определение от 02.08.2013 г. по първоинстанционното дело, препис от което е лично връчен на ищеца на 29.08.2013 г. и за което обстоятелство свидетелства разписка към съобщение ИД: С00003995405/14.08.2013 г. Тази разписка не е своевременно докладвана и приложена по делото (отрязъкът от съобщението е бил прикачен към картона според посоченото в разпореждане № 20167031 от 31.10.2018 г. по гр. д. № 23817/2013 г. на Софийския районен съд), поради което с разпореждане № 492546 от 20.09.2018 г. съдът е разпоредил повторното изпращане на съобщение, което второ съобщение е лично връчено на М. Д. на 22.10.2018 г. Именно по повод това съобщение, на 29.10.2018 г. е подадена частна жалба с вх. № 5173466 от същата датата, която районният съд е намерил за просрочена със съображението, че повторното връчване на препис от съдебен акт не подновява изтеклия срок за неговото обжалване и определението е влязло в сила на 06.09.2013 г. В мотивите към обжалваното определение въззивният съд е споделил така изложените правни изводи. Приел е, че съобщението е надлежно връчено лично на жалбоподателя на посочения от него съдебен адрес, като датата и начинът на връчване са удостоверени от длъжностното лице по призоваването, а подписаната от него разписка представлява официален свидетелстващ документ, който доказва пълно осъщественото връчване и всички обстоятелства, които са от значение за него. Поради това е прието, че срокът за обжалване, изчислен съобразно новелата на чл. 60, ал. 4 ГПК, е изтекъл на 05.09.2013 г., и като е върнал подадената след изтичане на срока за обжалване частта жалба, първоинстанционният съд е приложил правилно закона. Повторно връчване на препис, допуснато поради опущение на съда, не е от естество да постави началото на нов срок за обжалване и не санира пропуска на жалбоподателя да стори това в предоставения и законоустановен срок, следващ първото по време връчване на акта. Оплакванията на жалбоподателя относно наличието на основания за отвод на съдията-докладчик по гр. д. № 23817/2013 г. на Софийския районен съд поради обстоятелството, че същият се е отвеждал по други дела със страна М. Д., са приети за неоснователни. В частната касационна жалба се твърди, че въззивното определение е напълно неправилно и незаконосъобразно като постановено в нарушение на закона, при грубо погазване на закона и държавността. Като причини за това касаторът сочи незаконността на съдебните състави, които счита, че в нарушение на европейското право и практиката на Европейския съд не са се отвели от разглеждане на делото, след като са си правили отводи по други негови дела. Освен това навежда твърдения, че посочените в обжалваното определение факти и обстоятелства не отговарят на действителността, като след това излага съображения по същество на предявените искове, а накрая заявява, че е безспорен факт, че липсват отрязъци от съобщения и че не е уведомен за нито едно от разпорежданията на съда. След изрични указания на съда за представяне на изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК е представена молба с вх. № 19419 от 17.02.2025 г. В нея най-общо се заявява, че е нарушено правото на справедлив процес от безпристрастен съд по чл. 6 КЗПЧОС, което е в противоречие с практика на Съда, Конституцията на РБ и вътрешното право. Цитира се разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК и след това се преповтарят оплакванията от частната касационна жалба. Конкретен правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК не е формулиран. След преценка, настоящият съдебен състав на I-во г. о. на Върховния касационен съд намира, че е сезиран с допустима частна касационна жалба, която е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащо на касационен контрол въззивно определение, с което се оставя без уважение частна жалба против разпореждане на районния съд, с което се прегражда по-нататъшното развитие на делото. Изложените от жалбоподателя оплаквания не обосновават предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК по следните съображения: Не се установяват пороци на обжалвания съдебен акт, които да разкриват признаците на вероятната нищожност или недопустимост като основание за служебно произнасяне по предмета на настоящото производство. Въззивното определение е постановено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от членовете на състава, участвали в разглеждане на делото, като има съдържание на мотивите и диспозитива, изразяващо ясно правораздавателната воля на съда. Определението е и допустимо, тъй като е постановено при наличието и надлежното упражняване на правото на жалба, съобразно очертания обхват на дължимата проверката и след обсъждане на релевираните оплаквания и доводи, както и на правнорелевантните факти и доказателства. В практиката си ВКС възприема, че отказът да бъде приет отвод във всеки конкретен случай следва да се преценява съобразно процесуалното поведение на съда в производството спрямо съответната страна - решение № 505 от 16.11.2011 г. по гр. д. № 1590/2010 г. на ВКС, IV-то г. о., а в разглеждания случай не се установява участието на съдебния състав, който не се е отвел от разглеждането на делото, да се е отразило на правилността на постановения съдебен акт. Препращайки към правилата на чл. 259, ал. 2 - 4, чл. 260, 261, 262 и 273 ГПК, разпоредбата на чл. 275, ал. 2 ГПК установява конкретни формални изисквания, на които следва да отговаря една частна жалба, за да се породи деволутивният ефект от нейното подаване. Преди постановяване на всеки съдебен акт, съдът е длъжен да прецени процесуалната допустимост на искането и редовността на жалбата, с която е сезиран. Срокът за обжалване по чл. 275, ал. 1 ГПК е преклузивен. За неговото изтичане съдът следи служебно и при констатация за просрочие на жалбата същият е длъжен да я върне като процесуално недопустима - чл. 275, ал. 2, вр. чл. 262, ал. 2, т. 1 ГПК. Отрязъкът от съобщението за връчване на препис от определението от 02.08.2013 г. е зашит на л. 72 от гр. д. № 23817/2013 г. на Софийския районен съд, подписан е от посочения в него адресат М. Д. с дата на получаване 29.08.2013 г. и е подпечатан от извършилия връчването „призовкар към СРС“ И. В. С.. Трайно е възприето в практиката на ВКС становището, че връчителят, вписвайки определени обстоятелства в призовката-формуляр, съставя официален удостоверителен документ, в който обективира своите действия и който се ползва с материална доказателствена сила (решение № 107 от 16.07.2013 г. по гр. д. № 1782/2013 г. на ІІІ-то г. о., решение № 269 от 15.01.2014 г. по гр. д. № 4081/2013 г. на ІІІ-то г. о., решение № 829 от 13.12.2010 г. по гр. д. № 1527/2010 г. на ІV-то г. о., и др.). Ето защо оплакванията на касатора не обосновават допускане на касационното обжалване в хипотезата на релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като не се установява евентуалната предубеденост на постановилите обжалваните актове съдебни състави да се е отразила на решаващите им изводи по предмета на възникналия процесуалноправен спор - напротив, същите са в пълно съответствие с относимите процесуалноправни норми и установената съдебна практика във връзка с тяхното приложение. Отделно от това, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК следва да бъде свързано с актове на Съда на Европейския съюз (или на Конституционния съд на Република България), докато практиката, посочена от касатора в изложението, е на Европейския съд по правата на човека, която не попада в обхвата на разглежданото основание. На последно място - касационно обжалване не може да бъде допуснато и поради отсъствието на установената в закона формална предпоставка за достъп до касационно обжалване на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в случая не удовлетворява изискванията на процесуалния закон за формулиране на конкретен правен въпрос, който да е обусловил решаващите изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който въпрос касаторът да е обосновал наличието на една от визираните в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК хипотези. Съгласно задължителните разяснения към т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Следователно, отсъствието на конкретно поставен правен въпрос представлява самостоятелно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.,