Определение № 4812 от 24.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 764/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Т. Н. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Добрички окръжен съд № 85 от 20.03.2023 г. по гр.д.№ 839/ 2022 г., с което /в обжалваната пред въззивния съд част/ частично е отменено и частично е потвърдено решение на Тервелски районен съд по гр.д.№ 25/ 2022 г. и като краен резултат А. Х. Б. е осъдена да заплати на жалбоподателя получената без основание сума от 966 лева, представляваща сбор от стойността на 2 бр. лагери – 166 лева и 4бр. летни гуми – 800 лева, платени от М. Т. Н. за ремонт на собствения на А. Б. лек автомобил „Мерцедес“ рег. [рег.номер на МПС], и получената без основание сума от 4 800 лева, представляваща част от сумата 6 300 лева, платена от М. Т. Н. за придобиване на същия автомобил, а е отхвърлен искът за заплащане на сумите 24 270 лева - изтеглени с банкова карта и дадени в брой парични средства, 1 889 лева - стойност на ремонт и закупени вещи, 2 400 лева - половината от платен наем за недвижим имот, 240 лева - за телевизия и интернет, 2 400 лева - стойност на лаптоп, разликата от 966 лева до 6 462,80 лева - за ремонти на автомобил „Мерцедес“ рег. [рег.номер на МПС] и 1 586 лева - административни такси за същия автомобил, разликата от 6 300 лева до 6 600лева - за закупуване на същия автомобил и е разпределена отговорността за разноските в производството. Въззивното решение не е обжалвано от ответницата, не съществуват съмнения по валидността му, поради което е влязло в сила в частта, в която исковете са уважени. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК като основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол жалбоподателят поставя следните въпроси: 1. „Допуснал ли е нарушение въззивния съд, на материалния закон и процесуалните правила, като не се е произнесъл по възражението за погрешна правна квалификация на предявените искове /основен и евентуални/?“; 2. „Уточнена ли е правната квалификация на всеки от предявените искове и по какъв критерий съдът е приел, че с част от претендираните от ищеца суми ответницата неоснователно се е обогатила, а за други /при същите твърдения за липса или отпаднало основание за получаването/ претенцията е отхвърлена?“; 3. „Допустима ли различна правна квалификация за всеки от комулативно съединените искове, като се вземат предвид обстоятелствата установяващи липса на семейни или сходни на семейните отношения между страните през процесния период, предвид твърденията на ответната страна, че не е считала, че с ищеца са семейство?“; 4. „Следва ли въззивният съд да се произнесе по спорния предмет като анализира събраните по делото доказателства и изложи собствени мотиви, по въпроса налице ли е неоснователно обогатяване на ответницата и като се вземе предвид, че в основата си иска е един, защо приема, че само за част от претендираните суми иска е основателен?“; 5. „След като приема частична основателност на възраженията на ответницата, че извършените плащания са за общи за страните по делото житейски нужди, следва ли съдът да изложи отделни мотиви защо за част от извършените плащания приема, че е налице неоснователно обогатяване на ответницата“; 6. „След като съдът е приел за безспорно фактическо съжителство на страните по делото, следва ли да се изложат мотиви за правната характеристика на този факт в контекста на погасяване на общи нужди за това съжителство, за които не са представени изрични писмени доказателства, но същите са приети като извършени?“; 7. „Допустимо ли е предявяване на субсидиарния иск по чл. 59 ЗЗД при наличие на друг иск, с който обеднелият може да се защити?“; 8. „Допуснал ли е въззивният съд нарушение на чл.162 ГПК, като не е определил размера на сумите, приети като дадени в изпълнение на нравствен дълг по чл. 55, ал.2 ЗЗД?“; и 9. „Допуснато ли е нарушение при определяне родовата подсъдност на спора, като общата искова претенция е разделена на множество искове, което лишава ищеца от една съдебна инстанция?“. Жалбоподателят поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/, а във връзка с последния въпрос излага и твърдения за недопустимост на постановения съдебен акт. Ответната страна А. Х. Б. оспорва жалбата като недопустима в частта, в която се оспорва решението, с което въззивният съд се е произнесъл по обективно кумулативно съединени искове с цена под 5 000 лв. В останалата част оспорва жалбата с доводи, че поставените въпроси по естеството си са оплаквания за необоснованост на съдебния акт и съществени процесуални нарушения, които не подлежат на обсъждане в производството по чл.288 ГПК. Несъгласието на касатора с фактическите и правни изводи на въззивния съд не било основание за допускане на касационно обжалване, а посочената в изложението му по чл.284 ал.3 т.1 ГПК практика на ВКС нямала отношение към конкретния правен спор. Затова моли обжалването да не бъде допуснато, а при условията на евентуалност излага съображения за правилност на обжалваното решение. Възражението за частична недопустимост на жалбата е основателно. Въззивният съд се е произнесъл по обективно кумулативно съединени искове по гражданско дело, част от които са с цена под 5 000 лв. Съгласно чл.280 ал.3 т.1 ГПК, решението, с което се произнася по искове с такава цена, е окончателно, то не подлежи на обжалване. Неоснователно касаторът поддържа, че жалбата му е допустима, тъй като искът е един, а въззивният съд неправилно се е произнесъл, разделяйки изкуствено претенцията му. При преценката на допустимостта на жалбата касационният съд изхожда от това, как се е произнесъл въззивния съд, а не как е трябвало да се произнесе /това е въпрос по същество/. След като въззивният съд се е произнесъл по обективно кумулативно съединени искове, част от които с цена под 5 000 лв, то в тази част решението му е окончателно, а подадената касационна жалба срещу тази част от решението не подлежи на разглеждане. В останалата част жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. Въззивният съд приел, че в периода юни 2016 г. - октомври 2018 г. страните живели на семейни начала, без сключен граждански брак. Имали едно общо дете – М., родено през 2016 г. Първоначално страните обитавали дома на майката на ответницата в гр.Б., а в периода от началото на 2018 г. до раздялата им били на свободен наем в същия град. Част от времето ищецът пребивавал и в Англия, където работил, а на ответницата оставил банкова карта, от която да тегли пари. Съдът приел, че се касае за отношения на живеещи във фактическо съжителство, което било прекратено, които отношения, макар да не са правно регламентирани, наподобяват тези при граждански брак. По аналогия следвало да намерят приложение правилата на чл. 14 и чл.17 СК – за обща грижа за семейството, за осигуряване чрез общи усилия и според възможностите благополучието на семейната общност. Прекратяването на фактическото съжителство имало действие за напред. Както бившите съпрузи не си дължали връщане на онова, което са получили един от друг в изпълнение на задълженията по чл.14 и чл.17 СК, така и бившите партньори по фактическо съжителство не си дължали връщане на онова, което са получили един от друг по време на съжителството си за обезпечаване нуждите на фактическото семейство. Доколкото имало възможност за преодоляване на неоснователно обогатяване след прекратяването на съжителството, то тя следвало да се прилага само според правната уредба и с оглед на липсата на имуществена общност. За тегленето на суми в лева от ответницата, извършвано на АТМ в Б. за периода 09.2016 г. - 09.2018 г. /след раждането на детето/, съдът посочил, че ищецът по своя воля е предоставил картата си в държане на ответницата да тегли суми за свои и на семейството разходи, да закупува вещи по нейна преценка. На плоскостта на фактически сложилите се отношения между страните на взаимна грижа, грижа за общото им дете и домакинство според възможностите изключвали отговорността на ответницата за неоснователно обогатяване. В полза на ищеца не можело да възникне вземане за средствата, които той сам, съзнателно и в изпълнение на моралното си задължение по смисъла на чл.55 ал.2 ЗЗД е предоставил за обезпечаване нуждите на фактическото семейство, включително във времето на отсъствието му от страната. Същото важало за дадените в брой суми, платения за задоволяване на жилищна нужда на семейството наем, платените суми за ползване на услуги - телевизия и интернет. Освен това по делото останало недоказано, че ищецът предоставил в брой на ищцата 2 950 лева, че платил наем за ползваното жилище 4 800 лева, че платил на оператор за ползвана услуга - телевизия и интернет 240 лева. Исковете за тези суми, които съдът квалифицирал по чл.55 ал.1 ЗЗД подлежали на отхвърляне. По време на фактическото съжителство, ответницата е придобила по договор за покупко-продажба, сключен на 10.03.2016 г. лек автомобил марка „Мерцедес“. В протокол от 04.12.2018 г. за разпит на ответницата като свидетел по досъдебно производство тя признала за предоставена и от ищеца за закупуване на автомобила сума от 6 300 лева. Това признание не било опровергано от други доказателства, а съответствало на банковите документи за обмен на валута и показанията на свидетелите. В този случай увеличаването на имуществото на ответницата станало за сметка на имуществото на ищеца и при липса на установено основание за това сумата била дължима. До неоснователно обогатяване на ответницата за сметка на ищеца се стигнало и в резултат на извършени от последния разходи за привеждане на този автомобил в технически изправно състояние, тъй като не се установявало да е съществувало законно предвидено задължение за ищеца да заплаща стойността им. От доказателствата по делото било видно, че на 30.01.2018 г. били платени от ищеца на „Елит Кар“ 166 лева за 2бр. лагери, а на 24.04.2018 г. били платени 800 лева за четири броя летни гуми. Нямало доказателства за твърденията на ищеца за извършени плащания за ремонти на автомобила и за закупуване на други авточасти, както и за размера на платените от ищеца „административни такси“ /винетни стикери, данъци, застраховки, годишни прегледи/, затова предявеният иск бил неоснователен за разликата над 966 лева до пълния предявен размер от 6 462,80 лева. Неоснователна била и претенцията на ищеца за сумата 1 889 лева - вложени от него средства в ремонт и закупуване на вещи по време на съвместното съжителство с ответницата в жилището на майка й. Ответницата можело да бъде отговорна за извършените от ищеца ремонтни разходи само ако е собственик или съсобственик на имота, а закупуването на диван било по поръчка на майката на ответницата, а самата ответница не била страна по този договор. Освен това претенцията касаела заплащане стойността на налични в чужд имот движими вещи, които могат да бъдат отделени без съществено увреждане на имота. При това положение те не подлежали на заплащане,тъй като ищецът имал право да ги вземе. Относно закупеният с лични средства на ищеца лаптоп съдът приел, че от доказателствата по делото следвало, че това е станало с намерение да бъде подарен на ответницата. Затова не се касаело за неоснователно придобиване от ответницата на лична вещ с пари на ищеца Не съществува вероятност така постановеното въззивно решение да е недопустимо поради родова неподсъдност на спора пред районен съд като първа инстанция. Предявени са обективно кумулативно съединени искове, всеки от които има общ правопораждащ факт, според твърденията на ищеца. Този факт е съвместното живеене в определен период от време на страните по делото. Отделните вземания обаче не възникват само от този факт, а и от допълнителни пораждащи правата на ищеца факти, пак според неговите твърдения. Освен, че страните са съжителствали съвместно, той извежда правата си от допълнително настъпили обстоятелства – погасяване на заем за закупуване на лек автомобил, закупуване на лаптоп, закупуване на диван за майката на ответницата и т.н. Всеки от тези допълнителни факти поражда отделно вземане, а с оглед цената на отделните претенции те са подсъдни на районен съд като първа инстанция, поради което не възникват съмнения, че спорът е разрешен от функционално компетентния въззивен съд. Различно би било положение при претендиране само на разходи за издръжка на общо домакинство на фактически съжителстващите – тогава искът би бил един, но в процесния случай ищцовите претенции не попадат в тази хипотеза. Отделно, в последния формулиран правен въпрос ищецът погрешно смята, че неправилно /според него/ определената родова подсъдност го лишава от една инстанция. Спорът се разглежда от този състав като трета инстанция, т.е. максимално предвидената според действащото законодателство за граждански дела. Затова касационното обжалване не следва да бъде допуснато по твърденията за наличие на предпоставките по чл.280 ал.2 пр.2 ГПК. То не следва да бъде допуснато и по поставените въпроси. Първите шест от тях не отговарят на изискването, които чл.280 ал.1 ГПК поставя към общото основание за допускане на касационния контрол. Касаторът е формулирал във въпросителна форма твърденията си в касационната жалба за допуснати от въззивния съд нарушения на закона /материален и процесуален/ и за необоснованост на акта му. Тези питания не са относими към правните разрешения на въззивния съд, а към фактическите му констатации и прецизността на мотивите му, които в производството по чл.288 ГПК не могат да бъдат проверявани. Що се касае до последния въпрос, съдът изложи съображения във връзка с доводите на касатора за вероятна недопустимост на обжалваното решение. Въпроси 7 и 8 са правни, но те не обуславят обжалваното решение. Съдът не е държал мотиви, че искът по чл.59 ал.1 ЗЗД може да бъде предявен и когато обеднелият разполага с друг иск, а въпрос за приложението на чл.162 ГПК пред него въобще не е стоял. Исковете са отхвърлени като недоказани по основание, а не по размер. По необуславящи правни въпроси касационното обжалване не може да бъде допуснато. По тези съображения Върховният касационен съд