Определение № 409 от 19.09.2022 г. на ВКС по т. д. № 1962/2022 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на А. А. К., чрез процесуален пълномощник, срещу определение № 235 от 13.04.2022 г. по в.ч.гр.д. № 53/2022 г. на Окръжен съд – Монтана, с което е оставена без уважение жалбата на частния касатор против определение № 260966 от 06.12.2021 г. на Районен съд – Монтана за връщане на исковата му молба и прекратяване на производството по гр.д. № 1074/2021 г. В частната касационна жалба се поддържат доводи за неправилност на въззивното определение, на основанията по чл.281, т.3 ГПК, с искане за неговата отмяна. Твърди се, че съдът преждевременно се е произнесъл по допустимостта на предявения иск за оспорване на вземанията по издадената от РС-Монтана заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 2193/2020 г., а от друга страна, не е извършил цялостна преценка на доказателствата по делото и доводите на ищеца. Подробни съображения са изложени в жалбата и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Искането за достъп до касационно обжалване е в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл.3 ГПК. Частният касатор е поставил процесуалноправни въпроси относно: 1. Задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства, отнасящи се до правнозначимите за основателността на исковете факти, с излагане на правни изводи и посочване въз основа на какви доказателства ги е направил и 2. Спазването на преклузивния срок за подаване на искова молба по чл.424, ал.1 ГПК. По първия въпрос се твърди допуснато от въззивния съд отклонение от: ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и казуални съдебни актове на ВКС, постановени преди изменението на чл.290 ГПК / ДВ бр.86 от 2017 г./ По втория въпрос не е посочена допълнителна селективна предпоставка. В постъпили по делото отговори на частната касационна жалба и на основанията за допускане на обжалването ответното дружество – „Амиго Финанс“ ЕООД /с предишно наименование „Мого България“ ЕООД/, чрез пълномощника си, оспорва основателността на искането за достъп до касация, както и основателността на оплакванията за неправилност на атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна, срещу подлежащо на обжалване определение, при спазване на предвидения в чл.275, ал.1 ГПК преклузивен срок. За да потвърди определението на първостепенния съд за връщане на подадената от А. К. искова молба за оспорване на вземания на „Мого България“ ЕООД, произтичащи от прекратен договор за финансов лизинг на автомобил, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по приложеното ч.гр.д. № 2193/2020 г. на РС-Монтана, въззивният съдебен състав е извел извод, че договорът за продажба на върнатия лизингов автомобил на трето лице, сключен на 01.09.2020 г., не е ново или новооткрито писмено доказателство по см. на чл.424, ал.1 ГПК. Констатирал е, че в исковата молба и допълнителните уточнения от ищеца не се твърдят други нови писмени доказателства, даващи основание за преразглеждане на въпроса за дължимостта на вземането, обективирано във влязлата в сила заповед за изпълнение. В мотивната част на определението са изложени фактически и правни съображения, основани на: релевантните за допустимостта на иска факти и на доказателствата по делото, както и на тълкувателната и казуалната практика на ВКС. Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на атакуваното определение. Формулираният процесуалноправен въпрос, свързан със задължението на съда да мотивира своя съдебен акт съобразно изискванията на чл.12 и чл.235 ГПК, е значим за всяко дело. Не се установява обаче наличието на сочената от касационния жалбоподател допълнителна селективна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, предвид съдържанието на определението и обективираните фактически и правни изводи, потвърждаващи изведените такива от първостепенния съд. Преценката по допустимостта на предявения иск, с който ищецът цели оспорване на вземането на ответното дружество, е извършена въз основа на конкретните данни по делото, при съобразяване на задължителната за съдилищата практика на ВКС. Доводите на частния касатор за преждевременно реализиране на тази преценка /доколкото биха могли да се съотнесат към допустимостта на определението/, не могат да се възприемат, тъй като съдът е отчел уточненията на исковата молба и въз основа на тях е извел извод за това, доколко твърдяното ново писмено доказателство попада в обхвата на чл.424, ал.1 ГПК. Тази преценка е от обуславящо значение за допустимостта на иска, а не за неговата основателност, в какъвто смисъл са тълкувателните указания в т.16 от Тълкувателно решение № 4 от 22.05.2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съобразени от въззивната инстанция. Вторият въпрос е абстрактно поставен и по него не се твърди никоя от предвидените допълнителни предпоставки за достъп до касация. От друга страна, въпросът относно спазването на тримесечния преклузивен срок по чл.424, ал.2 ГПК за предявяване на иска за оспорване на вземането по влязлата в сила заповед за изпълнение, обективира несъгласието на частния касатор с извода за недопустимост на иска и е съотносим към правилността на прекратителното определение. Преценката за материалната и процесуална законосъобразност и обоснованост на обжалвания съдебен акт не попада в предметния обхват на селективното производство, а основанията за достъп до касационно обжалване и основанията за неправилност на въззивния съдебен акт не са тъждествени. В този смисъл са указанията, дадени в т.1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, които не да отчетени в достатъчна степен от частния касатор. Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното основание по чл.280, ал.2, предл.трето ГПК. Съгласно практиката по приложение на посочената норма, атакуваният съдебен акт би могъл да се квалифицира като очевидно неправилен при превратно прилагане на закона, при прилагане на отменена/изменена правна норма, или при явна необоснованост. От цялостното съдържание на въззивното определение не се констатират такива пороци. Обосноваването на соченото от частния касатор самостоятелно основание за достъп до касационен контрол с доводи за процесуална незаконосъобразност на въззивното определение, не подлежи на преценка, предвид съществената разлика между основанията по чл.281, т.3 ГПК, съответно основанията по чл.280, ал.1 ГПК и въведената от законодателя квалифицирана форма на неправилност на съдебния акт по чл.280, ал.2, предл.трето. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение