Определение № 167 от 05.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1937/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба с вх. № 2893/28.01.2020 г., подадена от „Мото-Пфое“ ЕООД чрез адв. Т. В., срещу определение № 2642/18.12.2019 г. по ч. гр. д. № 2678/2019 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено определение № 3305/06.08.2019 г. по гр. д. № 2745/2018 г. на Пловдивския районен съд, с което е оставена без разглеждане като недопустима искова молба на настоящия жалбоподател.

В частната касационна жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното определение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. В изложението към нея жалбоподателят поддържа допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и поставя следните въпроси:

1. необходим другар ли е съпругът на ищеца по предявен иск за установяване на правото на собственост върху вещи или имоти, когато той е и управител на дружеството - ответник по иска;

2. Какъв е редът за защита на кредитора на дружество - ответник по иск за собственост, чийто управител е съпруг на ищеца, който не предприема действия за защита на правата на дружеството, като вследствие на решението по установителния иск и на основание ТР № 3/2016 г. от 29.06.2017 г. на ОСГК на ВКС собственик на имота стават двамата съпрузи.

Частната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу определение, подлежащо на обжалване пред ВКС.

Ответниците В. Л. С. и Й. Л. С. считат, че касационно обжалване не се следва да се допуска, от „Агройокон-92“ ООД, Л. Я. С. и А. А. С. не са получени отговори.

Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., при произнасяне по частната касационна жалба намира следното:

Предявен е от „Мото - Пфое“ ЕООД като кредитор на „Агройокон-92“ ООД срещу В. Л. С., Л. Я. С., Й. Л. С. и А. А. С. положителен установителен иск за признаване на установено, че собственик на имот с идентификатор ...., представляващ едноетажна промишлена сграда - цех за сладолед, със застроена площ от 131 кв. м., находящ се в [населено място], е „Агройокон - 92“ ООД.

Първоинстанционният съд констатирал, че с решение от 14.03.2014 г. по гр. д. № 15469/2013 г. на Пловдивския районен съд е признато за установено спрямо „Агройокон - 92“ ООД, че В. С. и Й. С. са собственици на подробно описани имоти, придобити въз основа на давностно владение, продължило повече от 10 години, считано от 01.01.2002 г. В предмета на делото попада и цех за сладолед с идентификатор № .... и площ от 131 кв. м. Въз основа на тази констатация съдът заключил, че „Агройокон - 92“ ООД е обвързано от обективните предели на силата на пресъдено нещо по посоченото дело досежно предмета на разгледания иск. Ищецът по настоящото дело, в качеството си процесуален субституент, не предявява свои права, а тези на своя длъжник, поради което и силата на пресъдено нещо следва да бъде зачетена, макар същият да не е бил страна по предходното дело. Прието е още, че е налице и субективен идентитет на страните, доколкото основанието за придобиване на собственост, посочено в решението по гр. д. № 15469/2013 г., е придобивна давност по чл. 79, ал. 1 ЗС, не е спорно, че другите двама ответници по иска по чл. 134 ЗЗД - Л. С. и А. С., са съпрузи на ищците по гр. д. № 15469/2013 г. В. С. и Й. С. и след като имотът е придобит в режим на съпружеска имуществена общност, то като необходими задължителни другари те се явяват обвързани от силата на пресъдено нещо. В заключение съдът посочил, че без значение за допустимостта на иска е обстоятелството, че влязлото в сила решение по гр. д. № 15469/2013 г. може да бъде противопоставено на кредитора „Мото-Пфое“ ЕООД - ако е засегнат от сделки или действия, които намаляват имуществото на длъжника, кредиторът разполага с друг способ за защита, лежащ извън възможностите, уредени в чл. 134 ЗЗД.

За да постанови обжалваното определение, Пловдивският окръжен съд приел, че е налице обективен идентитет между предмета на влязлото в сила решение, посочващ имота с идентификатор .... и искането в настоящото производство, изложено в петитума на исковата молба. Освен това е налице и субективен идентитет, тъй като според решението по гр. д. № 15469/2013 г. на Пловдивския районен съд В. и Й. С. са придобили правото на собственост върху имота по давност, поради което техните съпрузи Л. С. и А. С., също ответници по иска по чл. 134 ЗЗД, извличат своето право на собственост от същото влязло в сила решение. Възражението, че по отношение на Л. С. придобивната давност е спряла да тече на основание чл. 115, ал. 1, б. „г“ ЗЗД вр. чл. 84 ЗС /тъй като от 18.02.2003 г. е управител на „Агройокон - 92“ ООД, а по-късно - и съдружник в същото/, е прието за неоснователно по съображения, че той извлича правото си на собственост от влязлото в сила съдебно решение при приложение принципа за съпружеска имуществена общност и тъй като в нито един момент не се е твърдяло, че за него е текла придобивна давност. Позовавайки се на ТР № 3 от 29.06.2017 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГК на ВКС, съдът установил неточност в обжалваното първоинстанционно определение, състояща се в това, че съпрузите били необходими задължителни другари, а не факултативни такива, каквото е разрешението в горепосочената задължителна съдебна практика. Въпреки това Пловдивският окръжен съд приел, че тази неточност е без значение за действието на влязлото в сила решение спрямо тях. Въззивният съд приел за правилни и съображенията на Пловдивския районен съд за възможността кредиторът да се защити чрез други способи, лежащи извън този по чл. 134 ЗЗД.

При тези решаващи изводи на въззивната инстанция съставът на ВКС, I-во г. о., намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.

Мотивите на въззивното определение не съдържат изводи относно това дали съпругът на ищеца по иск за установяване право на собственост върху вещи или имоти, принадлежащи на ответното дружество, чийто управител е именно първият, е необходим другар. Въззивният съд само е зачел влязлото в сила решение, което обвързва и неучаствалия в делото съпруг на ищеца, прилагайки принципа на съпружеската имуществена общност при придобиване по време на брака на вещи или имоти на основание придобивна давност, когато елементите от фактическия ѝ състав са осъществявани чрез упражнявана от единия съпруг фактическа власт с намерение за своене. В случай на съдебно установяване на това право силата на пресъдено нещо се разпростира и спрямо неучаствалия в делото съпруг на ищеца, който в качеството си на необходим, но незадължителен другар, не е следвало да бъде конституиран като страна по иска за собственост в съгласие с разрешението, дадено в ТР № 3/29.06.2017 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГК на ВКС, че по предявен от или срещу съпрузите иск за собственост на вещи или имоти, придобити в режим на съпружеска имуществена общност, съпрузите са необходими, но не са задължителни другари. След като такова решаващо съображение, каквото се съдържа в поставения първи въпрос, не е изложено от Пловдивския окръжен съд, то по него не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Вторият въпрос също не е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд за наличието на сила на пресъдено нещо, водещо като резултат до недопустимост на предявения иск. Становището, че за ищеца съществуват други способи за защита извън този по чл. 134 ЗЗД, е констатация, а не мотив за формиране правния извод на съда, обективиран в обжалваното определение.

Наред с това следва да се посочи, че по поставените от частния жалбоподател въпроси липсва и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, каквато би била налице, ако: а/. произнасянето на съда е свързано с тълкуване на закона, в резултат на което ще се достигне до отстраняване на непълноти или неясноти на правни норми, или б/. съдът за първи път се произнася по даден правен спор, или в/. изоставя се едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго. В настоящия случай частният жалбоподател не е обосновал наличие на някоя от посочените хипотези.

С оглед изхода на делото и предвид заявеното искане, на ответниците по частната касационна жалба В. С. и Й. С. следва да се присъдят разноските за водене на делото в касационната инстанция в размер на по 790 лева.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.