Решение № 6794 от 18.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 9525/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК.

Образувано е по касационна жалба на „К и К“ ООД, подадена чрез процесуален представител адв. Георгиев, против Решение № 24837 от 21.07.2025 г., постановено по адм. дело № 7672/2024 г. по описа на Административен съд – София-град (АССГ), с което е отхвърлена жалбата на „К и К“ ООД против мълчалив отказ на Изпълнителния директор на НАП да издаде акт за прихващане и възстановяване на недължимо платени суми по подадено искане вх. № 26-К-1065/17.05.2024 г. и са присъдени разноски в полза на Националната агенция за приходите /НАП/.

В касационната жалба се поддържат касационните основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Обобщени оплакванията се свеждат до следното. Според касатора първата съдебна инстанция не е идентифицирала правилно предметът на спора, който според тази страна касае „установяване кой е компетентният орган да се произнесе по искането за прихващане и възстановяване (ИПВ), респ. преписката да бъде изпратена на този орган за произнасяне“. Счита, че е на лице вътрешно противоречие в мотивите на съдебния акт – от една страна съдът е извел извод, че именно Изпълнителния директор на НАП е компетентен да се произнесе по подаденото ИПВ, а от друга – с диспозитива е прието, че не е на лице формиран мълчалив отказ на компетентния орган. Отделно оспорва изводите на първата съдебна инстанция за липсата на основание за възстановяване на недължимо внесена на основание § 22, ал. 1 от Преходните и заключителни разпоредби (ПЗР) към Закона за държавния бюджет на Република България за 2024 г. (обн. ДВ, бр. 106 от 2023 г., в сила от 01.01.2024 г., отм.) във вр. с чл. 30, ал. 6 от Закона за хазарта (ЗХ). Поддържа становището, че § 22, ал. 1 от Преходните и заключителни разпоредби (ПЗР) към Закона за държавния бюджет на Република България за 2024 г. (обн. ДВ, бр. 106 от 2023 г., в сила от 01.01.2024 г., отм.) е противоконституционна. Излага подробни аргументи за това свое особено искане, както в касационната жалба, така и в депозираните след приключване на устните състезания по делото две допълнителни становища, като по същество настоява, че посочената разпоредба нарушава редица фундаментални принципи на правовата държава – принципът на законност, правна сигурност и защита на оправданите правни очаквания. Искането е и за отмяна на Решение № 24837/21.07.2025 г., постановено по адм. дело № 7672/2024 г. по описа на АССГ и разрешаване спора по същество с отмяна на мълчаливия отказ на Изпълнителния директор на НАП да се произнесе по ИПВ с вх. № 26-К-1065 от 17.05.2024 г. по регистъра на НАП за прихващане и/или възстановяване на недължимо платена сума в размер на 17 500 лева и законната лихва по нея, като незаконосъобразен с връщане на преписката на Изпълнителния директор на НАП за произнасяне със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона. Заявено е и особено искане на основание чл. 150, ал. 2 от КРБ и ТР № 3 от 2020 г. по к.д. № 5/2019 г. на КС за сезиране на Конституционния съд с искане за установяване противоконституционността на разпоредбите на § 19 - § 22 от ПЗР към ЗДБРБ за 2024 г., до произнасянето на който на основание чл. 229, ал. 1, т. 6 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК да бъде спряно производството по разглеждане на касационната жалба. Претендира се присъждане и на сторените в процеса разноски, в която връзка представя писмени доказателства и списък по чл. 80 от ГПК.

Ответникът – Изпълнителния директор на НАП, чрез процесуален представител гл.юрк. А.-Петров, оспорва касационната жалба и отправеното особено искане по подробни аргументи, изложени в депозиран писмен отговор, поддържан и в проведеното открито съдебно заседание. Настоява за оставяне в сила на обжалвания съдебен акт с присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като взе предвид наведените доводи в касационната жалба и доказателствата по делото и като извърши служебна проверка на основанията по чл. 218, ал. 2 от АПК, приема следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, поради което е процесуално допустима, а по съществото жалбата е неоснователна.

Предмет на съдебния контрол за законосъобразност пред Административен съд – София-град е формиран мълчалив отказа на Изпълнителния директор на НАП по подадено пред него Иска с вх. с вх. № 26-К-1065 от 17.05.2024 г. по регистъра на НАП за прихващане и/или възстановяване на недължимо платена сума в размер на 17 500 лева и законната лихва по нея.

Установено е в хода на съдебното производство (и това са факти по които страните не спорят), че:

1. Дружеството жалбоподател е притежавал издаден лиценз за организиране на хазартни игри с игрални автомати съгласно Решение № 21/28.02.2020 г. на Председателя на Държавната комисия по хазарта за срок от 5 години (до 28.02.2025 г.) за обект в гр. Нова Загора, [улица].

2. С Декларация за дължима еднократна част от таксите по чл. 30, ал. 6 от ЗХ с вх. № 26-К-295 от 19.02.2024 г. и преводно нареждане от 27.02.2024 г. дружеството е декларирало и внесло сумата от 17 500 лева - такса по чл. 30, ал. 6 от ЗХ, изчислена съобразно правилата на § 22 от ПЗР към Закона за държавния бюджет на Република България за 2024 г. (ЗДБРБ за 2024 г.), а именно за 14 месеца, считано от 01.01.2024 г. до датата на изтичане на издадения лиценз за организиране на хазартни игри с игрални автомати.

3. На 17.05.2024 г. „К и К“ ООД подава Искане за прихващане и/или възстановяване с вх. № 26-К-1065/17.05.2024 г. по регистъра на НАП, с което се претендира възстановяване на недължимо внесена на основание § 22 от ПЗР към ЗДБРБ за 2024 г. (обн. в ДВ бр. 108 от 30.12.2023 г., в сила от 01.01.2024 г.) във вр. с чл. 30, ал. 6 от ЗХ (редакцията съгласно изм. с ДВ бр. 108 от 30.12.2023 г. в сила от 01.01.2024 г.) държавната такса в размер на 17 500 лева, касаеща игрална зала с адрес г. Нова Загора, [улица] и законната лихва върху посочената сума от датата на поканата до изплащането й по сметка на кредитора, с аргументи за противоконституционност на посочените правни норми.

4. По искането не е последвало изрично произнасяне от Изпълнителния директор на НАП, който го е препратил по компетентност на ТД на НАП – Велико Търново.

При така възприетата фактическа обстановка първостепенният съд в изпълнение на задължителните за него указания, дадени с Определение № 12668 от 21.11.2024 г., постановено по адм. дело № 10781/2024 г. по описа на ВАС, и Определение № 4755/09.05.2025 г., постановено по адм. дело № 3980/2025 г. по описа на ВАС, приел, че непроизнасянето на Изпълнителния директора на НАП, чиято компетентност произтича от чл. 17, ал. 1, т. 1 и т. 16 от ЗХ, в срока по чл. 25, ал. 1 от ЗХ формира мълчалив отказ по смисъла на чл. 58, ал. 1 от АПК, подлежащ на оспорване за законосъобразност на основание чл. 28 от ЗХ по правилата на АПК и при специална местна подсъдност. Съответно извел е извод за допустимостта на съдебния контрол, като предприет от надлежна страна, срещу подлежащ на оспорване акт и в преклузивния за това срок.

По съществото на спора е приел, че доколкото предмет на съдебния контрол е законосъобразността на формиран мълчалив отказ на административния орган, то той се свежда до правилното прилагане на материалния закон, т.е. на лице ли са били основанията да де откаже издаването на искания административен акт, което налагало отговор на въпроса – на лице ли е недължимо платена сума по чл. 30, ал. 6 от ЗХ от организатор на хазартни игри.

Анализирайки нормите на чл. 30, ал. 6 от ЗХ (в приложимата му редакция в сила от 01.01.2024 г.) и тези на § 18 - § 22 от ПЗР на ЗДБРБ за 2024 г. (обн. в ДВ бр. 108 от 30.12.2023 г., в сила от 01.01.2024 г.) съставът на АССГ е приел, че заплащането на таксата на лицензионна дейност по чл. 30, ал. 6 от ЗХ е предвидено с оглед предоставяне възможността на лицензианта да осъществява дейността, която е поставена под особен мониторинг от страна на държавата, като с визираните текстове от ПЗР на ЗДБРБ за 2024 г. (обн. в ДВ бр. 108 от 30.12.2023 г., в сила от 01.01.2024 г.) считано от 01.01.2024 г. наред с увеличаване нейният размер, вкл. и в хипотезата на хазартни игри с игрални автомати, организирани в населени места до 500 000 жител (както е в случая), е предвидено и задължение за нейното заплащане вкл. и от организаторите на хазартни игри с игрални автомати, притежаващи лицензии, издадени преди 01.01.2024 г., при размер съответен на оставащия срок до изтичане срока на последните. Или възприето е придадено несъщинско обратно действие на приетото изменение в чл. 30, ал. 6 от ЗХ.

Съображенията на оспорващия за противоконституционност на същите правни норми са отхвърлени с аргумента, че от една страна „не били подкрепени с каквито и да било юридически аргументи“, а от друга – че единствено компетентен да се произнесе по този въпрос е Конституционният съд на Република България, който няма доказателства да е сезиран в този смисъл, нито да се е произнесъл по този въпрос, поради което и същите разпоредби следва да бъдат изпълнявани и съблюдавани от правните субекти, за които се отнасят.

В обобщение и е прието, че не е на лице основание за възстановяване на спорната държавна такса, заплатена на валидно правно основание, при липсата към момента на подаване на ИПВ на други основания, водещи до извод до частично или цялостно отпадане на дължимостта й, поради което и мълчаливият отказ на Изпълнителния директора на НАП да се произнесе по ИПВ вх. № 26-К-1065/17.05.2024 г. по регистъра на НАП е счетен за законосъобразен и нестрадащ от породи, водещи до неговата отмяна, поради което и жалбата е отхвърлена като неоснователна.

Постановеното решение е валидно, допустимо и правилно.

Процесното решение е постановено при наличие на положителните и при липса на отрицателни процесуални предпоставки за разглеждане на жалбата, по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд, в законен състав, в предвидената за това форма.

Неоснователно е възражението за подмяна, респ. неяснота, относно предмета на делото. Всъщност той е ясно дефиниран в обстоятелствената част и петитум на жалбата, сложила началото на съдебното производство, съответно е потвърден и с Определение № 12668 от 21.11.2024 г., постановено по адм. дело № 10781/2024 г. по описа на ВАС, и Определение № 4755/09.05.2025 г., постановено по адм. дело № 3980/2025 г. по описа на ВАС, дадените с които указания по тълкуването и прилагането на закона са били задължителни за първата съдебна инстанция – така чл. 236 във вр. с чл. 224 от АПК.

Предвид изложените от касатора аргументи е необходимо да се отбележи, че липсата на произнасяне от компетентния административен орган по подадено до него искане за издаване на конкретен административен акт в законоустановения за това срок (както е в случая) по силата на законовата фикция на чл. 58, ал. 1 АПК е приравнено на отказ да бъде издаден поискания акт, т.е. отказ по съществото на искането.

Трайно е разбирането в теорията и практиката, че „мълчаливият отказ“ по смисъла на чл. 58, ал. 1 от АПК съставлява законно презюмирано отрицателно по съдържание волеизявление от страна единствено на компетентния административен орган по отправено до него искане за издаване на административен акт с конкретно предписано съдържание.

Затова и в производството по оспорването на мълчалив отказ съдът се произнася по съществото на спора, „с оглед на всички фактически и правни предпоставки, обуславящи претендираното право, като изхождат от предполагаемите съображения, които са мотивирали административния орган да не уважи искането“, както това е разяснено още с т. 5 от Постановление № 4 от 22.09.1976 г. по гр. д. № 3/76 г., Пленум на ВС, което не е загубило своето значение и при действието на АПК.

Неточното посочване в мотивите на съдебния акт, че „разгледана по същество жалбата е основателна“, не може да доведе до извод за неяснота във волята на първата съдебна инстанция, при положение че не на лице пълно съответствие (извън тази неточност) между същинските мотиви от фактическа и правна страна и диспозитива на съдебния акт.

В този порядък не се установя касационно основание в обхвата на чл. 209, т. 2 от АПК, нито съществени нарушения на съдопроизводствените правила по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК.

Всъщност законосъобразността на оспорения административен акт, при зачитане на спецификата на казуса, е изследвана в съответствие с очертаните предели на предмета на съдебната проверка в чл. 168 от АПК на всички основания по чл. 146 от АПК.

Съдебното решение се основава на обоснованата преценка на събраните доказателства, като е постановено и в съответствие с приложимите за казуса материалноправни норми.

Спорът по делото не е по фактите, както се поддържа и от касатора, а е изцяло по приложението на материалния закон и е свързан с отговор на въпроса дали спорната такса по чл. 30, ал. 6 от ЗХ, изчислена на основание § 22 от ПЗР на ЗДБРБ за 2024 г. (обн. в ДВ бр. 108 от 30.12.2023 г., в сила от 01.01.2024 г.), е внесена на валидно правно основание, поради което и не се явява недължимо платена (каквото е становището на ответника по касация, споделено изцяло от първата съдебна инстанция), или напротив – същата е недължимо платена, с аргументи за противоконституционност на правилото на § 22 от ПЗР на ЗДБРБ за 2024 г. (обн. в ДВ бр. 108 от 30.12.2023 г., в сила от 01.01.2024 г. (каквато е тезата на касатора).

По отношение на твърденията на касатора за противоконституционност на разпоредбите на § 19 – § 22 от ПЗР на ЗДБРБ за 2024 г. (обн. в ДВ бр. 108 от 30.12.2023 г., в сила от 01.01.2024 г.) поради противоречието им с нормата на чл. 4, ал. 1 от КРБ и направеното в тази връзка искане за сезиране на Конституционния съд на РБългария, настоящият касационен състав намира, че последното следва да се остави без уважение.

Съгласно чл. 150, ал. 2 от КРБ, Върховният административен съд може да спре производството и да сезира КС при установено от него несъответствие между закона и Конституцията - тоест при противоречие на законова норма с Конституцията. Анализът на изтъкнатите от касатора в тази връзка съображения не обуславя извод за наличие на условията за сезиране на КС.

На първо място следва да се посочи, че разпоредбите на § 19 - § 21 от ПЗР на ЗДБРБ за 2024 г. (обн. в ДВ бр. 108 от 30.12.2023 г., в сила от 01.01.2024 г.), касаещи организаторите на хазартните игри, посочени в чл. 30, ал. 3 от Закона за хазарта, с лицензи, издадени преди 1 януари 2024 г.; организаторите на хазартни игри в игрално казино с лицензи, издадени преди 1 януари 2024 г. и Организаторите на хазартни игри за онлайн залагания с лицензи, издадени преди 1 януари 2024 г., не са приложимо право по настоящия казус, поради което и не се налага тяхното тълкуване, вкл. и в аспекта на съответствието им с Конституцията на РБългария.

Единствено относимо към разрешаване на казуса са правилата на § 18 и § 22 от ПЗР на ЗДБРБ за 2024 г. (обн. в ДВ бр. 108 от 30.12.2023 г., в сила от 01.01.2024 г.)

Действително към датата на постановяване на решението за издаване на лиценз на жалбоподателя за организиране на хазартни игри с игрални автомати в игрална зала – 11.02.2020 г., приложимата редакция на чл. 30 от ЗХ (изм. и доп. - ДВ, бр. 105 от 2014 г., в сила от 1.01.2015 г.) не е предвиждал в случаи като процесния заплащането на еднократна такса за издаване и поддържане на лиценз за игри с игрални автомати (таксата по чл. 30, ал. 6 от ЗХ е въведена с изм. и доп. - ДВ, бр. 69 от 04.08.2020 г.), като правилото на ал. 5 (респ. ал. 7 след изм. и доп. - ДВ, бр. 69 от 04.08.2020 г.) е дефинирало, че „за хазартните игри, които се облагат с алтернативен данък по Закона за корпоративното подоходно облагане /сред които попада и процесната по арг. от чл. 242, ал. 1 ЗКПО/, се събират само таксите по ал. 1“.

Безспорно в ДВ, бр. 108/30.12.2023 г. е обнародван Закона за държавния бюджет на Република България за 2024 г. в сила от 01.01.2024 г.

С интересуващите ни в казуса § 18 и § 22 от Преходните и заключителните разпоредби към него са направени изменения в Закона за хазарта, както следва - с § 18, т. 2 е изменен чл. 30 като с б. „г“ ал. 6 се изменя по следния начин: "(6) За поддържане на лиценз за игри с игрални автомати със срок на лиценза 5 години се събира еднократна държавна такса в размер на 75 000 лв., когато игрите са организирани в населени места до 500 000 жители, и в размер на 150 000 лв., когато игрите са организирани в населени места над 500 000 жители. За поддържане на лиценз за игри с игрални автомати със срок на лиценза 10 години се събира еднократна държавна такса в размер на 150 000 лв., когато игрите са организирани в населени места до 500 000 жители, и в размер на 300 000 лв., когато игрите са организирани в населени места над 500 000 жители.", а с б. "д" се отменя ал. 7.

Най-сетне с § 22, ал. 1 от ПЗР към ЗДБРБ за 2024 г. се въвежда и спорното тук правило, че организаторите на хазартни игри с игрални автомати с лицензи, издадени преди 1 януари 2024 г. /сред които попада и процесният/, дължат таксата по чл. 30, ал. 6 от Закона за хазарта, изчислена по посочената в разпоредбата формула – А=/В: С/хD, където А е дължимата еднократна част от таксата; В е еднократната част от таксата по чл. 30, ал. 3; С е общият брой месеци от срока на действие на издадения на организатора лиценз, а D е броят месеци на действие на лиценза, оставащи след 1 януари 2024 г.

Според ал. 2 в случай, че срокът на действие на лиценза в месеци след 1 януари 2024 г. не изтича в края на календарен месец, определянето на общия брой месеци от срока на действие на издадения на организатора лиценз за целите на изчисляване на дължимата еднократна част от таксата по ал. 1 се закръглява надолу до края на предходния календарен месец. Според ал. 3 дължимата еднократна част от таксата, определена по ал. 1, се декларира и внася в срок до 28 февруари 2024 г. при условията и по реда на чл. 92 от Закона за хазарта като образецът на декларацията се утвърждава от министъра на финансите в срок до 31 януари 2024 г.

При така установената правна регламентация, настоящият касационен състав не споделя обоснованите с противоречие с чл. 4, ал. 1 от Конституцията, а именно за нарушаване на принципа на правовата държава, и по-конкретно на законността, правната сигурност и защита на оправданите правни очаквания (включително нарушаване забраната за ретроактивност, която индиректно осигурява закрилата на оправданите очаквания) аргументи на „К и К“ ООД за сезиране на Конституционния съд на РБългария за проверка съответствие на § 22 от ПЗР на ЗДБРБ за 2024 г. (обн. в ДВ бр. 108 от 30.12.2023 г., в сила от 01.01.2024 г.) с Конституцията на РБългария.

Именно законодателя разполага с правомощието да определя политиките и мерките, които да предприеме в областта на хазарта, с цел защита вкл. и на обществения интерес, като Конституционният съд в своята константна практика поддържа, че принципът на правна сигурност не може да се идентифицира с абсолютно недопускане на промяна в действащата законодателна рамка на дадена сфера на обществени отношения, както и че очакванията на правните субекти да не се променя дадено законодателството не са конституционно защитени.

Безспорно в случая законодателната промяна е в съответствие с правилото на чл. 60, ал. 1 във вр. с ал. 2 от Конституцията на РБългария.

Отделно както следва например от Решение № 8 от 21.07.2022 г. на КС по к. д. № 4/2022 г. „както "легитимни правни очаквания" или "конституционнооправдани правни очаквания", отразяват очакванията на правните субекти за стабилност и неизменност на законодателната уредба, ограниченията в ретроактивността на правните норми и правно гарантираната им възможност да реализират в пълнота своите субективни права, необезпокоявани от чужда намеса (най-вече на държавата) - Решение № 12 от 2016 г. по к. д. № 13 от 2015 г., Решение № 5 от 2017 г. по к. д. № 12 от 2016 г., Решение № 8 от 2017 г. по к. д. № 1 от 2017 г., Решение № 1 от 2018 г. по к. д. № 3 от 2017 г., Решение № 5 от 2018 г. по к. д. № 11 от 2017 г., Решение № 14 от 2020 г. по к. д. № 2 от 2020 г, Решение № 8 от 2021 г. по к. д. № 9 от 2020 г.“, но също така и, че "Конституцията, като предоставя на Народното събрание законодателната власт…, му признава правото да преценява целесъобразността от приемането, изменението, допълнението или отмяната на един или друг закон или негова разпоредба. … Единствено Народното събрание има власт да решава дали и как да регулира обществените отношения, които се поддават на трайна уредба…" (Решение № 10 от 2009 г. по к. д. № 12 от 2009 г.). В същото, а и в други свои решения (Решение № 5 от 2000 г. по к. д. № 4 от 2000 г., Решение № 10 от 2012 г. по к. д. № 15 от 2011 г., Решение № 3 от 2016 г. по к. д. № 6 от 2015 г.) Конституционният съд се придържа към тезата, че единствените възможни ограничения по отношение на това правомощие са само тези, които се съдържат в самата Конституция, закрепени като права на гражданите или нейни основни принципи“, както и че „според константната практика на съда нито надеждата, че ще се съхрани благоприятен правен режим, нито надеждата за ненастъпване на неблагоприятен такъв са оправдани правни очаквания (Решение № 5 от 2017 г. по к. д. № 12 от 2016 г.). Не може да се твърди, че правните субекти имат легитимно правно очакване законодателят да им гарантира, че съдържанието на установените в закона права и условията за тяхното придобиване и упражняване не подлежат на промяна (Решение № 8 от 2017 г. по к. д. № 1 от 2017 г.), тъй като принципът на правна сигурност не може да се идентифицира с абсолютно недопускане на промяна в действащата законодателна рамка на дадена сфера на обществени отношения (Решение № 5 от 2018 г. по к. д. № 11 от 2017 г.).“.

На следващо място не може да се приеме, че и законно придобити права са засегнати от ретроактивна мярка, както се поддържа от касатора. Такава обратна сила (в същинския смисъл на това понятие) на обсъжданото правилно не може да се приеме, че е придадена от законодателя, доколкото същата се прилага изключително и само след влизане в сила на закона, спрямо правоотношения които продължават да се развиват и върху тях правилото се разпростира за в бъдеще.

Нееднократно Конституционния съд в своят практика е дефинирал разграничението между „обратно действие на закона, когато той преурежда юридическите факти от момента на тяхното проявление до завършен фактически състав, с който приключва едно правоотношение (ретроактивност stricto sensu), и случаите, когато нововъведен правен режим преурежда за в бъдеще заварени правоотношения, които не са приключили (привидна, несъщинска ретроактивност – незабавно прилагане на закона).“

По този повод приема, че „правилото за неретроактивност е проява на конституционните принципи за правова държава и законност“, но и че "...хипотезата на прилагане на новия закон към заварено правоотношение не е равнозначно на обратно действие на новия закон (Решение № 12 от 11.11.2010 г., Решение № 9 от 1996 г., Решение № 10 от 2011 г.). Конституцията не съдържа забрана за обратно действие на правните норми във всички области на правото, а тя произтича от върховенството на правото като конституционен принцип (чл. 4, ал. 1 от Конституцията) и е приложима към хипотезите на ретроактивност stricto sensu, когато се нарушава доверието в правната система, правната сигурност и придобити права. Изрична забрана в този смисъл се съдържа единствено в чл. 5, ал. 3 от Конституцията по отношение на наказателните закони, които предвиждат нови или по-тежки санкции от отменените. Не е изключен ретроактивен ефект на закона в гражданскоправните отношения и той може да бъде обоснован с публичен интерес, особено ако става дума да правни норми, приети в процес на трансформиране на ценностния фундамент на обществото. Докато ретроактивност stricto sensu е допустима само по изключение, несъщинска ретроактивност е по правило възможна, когато законодателните цели не могат да бъдат надхвърлени от интереса на индивида в продължаващото действие на предишния закон. Незабавното прилагане на закона е съвместимо с принципа на закрила на правната сигурност, когато е подходящо и необходимо, за да бъде постигната преследваната от закона цел, и се остане в границите на разумно приемливото при цялостно балансиране на "излъганото доверие" и значимостта и спешността на основанията за законодателните промени.“. (така Решение № 5 от 11.05.2017 г. на КС по к. д. № 12/2016 г.).

Това разбиране е проведено и в практика на Конституционния съд в областта на данъчното облагане.

Така например в Решение № 10 от 24.10.2013 г. на КС по к. д. № 8/2013 г. изрично е прието, че макар и неговото разбиране, основано на чл. 4 от Конституцията, прогласил принципа за правовата държава, да е категорично за това, че материалният данъчен закон не може да има обратно действие (както изразено ясно например още в Решение № 9 от 1996 г. по к.д. № 9 от 1996 г., в което съдът посочва, че "Проява на конституционните принципи за правова държава и законност в областта на данъчното право е правилото за неретроактивност на данъчната норма. Конституционният съд не е чужд на разбирането, че данъчният закон действа занапред, от влизането му в сила насетне. Нормите, с които се въвеждат данъчни задължения или данъчни утежнения, трябва да бъдат създадени преди времето, за което те се отнасят. Гражданите трябва да знаят предварително, преди настъпването на финансовата година, данъците и техния размер, които те ще плащат."), това не е така в случаите, в които е на лице „хипотезата на прилагане на новия закон към заварено правоотношение, което не е равнозначно на обратно действие на новия закон. В тази част не само практиката, но и доктрината прави ясното разграничение между хипотезата на обратно действие на закона, когато той преурежда юридическите факти от момента на тяхното проявление до завършен фактически състав, с който приключва едно правоотношение, и хипотезата, при която новият императивен правен данъчен режим урежда за в бъдеще завареното правоотношение, което не е приключило.“.

Няма никакво основание това разбиране да бъде отречено и по отношение регламентацията на държавните такси, съотнесено конкретно към обсъжданото тук правило за поведение, въведено от законодателя, при положение че фактите по делото, установяват, че се отнася до действие на законова норма върху заварено/висящо правоотношение.

В обобщение въпреки подробно изложените доводи в касационната жалба и представените допълнителни становища настоящият касационен състав не констатира твърдяното от касатора противоречие на коментирания § 22 от ПЗР на ЗДБРБ за 2024 г. (обн. в ДВ бр. 108 от 30.12.2023 г., в сила от 01.01.2024 г.) с Конституцията на РБългария, в частност с чл. 4, ал. 1, поради което няма основание за упражняване на правомощието по чл. 150, ал. 2 от КРБ, и съответно - искането следва да бъде оставено без уважение.

При съобразяване на Определение от 3 юли 2025 година по съединени дела C-687/24 и C-688/24 на СЕС, касационната инстанция не намира основания, черпени от настоящи казус, за сезирането му.

Или оспореният мълчалив отказ правилно е приет за материално законосъобразен от състава на Административен съд – София-град.

По изложените съображения касационната жалба се явява неоснователна и решението на АССГ като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила.

С оглед изхода на спора неоснователно е искането за присъждане на разноски в полза на касатора.

Основателно е искането за ответника по касация за присъждане на разноски, под формата на дължимото се юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 200 лева, съобразно правилото на чл. 143, ал. 3 от АПК, във вр. с чл. 37 от Закона за правната помощ, във вр. с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, които следва да бъдат присъдени в полза на НАП (така § 1 т. 6 от ДР на АПК). Превалутирани съгласно чл. 12 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в РБ разноските възлизат на 102,26 евро.

Мотивиран така, Върховният административен съд, състав на осмо отделение