Определение № 884 от 25.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 571/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на С. К. Н. против определение №20872 от 23.12.2024 г., постановено по ч. гр. д.№13462 по описа за 2024 г. на Софийския градски съд, ГЖ, II-Г, с което е оставена без уважение частната и жалба срещу определение №20117788 от 11.03.2024 г. по гр. д. №17059 по описа за 2020 г. на Софийския районен съд,170 състав, в частта, с която първоинстанционният съд е отказал да отмени присъждането на 2 500 лв. адвокатско възнаграждение на противната страна. Частният жалбоподател твърди, че определението на въззивния съд е неправилно и незаконосъобразно, поради което моли да бъде допуснато до касационно обжалване и да бъде отменено, като искането на противната страна за присъждане на разноски бъде оставено без уважение. „Велмарт“ ЕООД не взема становище по частната касационна жалба. Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид становището на частния жалбоподател, приема следното: С определение № 20108749 от 17.11.2023 г. по гр. д. № 17059 по описа за 2020 г. на Софийския районен съд, 170 състав, производството по делото е било прекратено поради оттегляне на иска и ищцата В. Й. М. е била осъдена да заплати на ответното дружество 3 500 лв. разноски, представляващи адвокатско възнаграждение, а с определение №20117788 от 11.03.2024 г. по същото дело размерът на възнаграждението е намален на 2 500 лв. и потвърден до тази сума. С. К. Н. е обжалвала това определение пред Софийския градски съд в частта, с която първоинстанционният съд е отказал да отмени изцяло присъждането на разноски в полза на ответното дружество. Въззивният съд е потвърдил определението в обжалваната част, тъй като е приел, че адвокатското възнаграждение е заплатено изцяло в брой според отбелязването в договора между дружеството и пълномощника, а размерът му не е прекомерен с оглед фактическата и правна сложност на делото. Във връзка с тези мотиви в обжалваното определение касаторът не е формулирал правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК. В изложението на касационните основания от 20.01.2025 г. пълномощникът на касатора е посочил, че в случая не е спазен принципът на законност, защото ответното дружество не е доказало плащането на адвокатското възнаграждение с разписка или с банков превод. Разнообразната и противоречива практика води до регрес по отношение развитието на правото. Тези абстрактни разсъждения не представляват смислено поставяне на въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл в обжалвания съдебен акт. Непосочването на такъв въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване/ т.1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/. Дори да се приеме след тълкуване, че касаторът е повдигнал въпроса относно това как се доказва плащането на адвокатското възнаграждение, даденият от въззивния съд отговор на този въпрос съответства на практиката на ВКС. На стр.20 по описа на първоинстанционното дело се намира договорът за правна защита и съдействие между ответното дружество и неговия процесуален представител, в който е записано, че адвокатското възнаграждение е заплатено в брой. Съгласно т.1 от ТР № 6 от 6.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, ако плащането е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка. По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на определението на Софийския градски съд не следва да се допуска. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение