Определение № 1869 от 24.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 881/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Х. А., чрез адв. М. Х. от САС, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 619/05.12.2025 г., постановено по в. т. д. № 426/2025 г. по описа на Апелативен съд-София, ТО, 15 състав, с което е потвърдено решение № 1458/13.03.2025 г., постановено по гр. д. № 4422/2024 г. по описа на СГС, с което е отхвърлен предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от Н. Х. А. срещу Г. Л. П. положителен установителен иск с правно основание чл. 535 ТЗ за установяване със сила на пресъдено нещо съществуването на менителнично вземане в размер на 160000 евро, материализирано в запис на заповед, издаден на 18.05.2020 г., с падеж на определен ден – 23.05.2020 г., ведно със законната мораторна лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение – 10.03.2023 г., до окончателното му плащане, за което е издадена заповед за незабавно изпълнение № 9524/30.03.2023 г. по ч. гр. д. № 12888/2023 г. по описа на СРС, 162 с-в. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради неговата необоснованост – макар и във фактическите изводи на двете приети от първоинстанционния съд съдебно-почеркови експертизи да съществуват съществени различия по отношение на главния факт на доказване в настоящото исково производство (дали процесният запис на заповед е издаден от ответника-длъжник в заповедното производство), апелативният съд е обосновал незаконосъобразното фактическо съждение, че двете заключения на СПЕ еднозначно установяват, че оспореният запис на заповед не е автентичен – не е подписан от лицето, което се сочи за негов автор. Счита, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила - въпреки че въззивникът във въззивната жалба е релевирал правен довод за извършено от първоинстанционния съд процесуално нарушение (при отказа да допусне нова разширена СПЕ, макар и двете приети от него СПЕ да си противоречат при отделни фактически изводи), въззивният съд неоснователно не е уважил доказателственото искане за допускане на разширена СПЕ - при процесуалните предпоставки на чл. 266, ал. 3 ГПК. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, както със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, така и със самостоятелното селективно основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – решението е очевидно неправилно, като поставя следните процесуалноправни въпроси: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви по всички наведени възражения от страната?”; 2. „Следва ли въззивният съд да назначи нова тройна разширена експертиза, при условие че приетите по делото експертизи (в случая СПЕ) си противоречат напълно една на друга в обстоятелствената част, въпреки че достигат до едни и същи изводи, при положение, че вещите лица не са ползвали годен сравнителен материал и двете експертизи не отговарят на приетите правила и методика за извършване на СПЕ, и при условие, че експертизите са оспорени своевременно и е направено мотивирано искане за назначаване на нова разширена тройна експертиза при разглеждане на делото пред първа инстанция и с въззивната жалба?”; 3. „Следва ли въззивният съд да мотивира отказа си за назначаване на нова трайна експертиза, съгласно всички наведени оплаквания във въззивната жалба?” и 4. „Следва ли въззивният съд да съпостави приетите и оспорени от ищеца по делото експертизи с останалите събрани по делото доказателства и да извърши самостоятелен анализ на същите при произнасянето си относно искане за допускане на тройна СПЕ?” (по тези процесуалноправни въпроси се твърди противоречие както със задължителната практика – тълкувателните разяснения по т. 3 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ВКС, така и с казуалната практика - решение № 87/02.07.2013 г. на ВКС; решение № 206/22.11.2019 г.; решение № 125/03.06.2016 г.; решение № 107/02.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2461/2019 г., IV г. о.; решение № 220/07.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1428/2013 г., III г. о.; решение № 165/17.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4719/2008 г., I г. о. и решение № 172/04.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3960/2018 г., IV г. о. Касаторът счита, че правният отговор на тези процесуалноправни въпроси е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник - с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е изяснил, че записът на заповед представлява заповедна ценна книга, която едновременно материализира определено субективно право и доказва неговото пораждане. Следователно, абсолютна предпоставка за упражняване на правата по записа на заповед е обективното му съществуване като писмен акт, който е подписан от лицето, което се сочи в него като издател. Пояснил е, че при предявен менителничен иск ищецът-кредитор трябва да докаже вземането си, основано на менителничния ефект (той трябва да е действителна правна сделка - да изхожда от посоченото като издател лице). Съгласно чл. 461 ТЗ, който се прилага и за записа на заповед въз основа на препращащата разпоредба, уредена в чл. 537 ТЗ, при полагане на подпис от лице, различно от посочения издател/авалист (неистински подпис), менителнично задължение не може да възникне за това лице - неавтентичният менителничен ефект не може да задължи формално посочените в него издател или авалист. Апелативният съд е счел процесният запис на заповед за редовен от външна страна, тъй като той отговаря на изискванията на чл. 535 ТЗ. В настоящия случай обаче от двете приети в първоинстанционното производство съдебно-графически експертизи се установявало по категоричен начин, че подписът за „издател” не е положен и ръкописният текст с трите имена не е написан от Г. Л. П.. В този смисъл, между Н. Х. А. и Г. Л. П. не е породено и не съществува по процесния запис на заповед действително менителнично правоотношение - за ответника по предявения менителничен иск не е възникнало задължение за плащане на сумата от 160000 евро на ищеца на посочения в ценната книга падеж - 23.05.2020 г. Въззивният съд е приел за неоснователни правните доводи на въззивника за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение поради постановения отказ да назначи повторна разширена съдебно-почеркова експертиза. Счел е за обоснован този акт на първоинстанционния съд - двете приети експертни заключения са категорични и взаимно поддържащи се относно изводите, че подписът и ръкописното изписване на имената за издател на процесния запис на заповед не са положени от ответника. В този смисъл, не е имало основание и необходимост за допускане на повторна разширена съдебно-почеркова експертиза – изготвяне на повторна експертиза не е била необходима за изясняване на фактическата страна на спора. От друга страна, не са породени уредените в правната норма на чл. 266, ал. 3 ГПК процесуални предпоставки за допускане на повторна съдебно-почеркова експертиза. Искането на въззивника за допускането ѝ в тричленен състав - за установяване авторството на подписа и изписването на имената на издател върху процесния запис на заповед, би било допустимо и необходимо, ако пред първата инстанция са приети две категорични, но взаимно изключващи се експертни заключения относно основно, решаващо за изхода на делото, спорно обстоятелство, за установяването на което са необходими специални знания (в този смисъл решение № 107/02.07.2020 г. по гр. д. № 2461/2019 г., IV г. о.). Апелативният съд подробно е анализирал фактическите изводи, до които са достигнали двете приети от първоинстанционния съд СПЕ – първата е установила, че подписът и ръкописният текст върху оригинала на процесния запис на заповед са изпълнени саморъчно с помощта на пишещо средство тип химикалка със синя на цвят химикална паста, като не са констатирани признаци на сканиране, копиране или пренасяне на подписа, ръкописния текст и други реквизити от документа с техническо средство. При изследване на подписа - обект на експертизата, е установено, че той има смесена транскрипция, състояща се от букви „Г”, „П” и „Р”, нечетими (безбуквени) елементи и параф с надредови и подредови примковидни елементи. Той е положен със степен на обработеност около средната, със забавен темп, средни по размер, с десен наклон, движения под средната степен на свързаност. Установено е наличие на относително постоянен натиск на пишещия прибор, тъпи начала и краища, необосновани спирания и прекъсвания на движенията, слабо изразена начупеност на дъговидни елементи, което свидетелства за забавен темп и нарушена координация. Такива признаци (установени и при изследване на ръкописния текст с имената за издател) са характерни при полагане на подписи и изписване на текстове с влагане на старание за имитация на действително съществуващ подпис и ръкописен текст. Образците от подписа на Г. П. се характеризират със смесена транскрипция от букви „Г”, „П”, „Р”, нечетими елементи и параф с надредови и подредови примковидни или ъгловато свързани елементи. Те са положени със степен на обработеност над средната, с бърз темп и добре оформени дъговидни елементи, средни по размер, с десен наклон, средна степен на свързаност на движения. В рамките на естествената вариантност при графическото изразяване на елементите в образците на подписите се наблюдава стереотипност на характерните особености на изградения писмено-двигателен навик на лицето при полагане на подписи по различно време и при различни условия - използваните образци произхождат от едно и също лице, графическите признаци имат висока степен на идентификационна значимост и са годни за сравнително изследване. След сравняване на изследвания подпис в процесния запис на заповед с образците от подписа на Г. Л. П. са установени различия в общите (степен на обработеност, темп на движенията, степен на свързаност) и такива по-характерни частни признаци: вид на свързване при изписване на вертикалните елементи на буква „П” - в изследвания подпис: разделно с дописване на свързващ елемент, а в образците: слято; форма на движението при свързване на надредовия елемент на буква „П” с вертикалния елемент на буква „р”: в изследвания подпис с разтегливо примковидно свързване, а в образците с дъговидно или ъгловато свързване; относително разположение на вертикалния елемент на буква „р” спрямо втория вертикален елемент на буква „П”, в изследвания подпис: върху него, а в образците: вдясно от него; относително разположение на надредовата част на последния безбуквен елемент, спрямо надредовата част на предходните елементи - в изследвания подпис: по-високо, а в образците: в една възходяща линия; относителен размер при изписване на подредовия примковиден елемент - в изследвания подпис: увеличен и разтеглив по хоризонтала, а в образците: намален. Установените съществени различия, оценени в съвкупност с констатираните признаци, са достатъчни по обем, за да се формира изводът, че изследваният подпис в процесния запис на заповед и образците от подписа на Г. Л. П. не са положени от едно и също лице. Съществени различия, описани в осем точки в заключението, вещото лице установява и при сравняване на изследвания ръкописен текст в процесния запис на заповед с образците от почерка на Г. Л. П.. Наред с установените различия са констатирани и сходства в общата форма и структурата на подписа и буквите в ръкописния текст, които могат да бъдат обяснени с влагане на старание за имитация на действително съществуващ подпис. От повторната СПЕ, която е имала задача и да изследва снети образци от почерка и подписа на ответника както от лявата, така и от дясната ръка, се установява, че в процеса на разделното сравнително изследване на непосредствените обекти и сравнителния материал са използвани съответните технически средства, като след анализ на получените резултати са констатирани признаци за техническа подправка на ръкописния текст и подписа; немотивирани забавяния, спирания или ускорявания стереотипа на движение при изпълнение на някои буквени и свързващи елементи. Подписът е положен със среден към висок темп на движение, при средна степен на свързаност, десен наклон при изразено дясно възходящо движение и характерно разположение на елементите на подписа един спрямо друг и спрямо редовото обозначение. Експертизата е установила различия в общите признаци при полагане на подписи с лявата и дясната ръка, изразяващи се в степен на обработеност и координация на движенията. При подписите, положени с лява ръка, се наблюдава устойчиво изразен стереотип на движение и висока степен на обработеност, а при дясна ръка по-слабо обработен почерк, изразен в подписа и нарушен стереотип на движение. Анализирайки тези разлики, експертизата е обосновала фактическия извод, че лявата ръка на Г. Л. П. е водеща при писане и полагане на подписи – те, без тези, изпълнени с дясна ръка, са високо обработени. Положени са с висок темп на движение, при много висока степен на свързаност, средни към големи по вертикален размер, разтегнати по хоризонтала, десен наклон и характерно разположение на елементите на подписа един спрямо друг и спрямо хоризонталния срез на листа, като преобладават праволинейно, леко дъговите движения при изпълнение на буквените и безбуквени елементи и смесени при свързващите. Анализирайки количествените и качествени проявления на тези констатации, е изяснено, че подписите, използвани като сравнителен материал, са положени от едно лице. При извършване на сравнително графическо изследване на признаците, отразили се в подписа, положен в записа на заповед, с признаците, констатирани в подписите, положени от Г. Л. П., и използвани като сравнителен материал, са установени различия в общите признаци като: стереотип на движение при изпълнение на елементите, образуващи конфигурацията на подписа като цяло, степен на обработеност и свързаност, темп на полагане и конфигурация. Наред с тези различия в общите признаци са констатирани и сходства, изразяващи се в транскрипцията, размера и разположението на подписа спрямо редовото обозначение и спрямо хоризонталния срез на листа. Различия са констатирани и в по-характерни и индивидуализиращи пишещия частни признаци като: стереотип на движение, количество и форма на изпълнение на първия елемент на подписа; размер, количество на движенията, относително разположение на свързващия елемент между монограмно изпълнените първи две главни букви и буква „Р” или Р-образния” нечетлив елемент; разделно изпълнени къс праволинеен и голям по вертикала примкообразен елемент, които не се наблюдават при нито един от вариантите на изпълнение на подписите от сравнителните образци; различие в посоката на движение и формата на изпълнение на подредовата част на „Д-„ или „У-образния” парафен елемент. Анализирайки констатираните различия и визуални сходства, тяхното приложение и относителна значимост, с акцент върху качествените показатели, експертизата е достигнала до фактическия извод, че подписът, положен от името на Г. Л. П. в процесния запис на заповед, не е положен от това лице. Аналогичното изследване, извършено и по отношение на ръкописния текст на трите имена, съдържащ се в менителничния ефект, обект на изследване, и сравнителния материал, е обосновало заключението, че текстът с имената върху записа на заповед не е изпълнен от Г. Л. П.. При изслушване на заключението по повторната СПЕ се изяснява, че почеркът и подписът са една много сполучлива добре направена имитация, като тя най-вече се проявява при изписване на имената - имитиращият се стреми да се доближи в максимална степен до почерка на лицето и човекът, който е извършил това, разполага с ръкописен текст и подписи на П., поради което разликите са много трудно откриваеми. Но вещото лице категоричното е поддържало заключение в смисъл, че имената върху записа на заповед, както и положеният подпис не са изпълнени от Г. Л. П.. При съобразяване на установените от двете СПЕ правнорелевантни факти и взаимовръзките между тях апелативният съд е обосновал правното съждение, че в конкретния случай фактическите изводи по двете експертни заключения са изцяло съответстващи си. От друга страна, в хода на първоинстанционното производство процесуалният представител на ищеца е имал възможност да прояви процесуална активност и да представи надлежни - според него образци, за сравнително изследване на почерка на ответника. Дори и от въззивника не са посочени конкретни други сравнителни образци от въззиваемия, които евентуално могат да разколебават достоверността на изводите на двете приети от първата инстанция съдебно-почеркови експертизи. В този смисъл, въззивният съд е приел за неоснователен правния довод на въззивника, че сравнителният материал, използван от вещите лица, е негоден и недостатъчен. В хода на първоинстанционното производство не е оспорван предоставеният сравнителен материал от ищцовата страна, както и не е искано снабдяването с друг различен сравнителен материал. За първи път едва с въззивната жалба се твърди, че сравнителният материал е негоден за изготвяне на експертизата, без обаче да се посочва кой е годният според въззивника. За по-голяма яснота апелативният съд е изяснил, че в случая липсва противоречие между констатациите на двете приети почеркови експертизи – те се допълват и са категорични в своята заключителна част. Макар и въззивникът да се е позовал на извадени от контекста изречения от експертизите, за да обоснове противоречие, реално такова не съществува. Неоснователни са и оплакванията, че снемането на сравнителни образци от почерка на Г. Л. П. в отсъствието на процесуалния представител на ищеца опорочава експертните заключения – въпреки че този пълномощник изрично е направил искане да присъства при снемането на сравнителните образци при повторната съдебно-графическа експертиза, той не е предоставил по делото актуален телефонен номер за контакт и не се е свързвал с вещото лице, което след многократни и безрезултатни опити да влезе във връзка с ищеца и неговия адвокат, е снел сравнителни образци в адвокатска стая на СГС в тяхно отсъствие. Този факт не поставял под съмнение обективността и правилността на повторната експертиза. При така изяснените правнорелевантни факти и изложените правни доводи апелативният съд е заключил, че предявеният менителничен иск е неоснователен и тъй като правният извод, до който въззивният съд е достигнал, изцяло съвпада с крайните правни съждения на първоинстанционния съд, обжалваното решение е потвърдено. Първият процесуалноправен въпрос е от значение за установяване на действителните правнорелевантни обстоятелства по делото и изграждането на правилни фактически изводи при формиране на вътрешното убеждение на съда (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК) – чрез съвкупната преценка на всички събрани по делото годни доказателствени средства (съобразно тяхната действителна доказателствена сила) и при съобразяване с наведените правни и фактически доводи във въззивната жалба и нейния писмен отговор. Именно вследствие на тази мисловна логическа дейност въззивният съд трябва да подведе приетите от него за установени по делото факти под диспозицията на приложимата материалноправна норма, за да реши правилно правния спор, предмет на исковото производство. Апелативният съд е извършил самостоятелна преценка на всички относими по делото доказателства, като подробно и последователно се е произнесъл по всеки един от релевираните във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение поради неговата необоснованост и нарушение на процесуалния закон. При съвкупното обсъждане на събраните по делото доказателства е обосновал фактическия извод, че двете приети експертни заключения са категорични и взаимно поддържащи се относно изводите, че подписът и ръкописното изписване на имената за издател на процесния запис на заповед не са положени от ответника. В този смисъл, не е имало основание и необходимост от допускане на повторна разширена съдебно-почеркова експертиза – изготвяне на повторна експертиза не е била необходима за изясняване на фактическата страна на спора. Изяснил е, че искането на въззивника за допускането на нова, трета поред, в тричленен състав СПЕ - за установяване авторството на подписа и изписването на имената на издател върху процесния запис на заповед, би било допустимо и необходимо, ако пред първата инстанция са приети две категорични, но взаимно изключващи се експертни заключения относно основно, решаващо за изхода на делото, спорно обстоятелство, за установяването на което са необходими специални знания. В конкретния случай фактическите изводи по двете експертни заключения са изцяло съответстващи си. Въззивният съд е приел за неоснователен правния довод на въззивника, че сравнителният материал, използван от вещите лица, е негоден и недостатъчен - в хода на първоинстанционното производство не е оспорван предоставеният сравнителен материал от ищцовата страна, както и не е искано снабдяването с друг различен сравнителен материал. За първи път едва с въззивната жалба се твърди, че сравнителният материал е негоден за изготвяне на експертизата, без обаче да посочва кой е годният според въззивника. За по-голяма яснота апелативният съд е изяснил, че в случая липсва противоречие между констатациите на двете приети почеркови експертизи – те се допълват и са категорични в своята заключителна част. Макар и въззивникът да се е позовал на извадени от контекста изречения от експертизите, за да обоснове противоречие, реално такова не съществува. Следователно, апелативният съд подробно е обосновал своето правно съждение защо счита за неоснователни релевираните във въззивната жалба правни доводи за противоречие както между фактическите изводи на двете СПЕ, така и за негодност на предоставените от ответника сравнителни образци. Дали при осъществения анализ на събраните по делото доказателства, вкл. на фактическите изводи на двете СПЕ апелативният съд е допуснал твърдяната в касационната жалба правна грешка, обуславяща необосноваността на въззивното решение, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след установяване на обстоятелството, че въззивното решение подлежи на касационен контрол при общата и специалните предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК. Вторият процесуалноправен въпрос не отговаря на общата процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване - той да е от съществено значение за изхода на спора по настоящото дело (съобразно тълкувателните разяснения, дадени по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК) и да е обусловил правосъдната воля на въззивния съд. Апелативният съд не е достигнал до правния извод, нито че приетите по делото СПЕ напълно си противоречат в обстоятелствената си част, макар да са достигнали до тъждествени окончателни изводи, нито че вещите лица не са ползвали годен сравнителен материал, нито че двете съдебни експертизи не отговарят на приетите правила и методика за извършване на СПЕ, както твърди касаторът. Третият процесуалноправен въпрос не е отговаря на специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като той е разрешен не в противоречие с практиката на ВКС, а в съответствие с нея. Въззивният съд подробно е изяснил защо не е допуснал нова, разширена повторна СПЕ, като се е обосновал с липса на нарушение на първоинстанционния съд при постановяване на отказ за допускане на това доказателствено искане - двете приети експертни заключения са категорични и взаимно поддържащи се относно изводите, че подписът и ръкописното изписване на имената за издател на процесния запис на заповед не са положени от ответника. В този смисъл, не е имало основание и необходимост за допускане на повторна разширена съдебно-почеркова експертиза – изготвяне на трета поред експертиза не е била необходима за изясняване на фактическата страна на спора. От друга страна, не са породени уредените в правната норма на чл. 266, ал. 3 ГПК процесуални предпоставки за допускане на повторна съдебно-почеркова експертиза. Искането на въззивника за допускането ѝ в тричленен състав - за установяване авторството на подписа и изписването на имената на издател върху процесния запис на заповед, би било допустимо и необходимо, ако пред първата инстанция са приети две категорични, но взаимно изключващи се експертни заключения относно основно, решаващо за изхода на делото, спорно обстоятелство, за установяването на което са необходими специални знания. Несъгласието на касатора с тези правни доводи на въззивния съд не е основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Четвъртият (последният) процесуалноправен въпрос също е решен в съответствие с практиката на ВКС - както е изяснено в решение № 75/13.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2206/2020 г., IV г. о., съдът формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на събраните допустими доказателства, затова съгласно чл. 202 ГПК не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице. Той може да приеме, че установени в заключението факти и причинни връзки не са доказани или че неустановени в заключението факти и причинни връзки са доказани, но само след обсъждането поотделно и в съвкупност на всички обстоятелства по делото. Въззивният съд е анализирал поотделно и в своята логическа съвкупност всички фактически изводи, до които са достигнали двете СПЕ, както и изяснените взаимовръзките между установените от вещите лица правнорелевантни факти. Обстоятелството дали тези факти законосъобразно са приети за установени от въззивния съд (от събраните доказателствени средства и способи за изясняване на взаимовръзките между фактите и явленията в обективната действителност), обуславя необосноваността на съдебния акт, но този порок на въззивното решение, водещ до неговата неправилност, може да бъде изследван не в селективното производство по чл. 288 ГПК, а едва при допускане на въззивното решение до касационно обжалване (арг. чл. 281, т. 3, предл. 3 ГПК). От друга страна, правните норми, които уреждат процесуалното задължение за оценяване на достоверността на фактическите изводи, до които е достигнала назначената от съда експертиза при установяване на правнорелевантните обстоятелства по делото и тяхната взаимна връзка, са ясни и непротиворечиви, като тяхното нормативно съдържание е изяснявано както от правната доктрина, така и от съдебната практика, вкл. и от задължителната. Следователно, произнасянето по тези въпроси от настоящия състав на ВКС не би допринесло за промяна на създадената съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването на тези правни норми (чл. 201 ГПК и чл. 202 ГПК), респ. за развитие на правото. Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния и процесуалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. По своето правно естество – в тази част, оплакванията в изложението по 284, ал. 1, т. 3 ГПК представляват касационни основания за отмяна на обжалваното въззивно решение като неправилно поради неговата необоснованост и поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила (на основание чл. 281, т. 3, предл. 2 и предл. 3 ГПК). По изложените правни съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд