Определение № 3641 от 11.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3253/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Т. М. К., чрез адвокат А. С., срещу решение № 1079 от 23.02.2024 г. по в.гр.д.№ 10680/2022 г. на Софийски градски съд, ІV-Б въззивен състав, с което е отменено решение № 1506 от 27.02.2022 г. по гр.д.№ 25722/2021 г. на Софийски районен съд, ГО, 41 състав, в частта с която предявените от М. Г. Б. и Д. Г. Б., срещу Т. М. К. установителни искове са отхвърлени за разликите от по над 3/8 до по 1/2 идеални части процесния недвижим имот и е постановено решение, с което е признато за установено по предявените от М. Г. Б. и Д. Г. Б. срещу Т. М. К. искове с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК, че М. Г. Б. и Д. Г. Б. са собственици, на основание наследяване на Г. Д. Б. и договор за покупко-продажба, сключен с н.а. № 152/1996 г., на спорните идеални части - всеки от тях за разликата над 3/8 до 1/2 идеални части от недвижим имот - апартамент № 3, със застроена площ от 36.57 кв.м., заедно с прилежащото му мазе № 14, със застроена площ от 7.70 кв.м., и 3.23% идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху дворното място, в което е построена сградата, съставляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор [№] по КККР на [населено място], с адрес [населено място], район С., [улица], ет.2, ап.3. В изложението към касационната жалба се поддържа наличие на основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Ответниците по касационната жалба М. Г. Б. и Д. Г. Б., в депозиран чрез адвокат С. Д. писмен отговор, излагат становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното: Исковото производство е образувано по предявени от М. Г. Б. и Д. Г. Б. срещу Т. М. К., на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, искове за признаване за установено по отношение на ответницата, че всеки от ищците е собственик на по 1/2 идеална част от процесния апартамент, на основание наследяване на Г. Д. Б. и договор за покупко-продажба, сключен с н.а. № 152/1996 г. Ищците твърдят, че договорът за покупко-продажба на процесния апартамент е сключен през време на брака между наследодателя им Г. Д. Б. и съпругата му И. И. Б., но независимо от това баща им е бил изключителен собственик на апартамента, тъй като продажната цена е платена с парични средства негова лична собственост, получени от продажба на имот лична собственост, придобит преди брака. Ответницата Т. М. К. не оспорва, че ищците са собственици общо на 3/4 идеални части от процесния апартамент (всеки от тях на по 3/8 идеални части) на основание наследяване на Г. Б. и придобиване на 3/4 идеални части от наследодателя им на основание договор за покупко-продажба и прекратена със смъртта на съпругата съпружеска имуществена общност. Оспорва твърдението им да са собственици на останалата 1/4 идеална част по съображения, че тази 1/4 идеална част е придобита от нея по наследство от майка й И. Б.. Първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано в частта, с която е признато за установено по отношение на ответницата, че всеки от ищците е собственик на по 3/8 идеални части от процесния апартамент. Пред настоящата инстанция производството по делото е висящо в частта, с която предявените от М. Г. Б. и Д. Г. Б. срещу Т. М. К. установителни искове са уважени за разликите от по над 3/8 идеални части до по 1/2 идеална част за всеки от ищците. Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че Г. Д. Б. е придобил собствеността върху жилищна сграда в северната половина на парцел Х. - за имот 274, в кв. 57 по плана на [населено място], ведно с 1/2 ид.ч. от парцела, на основание договор за покупко-продажба, сключен с нотариален акт № 120, т. V, д. № 1758/1963 г. на нотариус при ПРС и съдебна спогодба, одобрена с определение от 18.05.1957 г. по гр. д. № 829/1975 г. по описа на Пловдивски окръжен съд. От приетото по делото заключение на съдебнотехническата експертиза е установена идентичност между имотите по н.а. № 120/1963 г. на нотариус при ПРС и делбения протокол от 18.06.1975 г. по гр. д. № 829/1975 г. на ОС – Пловдив. Г. Д. Б. и И. И. Б. са сключили граждански брак на 24.09.1980 г. С нотариален акт № 76/22. 12. 1995 г. Г. Д. Б. е продал на Т. Г. Ч. придобитият преди брака имот за сумата 186000 лева. От заключението на съдебно-техническата експертиза е установена идентичност между имота, предмет на договора за покупко-продажба, с имота, описан в нотариален акт № 120, т. V, д. 1758/1963 г. и делбен протокол от 18.06.1975 г. по гр. д. № 829/1975г. на ОС – Пловдив. На 29. 03. 1996 г. е сключен предварителен договор между Г. Б. и ЕТ „Е. инженеринг – Е. М.“ за продажба на процесния апартамент, с който е постигнато съгласие апартаментът да бъде продаден в груб строеж, за сумата 171000 лв. Договорът инкорпорира и договор за изработка, с който е постигнато съгласие продавачът да извърши и довършителни работи за сумата 102900 неденоминирани лева. С нотариален акт № 152/29. 03. 1996 г., т. LLXLVII, д. № 29070/1996 на нотариус Чайка Б. е сключен договор за покупко-продажба на недвижим имот между ЕТ “Е. И. – Е. М.“ и Г. Д. Б., по силата на който е прехвърлена собствеността върху процесния апартамент, изграден в груб строеж, за сумата 171 000 лева, получена напълно и в брой от купувача. Въз основа на показанията на свидетелите София И. К., В. М. М., М. В. А.-П. и В. Х. К. е прието за установено, че Г. Б. продал къщата в Б., построена 1975 - 1977 г., тъй като искал да си купи апартамент в София. С парите от имота купил гарсониера в София. Гарсониерата била финансирани изцяло със средствата, получени от продажбата на къщата в Б.. Когато купили процесния апартамент, същият бил построен на груб строеж, което е отразено и в нотариалния акт. Впоследствие били вложени значителни средства за извършване на довършителни работи. В кооперацията, в която се намира процесният апартамент, И. Б. била обезщетена с един двустаен апартамент и една гарсониера, а с парите от имота в Б. била купена процесната гарсониера. Съпрузите живеели в гарсониерата на И. Б., която била прехвърлена на дъщеря й Т. К., а процесната гарсониера отдавали под наем. През 2020 г. Г. Б. се нанесъл да живее в процесната гарсониера и останал там до смъртта си. И. И. Б. починала на 08.08.2015 г. и е оставила като наследници по закон съпруга си Г. Д. Б. и дъщеря си Т. М. К., а Г. Д. Б. е починал на 08.12.2020 г. и оставил като наследници по закон децата си Д. Г. Б. и М. Г. Б.. От правна страна съдът е приел иска за основателен. Прието е, че от значение в конкретния случай е кога съпрузите са придобили собствеността върху процесния апартамент – към сключване на договора в нотариална форма, с който е прехвърлена собственост върху апартамента, изграден в груб строеж, или към момента на довършването му. Посочено е, че по аргумент от тълкуването, дадено в мотивите към т. 1 от Тълкувателно решение 1/2011 г. по т. д. № 1/2011 г на ОСГК на ВКС, правото на собственост върху процесния апартамент е възникнало със сключване на договора за покупко-продажба с нотариален акт, когато апартаментът е бил изграден в груб строеж и собствеността е прехвърлена срещу продажна цена от 171000 лв. Уговорената с предварителния договор цена за довършителни работи представлява по съществото си възнаграждение по договор за изработка, поради което и за тази стойност възникват облигационни правоотношения между страните. След съвкупна преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства, въззивният съд е приел за установено, че с получената сума от продажбата на къщата в [населено място] е платена продажната цена на процесния апартамент. Влагането на тази сума е установено от показанията на всички разпитани свидетели, включително и от свидетелите на ответницата Т. М. К.. Именно поради близкото време между прехвърлянето на личен имот, стойността на продадения и придобития имот и събраните гласни доказателства е направен извод, че е налице трансформация на лично имущество на наследодателя на ищците. Направен е извод, че придобитият по време на брака имот – апартамент е бил лична собственост на наследодателя на ищците Г. Б. и след смъртта му през 2020 г. и с оглед разпоредбата на чл. 5, ал. 1 от Закона за наследството, ищците са придобили собствеността върху жилището при равни дялове. Ответницата Т. М. К. не е наследник на Г. Б., а на съпругата му И. Б., поради което не е придобила идеална част от правото на собственост. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличие на основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по процесуалноправен въпрос, касаещ преценката на доказателствата при разрешаване на спора за произхода на вложените средства в придобиване на имущество по време на брака. Твърди се, че въззивния съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 218 от 01.12.2016 г. по гр.д.№ 1872/2016 г. на ВКС, І г.о., решение № 347 от 15.10.2012 г. по гр.д.№ 1071/2011 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 62 от 08.05.2018 г. по гр.д.№ 1840/2017 г. на ВКС, І г.о., решение № 50112 от 14.06.2023 г. по гр.д.№ 3155/2021 г. на ВКС, І г.о. Поставеният въпрос не е разрешен в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС. В решение № 218 от 01.02.2016 г. по гр. д. № 1872/2016 г. на ВКС, I ГО, е прието, че при предявен иск по чл. 23, ал. 2 СК основният спор между страните е за произхода на средствата, вложени при придобиване правото на собственост върху имота. При разрешаването на този спор и с оглед въведените от страните твърдения, съдът следва да обсъди всички събрани по делото доказателства, съдържащи данни за произхода на вложените при придобиване правото на собственост средства, в тяхната съвкупност. Ако тези доказателства съдържат данни, че към момента на осъществяване на конкретния придобивен способ единият съпруг е притежавал лични средства, от съществено значение е обстоятелството за каква част от тях е установено, че са вложени при придобиване на собствеността, като този извод не може да се основава на предположение, тъй като целта на производството е установената в чл. 21, ал. 1 СК презумпция да бъде оборена. В решение № 347 от 15.10.2012 г. по гр. д. № 1071/2011 г. на ВКС, IV ГО, е прието, че при преценката дали имотът е придобит в режим на съпружеска имуществена общност или като лично имущество, следва винаги да се обсъдят всички обстоятелства по делото. Изводът за наличие или липса на преобразуване на лично имущество може да бъде направен само след пълно изследване произхода на вложените парични средства. Ако има извънбрачни такива, то следва да се установи какъв е техният паричен еквивалент относно стойността на придобитото по време на брака имущество. В този смисъл са и останалите две решение, посочени и представени от касатора – решение № 62 от 08. 2018 г. по гр. д. № 1840/2017 г. на ВКС, 1 г.о. (с което се споделя практиката, формирана в цитираните по-горе две решения на ВКС), както и решение № 50112 от 14. 06. 2023 г. по гр. д. № 3155/2021 г. на ВКС, 1 г.о., с което се приема, че основателността на исковете по чл. 23, ал. 1 и ал. 2 СК е предпоставена от доказване на две обстоятелства: притежаването на лични средства от позоваващия се на трансформация съпруг и влагането на тези лични средства в придобитото през време на брака имущество. В случая, въззивния съд е приел, че проведеното от ищците доказване установява пълно и главно факта на пълна трансформация на лично имущество, вложено в придобиването на имота. Изводът за наличие на преобразуване на лично имущество е направен след пълно изследване на произхода на вложените средства, като действията на въззивния съд по преценка на доказателствата при решаване на спора не са извършени в противоречие с представената от касатора съдебна практика. Въззивното решение не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката. С оглед изхода на делото жалбоподателката Т. М. К. следва да бъде осъдена, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на М. Г. Б. и Д. Г. Б. сумата 1200 лв. разноски за настоящата инстанция, представляващи платено адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба. Воден от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,