Определение № 2188 от 05.08.2024 г. на ВКС по т. д. № 1765/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Луксиммо Народен Театър“ ЕООД с предишно фирмено наименование „СВЦ“ ЕООД със седалище в [населено място] - чрез пълномощник адв. К. Н., срещу решение № 725 от 30.05.2022 г., постановено по в. гр. д. № 3568/2022 г. на Апелативен съд - София. С посоченото решение е потвърдено решение № 262435 от 20.07.2022 г. по гр. д. № 1988/2019 г. на Софийски градски съд, с което е осъдено „СВЦ“ ООД да заплати на А. К. на основание чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД сумата 12 255 евро - платени вноски за цена и депозит - гаранция по предварителен договор от 16.12.2011 г. за покупко - продажба и строителство на недвижим имот в КК „Слънчев бряг“, Комплекс „Сани Вю Централ“, прекратен от А. К. с изявление за разваляне, ведно със законната лихва от предявяване на иска - 11.02.2019 г., до окончателното плащане и разноски по делото в размер на 2 386.43 лв. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и нарушение на материалния закон, като се прави искане за отмяна на решението и за отхвърляне на предявения осъдителен иск. Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, обосновано с твърдения, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС в решение № 151/09.12.2014 г. по т. д. № 201/2009 г. и решение № 135/07.06.2019 г. по гр. д. № 4273/2018 г., както и със задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 2/2020 г. по тълк. д. № 2/2020 г. на ОСГТК на ВКС, по следните обуславящи изхода на делото въпроси: „ 1. При положение, че според договора изпълнението на договорното задължение на продавача (да завърши строителството на сградата и да определи дата за сключване на окончателен договор) не е обвързано и не представлява условие или предпоставка за изпълнението на задължението на купувача за заплащане на продажната цена на имота, то възникнала забава на продавача при изпълнение на съответното задължение освобождава ли купувача от неговата собствена забава; 2. В случай, че продавачът по предварителния договор не е изпълнил свое задължение (да определи дата за сключване на окончателен договор), това води ли до отпадане на потестативното му право да развали действието на договора поради установеното неизпълнение на задължението на купувача за заплащане на дължимите по договора вноски от продажната цена; Необходимо ли е продавачът да е изправна страна по предварителния договор, за да е налице за него възможността валидно да упражни правото си да развали договора; 3. От кой момент поражда действие предявеното чрез възражение в процеса изявление за прихващане и дали спрямо това възражение е приложима разпоредбата на чл.103, ал.2 ЗЗД“. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация А. К. - гражданин на Украйна, чрез пълномощник адв. Т. П., който изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. С отговора е поискано присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд - София е приел за установено от фактическа страна, че между „СВЦ“ ЕООД и А. К. е сключен предварителен договор от 16.12.2011 г. за покупко - продажба и строителство на недвижим имот - студио в КК „Слънчев бряг“, Комплекс „Сани Вю Централ“. В договора е уговорена продажна цена в размер на 18 755 евро, платима от купувача А. К. по предвидения в клаузите на чл.2.4 и чл.2.5 начин - първоначален депозит и 12 бр. равни вноски, с краен срок за плащане 24.04.2015 г. С клаузите на чл.3.2 и чл.3.3 продавачът „СВЦ“ ЕООД се е задължил в срок не по-късно от 25.12.2013 г. да приключи строителството, заедно с всички довършителни работи, и на етап издаден акт 15 да сключи окончателен договор за продажба на имота, след като определи дата за това и уведоми купувача в 30-дневен срок от издаване на акта. Ищецът - купувач е заплатил на ответника общо 12 255 евро, от които 3 155 евро - при сключване на предварителния договор, и 9 100 евро - на равни вноски от по 1 300 евро, платени в периода от 20.04.2012 г. до 09.12.2013 г. Останалите дължими вноски от № 9 (с падеж 24.03.2014 г.) до № 13 не са платени нито на падежа, нито до изтичане на уговорения в договора срок за окончателно плащане на цената (24.04.2015 г.). На 02.05.2014 г. е съставен и подписан протокол обр.15, но ответникът не е уведомил ищеца за това обстоятелство и не е отправил покана за сключване на окончателен договор за покупко - продажба на завършения обект. На 17.08.2016 г. ответникът е изпратил до ищеца имейл с изявление за разваляне на договора поради забавено плащане и неплащане изцяло на дължими вноски за цена, който е получен от адресата. През м. април 2017 г. ответникът се е разпоредил с имота, предмет на предварителния договор, като го е прехвърлил с договор за покупко - продажба на трето лице. Въззивният съд е съобразил, че ищецът претендира връщане на платените в изпълнение на предварителния договор суми на основание чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД, като поддържа, че е развалил договора с исковата молба по причина на неизпълнение на поетите от ответника задължения да построи обекта в срок до 25.12.2013 г. и да му прехвърли правото на собственост с окончателен договор за покупко - продажба, както и с оглед извършеното разпореждане с обекта в полза на трето лице. Същевременно ответникът е твърдял, че е развалил договора с отправеното на 17.08.2016 г. изявление по имейл, предвид забавата на ищеца при плащане на вноските по чл.2 от договора. След преценка на фактите и доказателствата по делото съдът е направил извод, че към 25.12.2013 г. поетите от ответника задължения не са били изпълнени, като акт обр.15 е издаден с 4 месеца закъснение. Ответникът не е изпълнил и задълженията си в 30-дневен срок след съставяне на акт обр.15, т. е. до 02.06.2014 г., да покани ищеца за сключване на окончателен договор, след като определи дата за това, и да му предостави подходящ срок за плащане на остатъка от дължимата цена. Предвид установеното договорно неизпълнение, съдът е направил извод, че към датата на отправяне на изявлението от 17.08.2016 г. ответникът е бил в забава, т. е. бил е неизправна страна, и не е имал потестативното право да развали договора по реда на чл.87, ал.1 ЗЗД. Съдът е изложил съображения, че с оглед предвидената в клаузата на чл.2.5 поредност за изпълнение на насрещните задължения и уговорката в договора заплащането на последната вноска от цената да следва по време както издаването на акт обр.15, така и сключването на окончателния договор, липсата на издаден към 25.12.2013 г. акт обр.15 и неопределянето на дата за сключване на окончателен договор в 30-дневния срок след издаване на акт обр.15 сочат, че първи в забава е изпаднал ответникът - продавач; Ищецът - купувач е забавил плащането на деветата вноска, но проявилата се преди това забава на продавача го е освободила от последиците на собствената му забава, която не е могла да послужи като основание за разваляне на договора. В зависимост от така възприетите разрешения въззивният съд се е произнесъл, че след като за ответника не е възникнало потестативното право да развали договора, отправеното по имейл изявление от 17.08.2016 г. не е породило целения резултат и предварителният договор не е развален едностранно с достигане на изявлението до ищеца. Относно правото на ищеца да развали предварителния договор въззивният съд е приел, че то е възникнало като последица от виновното неизпълнение на поетите от ответника задължения за завършване на строителството до 25.12.2013 г. и за определяне на дата за сключване на окончателен договор за продажба в 30-дневен срок след подписване на акт обр.15. Въззивният съд е посочил, че забавата на ищеца - купувач, изразяваща се в неплащане на пет вноски с общ размер 6 500 евро при вече платени 12 255 евро, не освобождава ответника от собствената му забава, проявила се още към 25.12.2013 г. Акцентирал е и върху клаузата на чл.5.1 от предварителния договор, в която е уговорено, че купувачът може да развали договора и да получи обратно платената цена в случай на продължила с повече от 6 месеца забава на продавача. Съобразявайки продължителността на допуснатата от ответника забава, въззивният съд е направил извод, че ищецът е развалил валидно предварителния договор, поради което има право да претендира връщане на платената сума от 12 255 евро на основание чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД. Въззивният съд е разгледал и противопоставеното от ответника възражение за прихващане със сумата 12 375 евро, формирана като сбор от уговорени в чл.5.3 на предварителния договор неустойки за забава на дължимите от ищеца вноски за цена. Като е изходил от разясненията в Тълкувателно решение № 1/2009 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, въззивният съд не е възприел извода на първоинстанционния съд за нищожност на клаузата за неустойка, но въпреки преценката за действителност на неустоечната клауза се е произнесъл, че дори условно да се приеме за дължима неустойката, и то само за част (пет) от вноските за цена, „възражението е погасено по давност“. След обсъждане на практика на ВКС по въпроса за началото на давностния срок при искове за неустойка за забава, уговорена без краен срок или без фиксиран размер, въззивният съд е приел, че вземането/задължението за неустойка е станало изискуемо към датата на падежа на всяка вноска плюс 30 дни - така, както е уговорено в договора; Най-късното плащане е било дължимо към 24.04.2015 г., когато е станала изискуема цялата неплатена цена по договора, „независимо от забавата на строителя“; Възражението за прихващане е обективирано в отговора на исковата молба от 16.07.2019 г., поради което всички вземания за мораторни неустойки с настъпила преди 16.07.2019 г. изискуемост са погасени по давност. В съответствие с изводите, до които е достигнал, въззивният съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд, с което е уважен искът по чл.55, ал.1, предл.3 ЗЗД за сумата 12 255 евро. Настоящият състав на ВКС намира, че не е осъществено поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - София въззивно решение. Първите два въпроса в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са относими към предмета на разрешения с обжалваното решение правен спор и тъй като въззивният съд е обсъждал предпоставките за едностранно разваляне на предварителния договор, респ. правото на всяка от страните да развали договора, те отговарят на изискването на чл.280, ал.1 ГПК - да са от значение за изхода по делото в смисъла, изяснен от ОСГТК на ВКС в т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. Неоснователни са доводите на касатора, че въззивният съд е разрешил поставените въпроси в противоречие с посочената в изложението задължителна практика на ВКС, обективирана в решение № 151/09.12.2014 г. по т. д. № 1970/2013 г. на І т. о. С цитираното решение, постановено при действието на чл.290 ГПК в редакцията преди изменението от ДВ бр.86/2017 г., е уеднаквена противоречива практика на съдилищата по въпроса „Може ли да се приеме, че неизправността на ищеца е достатъчно условие, за да се отхвърли иска по чл.55, ал.1 вр. чл.87 ЗЗ, без да е направена преценка за изправността на ответника, а ако и двете страни са неизправни, може ли всяка от тях едностранно да развали договора“. За правилна е приета практиката, според която „При неизправност на двете страни, в хипотеза на настъпила изискуемост на задълженията и при липса на взаимната им обусловеност, както и на готовност за изпълнение и в хода на процеса, всяка от страните може да развали едностранно договора; От синалагматичната природа на двустранния договор, изразена чрез пряката функционална връзка между насрещните задължения, следва, че всяка от страните по двустранния договор е едновременно и длъжник, и кредитор, поради което независимо от неизпълнението на собственото си задължение, може да развали едностранно договора с оглед неизпълнението на задължението на противната страна“. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от формираната с решението на ВКС задължителна съдебна практика и не е отрекъл принципно правото на ответника (сега касатор) да развали едностранно предварителния договор за продажба в случай на неизправност на насрещната страна - купувачът А. К.. За да приеме, че към датата на отправяне на изявлението за едностранно разваляне на предварителния договор ответникът не е разполагал с потестативното право по чл.87, ал.1 ЗЗД, въззивният съд е изходил от преценката, че към този момент ищецът - купувач не е бил неизправна страна и не е съществувало основание неизправната страна - продавачът, да развали предварителния договор. При формиране на този извод въззивният съд е съобразил уговорената от страните поредност за изпълнение на насрещните им задължения и след като е преценил, че между задълженията съществува връзка на обусловеност, е приел, че за ответника не е съществувала възможност да развали договора, позовавайки се на забава в плащането на дължимите от ищеца вноски за цена, без да е изпълнил задълженията си за завършване на строителството и за отправяне на покана за сключване на окончателен договор в предвидените за това срокове. Произнасянето относно принадлежността на правото за едностранно разваляне на договора и неговото надлежно упражняване в значителна степен е обусловено от извършената от въззивния съд преценка на правнорелевантните факти, а нейната правилност не е предмет на проверка в стадия на производството по чл.288 ГПК (в този смисъл т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г.). Предвид обстоятелството, че решаващите правни изводи на съда, основани на възприетата фактическа обстановка по спора, не противоречат на обсъжданата задължителна практика на ВКС, няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Третият въпрос от изложението, свързан с възражението за прихващане, не покрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК и касационно обжалване по повод на него не може да се допусне. Преди всичко следва да се отбележи, че въззивният съд не е формирал категоричен извод за възникване на заявеното за прихващане вземане за неустойка по чл.5.3 от предварителния договор, а е приел условно, че неустойка би се дължала от ищеца - купувач „само за първите пет вноски“. С оглед на така изразеното становище отговорът на въпроса дали вземането за неустойка (без посочен от съда размер) е погасено по давност и към кой момент не би могъл да доведе до промяна в резултата от делото. Дори да се приеме, че въззивният съд е формирал извод за възникване на твърдяното от ответника - касатор вземане за неустойка, той не е излагал конкретни мотиви по повод приложението на разпоредбата на чл.103, ал.2 ЗЗД към това вземане, което изключва възможността да се извърши преценка за съответствие на произнасянето в решението със сочената от касатора задължителна и казуална практика на ВКС (Тълкувателно решение № 2/2020 от 18.03.2022 г. по тълк. д. № 2/2020 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 135/07.06.2019 г. по гр. д. № 4273/2019 г.). За пълнота съставът на ВКС намира за необходимо да се позове на практиката в решение № 134/20.12.2017 г. по т. д. № 405/2016 г. на ВКС, ІІ т. о., според която правото на неустойка за неизпълнение по чл.92 ЗЗД принадлежи само на изправната страна по договора, поради което в хипотезата на т. нар. „двустранна вина“ развалящият договора няма право да се ползва от разпоредбата на чл.92 ЗЗД, т. е. да търси неустойка за неизпълнение. В случая въззивният съд е приел, че ответникът - касатор е неизправна страна по предварителния договор, и доколкото самият касатор се позовава на хипотезата „двустранна вина“, заявената чрез възражение за прихващане претенция за неустойка е несъвместима с даденото от ВКС разрешение за неприложимост на разпоредбата на чл.92 ЗЗД. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 3586/2022 г. на Апелативен съд - София. Разноски не следва да се присъждат на ответника по касация, тъй като не са представени доказателства за извършени разноски в производството по чл.288 ГПК. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,