Определение № 859 от 09.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2071/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК и е образувано по касационна жалба на Апелативна прокуратура - гр. София, чрез прокурор Бр. С., и по касационна жалба на Н. Е. П., чрез адв. Е. К., против въззивно решение № 2610/26.11.2019 г. по в. гр. д. № 1659/2019 г. на Софийски апелативен съд ГК, 4-ти състав. Прокуратурата на РБ е обжалвала решението в частта, с която е потвърдено решение № 7596/04.12.2018 г. по гр. д. № 7710/2017 г. на Софийския градски съд, ГО, 4 състав, в частта, с която Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати на Н. Е. П. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата 10000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение, ведно със законната лихва от 16.04.2014 г. до окончателното изплащане. Поддържа се, че присъденото обезщетение е в необосновано завишен размер, не съответства на действитено претърпените от ищеца неимуществени вреди и е определено в нарушение на принципа за справедливост, регламентиран в чл. 52 ЗЗД. Съдът не бил изложил мотиви относно наличието на причинно-следствена връзка на установените по делото вреди с воденото наказателно производство и не бил отчел всички обстоятелства, имащи значение при определяне на размера на обезщетението. Н. Е. П. е обжалвал решението в частта, с която е потвърдено решение № 7596/04.12.2018 г. по гр. д. № 7710/2017 г. на Софийския градски съд, ГО, 4 състав, в частта, с която искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 10000 лв. до пълния предявен размер от 80000 лв. Сочи се, че определеният от предходните инстанции размер на обезщетението е силно занижен, като не били отчетени в пълен обем претърпените болки и страдания вследствие на оказаната по отношение на ищеца наказателна репресия, поведението му по време на производството, продължителността на наказателното преследване и неблагоприятеното му отражение върху здравословното състояние на обвиняемия. И двамата касатори искат допускане на на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, в който смисъл е задължителната практика на ВС в т. ІІ на ППВС № 4/1968 г., както и по въпроса за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице, и какво е съдържанието и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща чл. 4 ЗОДОВ. Освен това Прокуратурата на РБ поддържа, че е налице противоречие с разясненията, дадени от ВКС в т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2004 г., ОСГК, и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г., ОСГК, по въпроса относно задължението на съда да определи кои от твърдените неимуществени вреди са пряка и непосредствена последица от увреждането и съответно да изложи мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и причинените вреди. Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК от легитимирани страни и са насочени срещу съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС намира следното: Във въззивното решение е прието за установено, че на 02.08.2011г. ищецът е привлечен в качеството обвиняем за извършени престъпления по чл. 149, ал. 1 НК, вр. чл. 26, ал. 1 НК, и чл. 151, ал. 1 НК, вр. чл. 26, ал. 1 НК, като първоначално е бил задържан на основание чл. 63, ал. 1, т. 1 ЗМВР за срок 24 часа, след това за срок 72 часа с постановление на СРП, а на 05.08.2011 г. му е наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“, изменена на 04.11.2011 г. в „парична гаранция“ в размер 2000 лева, внесена на 15.11.2011 г. Софийският районен съд е признал П. за виновен по повдигнатите обвинения с присъда от 14.06.2013 г. по н.о.х.д. № 4411/2012 г. и му е наложил наказание лишаване от свобода за срок от седем години, при първоначален строг режим на изтърпяване. С присъда от 10.10.2013 г. по в.н.о.х.д. № 3815/2013 г. Софийският градски съд, НО, 2 въззивен състав, първоинстанционната присъда е отменена и П. е оправдан, като присъдата на въззивния съд е влязла в сила на 16.04.2014 г. Установено е, че преди процесното наказателно производство ищецът не е бил регистриран за извършено престъпление и никога преди това не е бил обект на наказателно преследване. На 18.04.2013 г. ищецът е бил приет по спешност в отделението по ендокринология на „Пета МБАЛ София” ЕАД с диагноза „новооткрит захарен диабет – тип 1“, а на 24.04.2013 г. е бил изписан. На 25.04.2013 г. е настанен в белодробното отделение с диагноза „инфилтративно-пневмотична туберкулоза”, където е бил хоспитализиран до 08.05.2013 г. С експертно решение № 3666/193/11.11.2014 г. на ТЕЛК на ищеца е призната 60% трайно намалена работоспособност поради инсулинозависим захарен диабет. Според вещото лице, изготвило заключението на допуснатата по делото съдебно-медицинска експертиза, диагнозата на ищеца „захарен диабет - тип 1” е поставена на базата на типичната клинична картина на заболяването, възрастта на изява, биохимичните данни за кетоацетоза и изследваното ниско инсулиново ниво, като в случая стресът може да се разглежда като улесняващ появата му, но не и като иницииращ фактор за заболяването. Установено е, че заради воденото наказателно преследване ищецът е изпитвал притеснения за изхода на делото, неудобство, срам, чувствал се потиснат, ограничил социалните си контакти, накърнени били неговата чест и достойнство, притеснявал се за отражението на повдигнатото обвинение върху бъдещето му. След повдигането на обвинението и престоя в ареста той много отслабнал физически и психическото му състояние се променило - затворил се в себе си, изпитвал тревожност, вътрешно напрежение, емоционална нестабилност, имал суицидни мисли, като всичко това е нарушило обичайното му психично и социално функциониране. При тези данни въззивният съд е приел, че са налице предпоставките на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на ответника, както и че сумата от 10000 лв. съставлява справедливо обезщетение за претърпените от ищеца вреди. При тези данни относно обхвата на правния спор, разрешените от въззивния съд правни въпроси и поставените такива в изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, ВКС счита, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване поради следните съображения: Не дават основание за допускане на касационно обжалване поставените въпроси по приложението на чл. 52 ЗЗД. Съгласно задължителните постановки на т. ІІ на ППВС № 4/1968 г. при определяне размера на имуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, относими към конкретния случай, а в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Този принцип, последователно прилаган в съдебната практика, се основава на разбирането, че понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие и е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Противно на твърденията на страните, въззивният съд не се е отклонил от цитираната практика. В случая е отчетено, че наказателното производство в протекло в разумен срок (2 години, 7 месеца и 16 дни), предвид фактическата и правна сложност на делото; че повдигнатите обвинения са за извършване на тежки престъпления по смисъла на чл. 93, т. 7 НК; че на ищеца е била наложена най-тежката мярка за неотклонение (задържане под стража) за 3 месеца и 15 дни, която след това е била заменена с „парична гаранция”; че П. е оказвал съдействие и с поведението си не е станал причина за отлагане и забавяне на производството. Взето е предвид и обстоятелството, че първоначално ищецът е бил признат за виновен и осъден на наказание „лишаване от свобода” за 7 години, при първоначално строг режим, като впоследствие присъдата е била отменена и е постановена оправдателна присъда. Отчетени са още възрастта на ищеца към датата на привличането му като обвиняем, обществено икономическите условия и стандартът на живот в страната през процесния период. При тези особености на конкретния случай въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, че обезщетението в размер на 10000 лв. в най-пълна степен съответства на степента и характера на търпените болки и страдания, на продължителността на наказателното производство, на тежестта на повдигнатите обвинения, на стреса, напрежението и страха от осъждане, както и на интензитета на упражнената процесуална принуда спрямо него. Липсват предпоставките за допускане на касационно обжалване и по въпроса на Прокуратурата на РБ за задължението на съда да определи кои от твърдените неимуществени вреди са пряка и непосредствена последица от увреждането и съответно да изложи мотиви за наличието на причинно-следствена връзка. Противно на твърденията за липса на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди, въззивният съд, след съвкупна преценка на доказателствата по делото, е стигнал до извод, че ищецът е претърпял неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение (негативни емоции, изразяващи се в страх от изхода на делото, неудобство и срам от семейството и приятелите, притеснения как повдигнатото обвинение ще се отрази на бъдещето му). Отчетено е също, че стресът от повдигане на обвинение и от престоя в ареста, макар да е допринасящ фактор за проявата на „захарен диабет - тип 1”, не е причина за възникването му и не го е предизвикало и намира. По тези съображения ВКС приема, че не са налице релевираните в изложенията на касаторите основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение: