Определение № 201 от 04.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3109/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Т. П., [населено място], чрез процесуалния представител адвокат С. Д., срещу въззивно решение №47/22.04.2019г. по гр. д. № 119/2019 г. по описа на Варненския апелативен съд. Жалбоподателят поддържа неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че е налице приложното поле на чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК за допускане касационно обжалване на решението по следните въпроси: 1./ От кой момент започва да тече погасителната давност на иска по чл.30,ал.1 ЗН, при положение, че заветникът е извършил правно действие по приемане на завещанието по смисъла на т.3,б.”г” ППВС № 7/1973г.; 2./След извършване на това правно действие, ирелевантно ли е от кой момент наследниците по закон са узнали за завещанието; 3./След като в самия предварителен договор е уговорено, че владението ще се упражнява от купувача, правилно ли съдът е направил обратен извод – че придобивната давност не е изтекла, считано от 0.07.2007г. до предявяване на иска през 2018г.; 4./ Може ли въззивният съд да направи такъв извод без да е оборена презумпцията по чл.69 ЗС и без въобще да я обсъди. Прилагат се решения на ВКС като се сочи, че те приемат за начален момент на погасителната давност за упражняване правата по чл.30 ЗН момента на обяваване на завещанието. Ответникът по касационната жалба П. Т. С. не изразява становище по чл. 287, ал. 1 ГПК. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С въззивното решение е потвърдено решение № 1820/2018г. по гр. д. № 289/2018 г. на Окръжен съд – Варна в обжалваната част, с която са уважени предявените от П. Т. С. срещу Д. Т. П. искове с правно основание чл.30 ЗН за възстановяване на запазената и част в размер на 1/3 от наследството на С. П. чрез намаляване на извършеното в полза на ответника универсално завещание и по чл.108 ЗС по отношение на 1/3 ид.ч. от недвижим имот, находящ се в [населено място] /подробно описан/. Въззивният съд е приел, че предявените искове са по чл.42 б.“б“, вр.чл.25, ал.1 ЗН за прогласяване нищожността на универсално саморъчно завещание, съставено на 10.06.2008 г. с твърдения, че не е написано и подписано от завещателката С. П. и чл.108 ЗС за осъждане на ответника да предаде владението на 1/2 ид.част от получения от наследодателката с решение за делба по гр.д. № 1782/1996 г. на ВРС недвижим имот. При условията на евентуалност са предявени искове по чл.30 от ЗН, за възстановяване на запазената част на ищцата от наследството на нейната майка, накърнена с атакуваното саморъчно завещание и по чл.108 ЗС - за осъждане на ответника да предаде на ищцата владението на 1/3 ид.част от същия имот. С решение по гр.д. № 1782/1996 г. на ВРС е допусната съдебна делба на недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица] - северната къща и 1/2 ид.ч. от дворното място, цялото с площ от 683,18 кв.м., при определените в решението части. С решението по извършване на делбата, влязло в сила на 28.09.2009 г. е постановено изнасянето на имота на публична продан. С предварителен договор от 02.07.2007 г. С. П. като продавач и ответникът Д.П. /нейн син/ като купувач са се споразумели за покупко-продажба на собствените й ид.части от къщата и от дворното място за сумата от 40 000 лева, платена на продавача, при запазено право на ползване на две стаи. Със саморъчно завещание от 10.06.2008 г. П. е завещала на сина си Д.П. цялото си недвижимо и движимо имущество, като завещанието е обявено с протокол от 09.08.2011 г. от нотариус В.П., а е вписано в Агенцията по вписвания с молба от 25.10.2017 г. Завещателката е починала на 18.08.2009 г., а страните по делото са нейни деца. Въззивният съд е кредитирал заключенията на графологическата експертиза и е приел за неоснователен главния иск по чл.42, вр.чл.25, ал.1 ЗН - за прогласяване нищожността на саморъчно завещание от 10.06.2008 г. поради това, че не е написано и подписано от завещателката. По предявения при условията на евентуалност иск с правно основание чл.30 ЗН за възстановяване на запазената част на ищцата от наследството на нейната майка, накърнено с извършеното в полза на ответника саморъчно завещание е приел,че наследството е открито 18.08.2009 г., саморъчното завещание е обявено с протокол на нотариус на 09.08.2011 г., но е вписано в Агенция по вписванията на 25.10.2017 г. Възражението на ответника за погасяване по давност на иска по чл.30 от ЗН чрез изтичането на общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД, е прието за неоснователно. В тази връзка е изследван началният момент, от който заветникът е могъл да упражни правата си по завещанието. Прието е, че обявяването на завещанието би било начало на давностния срок само в случай, че е било узнато от останалите наследници. Предвиденото в чл.112, б.”и” ЗС оповестително действие на вписването на обявените завещания с предмет недвижим имот е с цел презумиране на узнаването за съставеното завещание от всички заинтересовани страни, с оглед реализиране на правата им като наследници. Ответникът не е доказал действия по упражняване на правата си по завещанието, които да са станали известни на ищцата преди неговото вписване в АВ. За начало на давностния срок следва да се приеме датата на вписването, поради което искът за възстановяване на запазената част на ищцата от наследството на нейната майка не е погасен по давност.Ищцата като наследник по закон притежава правото на запазена част от наследството по чл.29, ал.1 ЗН в размер на 1/3 ид.част. Тъй като с оспореното завещание приживе завещателката се е разпоредила над разполагаемата си част от 1/3 ид.част, предявеният иск за възстановяване на запазената част на ищцата от нейното наследство, чрез намаляване на извършеното в полза на ответника завещателно разпореждане е основателен и следва да бъде уважен, като бъде възстановена запазената част на ищцата от наследството на майка й чрез намаляване на извършеното на 10.06.2008 г. в полза на ответника и обявено на 09.08.2011г. универсално завещателно разпореждане, до размера на 1/3 ид.част. За неоснователно е прието възражението на ответника, че е придобил имота по давност, считано от датата на сключения с наследодателката предварителен договор. След анализ на доказателствата въззивният съд е стигнал до извод, че не се установява до смъртта на майка си ответникът да е упражнявал лично фактическа власт с намерение да свои имота, което да е демонстрирано пред собственика и пред трети лица.След смъртта на наследодателката през 2009г. ответникът е бил със съзнанието, че имотът е съсобствен между него и ищцата. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията по реда на чл. 288 ГПК. К. съд не е длъжен и не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства. Не са налице сочените основания на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението. Първите два въпроса са по съществото на спора и не могат да предпоставят допускане касационно обжалване в сочените хипотези на чл.280, ал.1 ГПК.Поставят се във връзка с преценка фактите по делото и не могат да послужат като правни въпроси по смисъла на посоченото ТР № 1/19.02.2010 г., обосноваващи прилагане на чл. 280, ал. 1 ГПК, както и като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване в производството по предварителна селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК. Според приетото в т.3, б „г” на ППВС № 7/1973г., искът за намаляване на завещания се погасява с петгодишна давност и съобразно правилото на чл.55 ЗН наследникът с право на запазена част може да иска намаляване на завещание, открито след като е приел наследството, от момента, когато заветникът упражни своите права по завещанието. Следва да се има предвид и че липсва противоречие с цитираното постановление, както и с посочените от касатора решения на ВКС, постановени по чл.290 ГПК. С решение № 24/2012г. по гр.д.№407/2011г. се приема, че петгодишният давностен срок започва да тече от момента, в който заветникът упражни своето право по завещанието и при фактическа обстановка, че до предявяване на иска заветникът не се е ползвал от завещанието. Решение №176/2010г. по гр.д.№673/2009г. разглежда хипотеза, в която завещанието е обявено от нотариус през 1997г., вписано в нотариалните книги /публични/, поради което и наследниците на завещателя са могли да се уведомят за наличието му. В тази връзка следва да се има предвид и практиката на ВКС, обективирана в решение №208/2012г. по гр.д.№820/2011г., Іг.о. и решение №106/2015г. по гр.д.№2654/2014г., ІІ г.о. С тях се приема, че петгодишната давност за завеждане на иска по чл.30,ал.1 ЗН,започва да тече от момента, в който заветникът упражни правата си по завещанието, но упражняване на правата по завещанието е фактически въпрос и съдът следва да държи сметка за фактите дали са налице такива действия и дали те са могли да бъдат узнати от наследниците, на които завещанието се противопоставя.Както обявяването на саморъчното завещание,така и вписването му представляват действия по упражняване правата на заветника,но във всеки конкретен спор относно момента,от който започва да тече погаистелната давност, съдът следва да държи светка за това, кога наследниците, на които се противопоставя завещанието, са могли да узнаят за него.Когато няма данни обявяването на завещанието да е узнато от тези лица, то давностният срок тече от по-късния момента – на вписването.Разпоредбата на чл.112,б „и” ЗС /ДВ, бр.34/2000г./въвежда изискването за вписване на обявените завещания с предмет недвижим имот като вписването има за цел да осигури публичността на акта. Останалите въпроси не могат да се преценят като относими защото се задават въз основа на фактическа обстановка, различна от възприетата от въззивния съд. В мотивите на обжалваното решение липсва фактически извод за предаване владението на процесния имот на ответника от момента на сключване на предварителния договор /приложен към отговора по чл.131 ГПК/. Въззивният съд след анализ на доказателствата е приел за недоказано твърдението на ответника, че до смъртта на наследодателката и след това е владял имота и е демонстрирал пред собственика намерение за своене, а впоследствие е считал имота за съсобствен между него и сестра му. В останалата си част, въпросите относно придобиването по давност /неприлагане презумпцията по чл.69 ЗС/, съставляват касационни оплаквания и не могат да се разглеждат в производството по чл.288 ГПК. С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Въпреки този изход на производството по чл. 288 ГПК на ответника по по касационната жалба не следва да се присъждат разноски, тъй като липсват искане и данни такива да са направени. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.