Определение № 128 от 25.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 432/2022 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Ангел Николов Донов и Кристи Христова Маринова, двамата заедно упражняващи правомощията на синдик на „Корпоративна търговска банка“ АД – в несъстоятелност, срещу определение № 2973 от 10.11.2021 г. по в.ч.гр.д. № 2855/2021 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, седми състав, с което е потвърдено определение № 263461 от 24.06.2021 г., постановено по т.д. № 1153/2020 г. по описа на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-9 състав, за прекратяване на производството по делото поради недопустимост на предявените от синдиците на несъстоятелната банка срещу „Петрол – север“ ЕООД искове с правно основание чл. 60а, ал. 1 ЗБН. С обжалваното въззивно определение дължимите, предварително невнесени, държавни такси в размер съответно на 1 180 230.44 лв. – за производството по т.д. № 1153/2020 г., и 15 лв. за частното производство пред Софийския апелативен съд, са възложени в тежест на ищеца, като е постановено събирането им от масата на несъстоятелността. В частната касационна жалба се излагат доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното определение с твърдението, че въззивният съд не е съобразил характера на разпоредбата на § 3 ПЗР на ЗИД ЗБН, обн. ДВ, бр. 22/2018 г., с която е изменен чл. 62, ал. 1 ЗБН и срокът за предявяване на искове за попълване на масата на несъстоятелността е удължен от 2 на 5 години, както и обстоятелството, че в конкретния случай исковете са предявени след влизане в сила на законодателното изменение. Застъпва се становището, че: процесуалноправните разпоредби от категорията на § 3 ПЗР на ЗИД ЗБН се прилагат и към правоотношения, предмет на неприключили по време на влизането им в сила съдебни дела, тъй като с тях се въвежда по-съвършена процедура и те са в интерес на правните субекти; приетото от Конституционния съд на Република България решение № 8 от 27.05.2021 г. действа занапред и с оглед на това действителността на процесуалното действие – предявяване на иск за попълване на масата на несъстоятелността в срока по чл. 62, ал. 1 ЗБН, изменен с § 3 ПЗР на ЗИД ЗБН (обн. ДВ, бр. 22/2018 г.), следва да се преценява към момента на извършването му, когато е била действаща разпоредбата на § 7 ПЗР ЗИД ЗБН (обн. ДВ, бр. 22/2018 г.); обявяването на разпоредбата на чл. 60а ЗБН за противоконституционна няма за последица недопустимост на производството по надлежно предявения иск с правно основание чл. 60а ЗБН, а има значение за основателността на иска. Частният касатор излага и съображения, че с оглед основанието за прекратяване на производството държавна такса по чл. 1 ТДТССГПК във вр. с чл. 60а ЗБН в тежест на несъстоятелната банка не следва да се присъжда, евентуално – че същата е определена от съда в завишен размер съобразно действително дължимия такъв. Претендира се отмяна на атакуваното определение и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Допускането на касационно обжалване се основава на наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване частният касатор поставя следните въпроси, за които поддържа, че са включени в предмета на делото и са обусловили изхода му: 1. Към кой момент следва да се направи преценка за спазване на преклузивния срок, предвиден в чл. 62, ал. 1 от ЗБН – в редакцията към момента на предявяване на иска или с оглед Решението на Конституционния съд, с което § 7 от ЗИД на ЗБН, обн. ДВ, бр. 22/2018 г., е бил отменен?; 2. Намира ли правното си основание в чл. 124, ал. 1 от ГПК предявеният иск?; 3. Обявяването на противоконституционността на чл. 60а, ал.1 от ЗБН води ли до недопустимост на процесния иск или има отношение към неговата основателност, доколкото се касае за осъдителен иск? и 4. Дължат ли се разноски от ищеца при прекратяване на производството по делото въз основа на обявена противоконституционност на правна норма, за което ищецът няма вина, т.е. не е причина за неоснователно завеждане на делото? Частният касатор сочи и самостоятелното основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение, обоснована с приетата недопустимост на иска без наличие на доклад от съда и правна квалификация от една страна, и приетата недопустимост на осъдителен иск, какъвто е допустим по чл. 124, ал. 1 ГПК, от друга. Ответникът по частната касационна жалба – „Петрол – север“ ЕООД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не изразява становище по частната касационна жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателя и данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и е насочена против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди обжалваното определение, съставът на въззивния съд е посочил, че съобразява решение № 3/28.04.2020 г. по конст. д. № 5/2019 г. и решение № 8/27.05.2021 г. по конст. д. № 9/2020 г., двете на Конституционния съд на Република България. Изхождайки от приетото в тях и от данните по делото е намерил за неоснователен доводът, че противоконституционността на разпоредбата обуславя неоснователност, а не недопустимост на предявения въз основа на нея иск. Нормата на чл. 60а, ал. 1 от ЗБН регламентира специален осъдителен иск за попълване масата на несъстоятелността, предявим направо срещу третото лице – приобретател на имуществото с произход от банката, с което тя не се намира в никакви правоотношения, който по същество се основава на имплицитно постулирана от законодателя относителна недействителност по отношение на кредиторите на несъстоятелността на сделката, сключена при условията на някоя от уредените в законовата норма хипотези, без да е необходимо обявяването ѝ с отделен конститутивен иск. Във всички хипотези неизпълнението на уговореното насрещно задължение, стойностната нееквивалентност на насрещната престация и естеството на отчуждителната сделка – парична и/или непарична вноска в капитала на дружеството - приобретател, са елементи от фактическите състави на притезателното право, упражнимо с уредения в нормата специален осъдителен иск, които извън тях не са от естество самостоятелно да обосноват възникването на същото право пряко срещу получателя на имуществото, с който банката не се намира в никакви правоотношения. Затова, според въззивния съд, с обявяване противоконституционността на нормата на чл. 60а, ал. 1 от ЗБН искът се явява недопустим, което обуславя приложението на уредения в чл. 130 ГПК процесуален способ. Допълнително съставът на Софийски апелативен съд е посочил, че дори да се приеме тезата, че по въпроса за съществуване на материалното право, предмет на иска, включително и с оглед обявената след предявяването му противоконституционност на чл. 60а, ал. 1 от ЗБН, съдът следва да се произнесе с решение, налице е пречка за разглеждане на иска по същество, поради процесуалната преклузия, настъпила с пропускането на двугодишния срок по чл. 62, ал. 1 от ЗБН в редакцията му от ДВ, бр. 22 от 24.03.2015 г., считано от датата на решение № 664 от 22.04.2015 г. по т.д.н. № 7549/2014 г. на Софийския градски съд за откриване на производството по несъстоятелност на „КТБ“ (н.), който е изтекъл на 22.04.2017 г. Предвид обявената с РКС № 8 от 2021 г. противоконституционност на § 7 от ПЗР на ЗИДЗБН, който предвижда ретроактивно действие за закона и за откритите до датата на влизането му в сила производства по несъстоятелност, новелата на чл. 62, ал. 1 ЗБН, приета в § 3, в която е установен 5-годишен срок за предявяване на исковете за попълване масата на несъстоятелността, е неприложима за производствата, открити преди влизането му в сила. Действително, в отклонение от тълкувателното разрешение, възприето в решение № 22/1995 г. по конституционно дело № 25/1995 г., в решение № 8/2021 г. е прието, че решението на Конституционния съд, с което закон, изменящ или отменящ действащ закон, се обявява за противоконституционен, няма възстановително действие по отношение на предходната редакция на противоконституционната норма. Това тълкувателно разрешение обаче не е от естество да обоснове отпадане на сроковете за предявяване на искове за попълване масата на несъстоятелността – както на двугодишния в редакцията му от ДВ, бр. 22 от 24.03.2015 г., така и на петгодишния такъв в редакцията от ДВ, бр. 22 от 2018 г., а оттам – че тези искове могат да бъдат предявявани безсрочно. За противоконституционна е обявена не нормата на § 3, в която е предвиден по-дълъг 5-годишен срок за предявяване на исковете в сравнение с предходната редакция на чл. 62, ал. 1 от ЗБН, а разпоредбата на § 7 от преходните и заключителни разпоредби на ЗИДЗБН, в която е предвидено обратно действие на закона, вкл. и в частта относно пролонгиращата норма по отношение на производства по несъстоятелност, открити преди влизането му в сила. Към датата на предявяване на иска – 22.06.2020 г. двугодишният срок по чл. 62. ал. 1 ЗБН в първоначалната му редакция от изм. и доп. ДВ, бр. 33 от 26.04.2016 г. вече е изтекъл, което според състава на въззивния съд, е отделно основание, обуславящо недопустимостта на иска, която прегражда възможността съдът да се произнесе по съществото на спора. Относно разноските, решаващият съдебен състав е посочил, че е задължен и без да е сезиран с искане служебно да постанови принудителното събиране на разноски, каквато е и държавната такса за пред първата инстанция, ако страна остане задължена за разноски съобразно чл. 77 ГПК, поради което е осъдил ищеца по делото да заплати по сметка на Софийски градски съд държавна такса по прекратеното производство в размер на 1 180 230.44 лв., дължима от масата на несъстоятелността, както и 15 лв. държавна такса в полза на Софийски апелативен съд за частното производство. Приел е, че разпоредбата на чл. 60а, ал. 2 ЗБН въвежда изключение от общите правила относно момента на заплащане на държавна такса по съдебните производства – то не изключва изобщо дължимостта на държавна такса по иск с посоченото правно основание, а въвежда изключение само относно момента на внасянето ѝ от лицата по чл. 62, ал. 1 ЗБН – същият е отложен до приключване на производството по делото с влязъл в сила съдебен акт. Ясно е указанието в текста й обаче, че държавната такса се дължи, вкл. и кой е задължен за плащането ѝ. Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване на въззивния съдебен акт не следва да се допуска, по следните съображения: Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, което според чл. 274, ал. 3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на делото, обусловил решаващата правна воля на съда и от значение за изхода на делото, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Освен задължението на частния касатор да посочи правен въпрос, съответстващ на тези критерии, в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване следва да се обоснове и някоя от допълнителните предпоставки по т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Формулираният първи въпрос не отговаря на изискванията на чл. 280, ал.1 от ГПК, разяснени в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк. д. 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които въпросът следва да е конкретен, включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд, по начин, че да обуслови изхода на спора. Водещият извод на съда, обусловил изхода на спора, не е преценката, че към датата на предявяване на иска – 22.06.2020 г., двугодишният срок по чл. 62. ал. 1 ЗБН в първоначалната му редакция от изм. и доп. ДВ, бр. 33 от 26.04.2016 г. вече е изтекъл, а преценката му за отпадането на правото на иск с оглед обявената противоконституционност на разпоредбата на чл. 60а, ал. 1 ЗБН. Т.е. този въпрос, независимо че е разгледан от съда, сам по себе си не може да обуслови промяна в изхода на спора в исканата от касатора насока, тъй като недопустимостта на производството е изведена на друго самостоятелно основание, различно от неспазването на преклузивния срок за предявяване на иска и момента за преценката на това обстоятелство. Горното е относимо и по отношение на въпрос № 2, доколкото същият не е обусловил пряко или косвено резултата от повдигнатия пред въззивния съд процесуалноправен спор. Третият поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос, макар и непрецизно формулиран, е включен в предмета на делото и е обусловил решаващата правна воля съда, който е приел, че обявената противоконституционност на разпоредбата на чл. 60а ЗБН обуславя недопустимост, а не неоснователност на иска по чл. 60а ЗБН, предмет на делото. Независимо от наличието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, касационният контрол и по този въпрос не може да бъде допуснат, тъй като не е налице наведеният допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, горното основание е налице, когато се прилага неясна, непълна или противоречива законова разпоредба и тълкуването й е наложително, тъй като липсва съдебна практика в тази насока или когато, макар и непротиворечива, създадената по прилагането й съдебна практика се преценява впоследствие като неправилна и следва да бъде изоставена. По въпроса дали обявяването на противоконституционността на правна норма и в частност тази на чл. 60а от ЗБН рефлектира върху правото на иск или е съобразимо като обстоятелство при произнасяне по съществото на спора, е формирана практика на ВКС, на която обжалваното определение съответства. Съобразно дадените по реда на чл. 290 ГПК разяснения в: решение № 60167 от 22.12.2021 г. по т.д. №1284/2019 г. на ВКС, II т.о., решение № 60131 от 15.12.2021 г. по т.д. № 2676/2019 г. на ВКС, I т.о., решение № 60158 от 03.12.2021 г. по т.д. № 763/2020 г. на ВКС, I т.о., решение № 60142 от 25.11.2021 г. по т.д. № 2675/2019 г. на ВКС, I т.о. и други, с обявяването за противоконституционна на разпоредбата на чл. 60а от ЗБН се постига ефектът на абсолютна нищожност, която е несъвместима и явно надхвърляща конституционно допустимата мяра на навлизане в чужда правна сфера за попълване на масата на несъстоятелността, която цел в законодателството се постига посредством норми, съдържащи елементите на института на относителната недействителност и имащи присъщите на него правни последици, поради което исковите производства по този текст са недопустими. С разпоредбата на чл. 151, ал. 2, изр. трето от КРБ е регламентирано правилото за действие на решението за противоконституционност занапред (ex nunc), като с решение № 22/1995 г. по конст. д. № 25/1995 г. на Конституционния съд е прието, че правният ефект на решението е в неприлагане на обявения за противоконституционен закон от деня на влизане на решението на Конституционния съд в сила, като от този момент насетне той престава да действа и да регулира обществени отношения, предмет на неговата уредба. С решение № 3 от 28.04.2020 г. по конст. д. № 5/2019 г., Конституционният съд на Република България постановява, че по отношение на заварените от решението на Конституционния съд неприключени правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства, противоконституционният закон не се прилага – този закон фактически (макар и да не е отменен) не е част от приложимото право и няма правна сила. Прилагането на обявения за противоконституционен закон към висящо производство е в противоречие с принципа на върховенство на Конституцията и нарушава забраната на чл. 5, ал. 1, че никой закон не може да й противоречи, а ако й противоречи, то той не е част от правната система и следователно не е приложимо право. Неприложимостта на обявената за противоконституционна разпоредба, настъпила в хода на висящото производство, има за последица липса на право на иск - абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на производството, за която съдът следи служебно в течение на цялото производство, респ. недопустимост на решенията, ако такива са постановени. Налице е не само изключване от приложимото право на нормата, от която ищецът твърди, че произтича правото му, но и на възможността му да претендира това право по съдебен ред, тъй като липсва разпоредба, уреждаща фактическия състав на претенция с претендираните от ищеца правни последици, поради което не са налице и подлежащи на съобразяване по същество елементи на такъв фактически състав. С оглед наличието на практика на ВКС, в съответствие с която е постановен обжалваният акт, и липсата на промяна на законодателството или на обществените условия, обуславящи необходимост от даване на ново тълкуване, не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК Четвъртият процесуалноправен въпрос се отнася до дължимостта на разноски от ищеца при прекратяване на делото по причина, за която същият няма вина. Въпросът е обсъждан от въззивния съд, но по него не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Нормата на чл. 60а, ал. 2 от ЗБН е ясна и не поражда съмнение, че предвижда банката в несъстоятелност да е освободена само от предварително заплащане на дължимата държавна такса за исковете по чл. 60а, ал. 1 от ЗБН, а не изобщо от заплащане на държавна такса по тези искове. Съгласно постоянната практика на ВКС прекратяването на производството поради недопустимост на предявения иск не е основание за освобождаване на ищеца от заплащане на дължимата държавна такса. С оглед на това, разпоредбата на чл. 60а, ал. 2 ЗБН, предвиждаща, че таксата се събира съответно при уважаване на иска – от осъдената страна, и при отхвърляне на иска – от масата на несъстоятелността, урежда дължимостта на държавната такса, когато ищецът е освободен от предварителното ѝ внасяне, не само при нормалното развитие на съдебното производство, т.е. при решаване на спора по същество, но и при приключване на делото без произнасяне по същество – при връщане на исковата молба и прекратяване на производството. Обстоятелството дали страната е дала повод за завеждане на делото, респ. дали към момента на завеждането му е било налице основание за това, е относимо към отговорността по чл. 78 ГПК за направените от страните разноски. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че искането за допускане на касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставения въпрос е неоснователно. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил несъществуващ/отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. При този изход на делото, на основание чл. 62, ал. 2 ЗБН, частният касатор следва да заплати по сметка на ВКС държавна такса в размер на 15 лв. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение